Колкото и да не ни се иска понякога, езикът е жив и непрекъснато се развива. За съжаление много често в странни посоки. Преди години различните диалекти бяха локално явление, но в глобалния свят, в който живеем, те са вече навсякъде. Благодарение на Краси Радков врачанският даже обиколи света. Всеки опит да бъдат категоризирани грешните разновидности на българския на база територия е обречен на неуспех, затова ние взехме радикално решение: да подредим диалектите според вида къдрене на езика, което създават.

Мьекането

Във всяка част на България имат вътрешното усещане, че говорят най-книжовния български във вселената. Това няма как да е така. Най-малкото защото не може всички да са прави. Макар елементарна сметка да показва, че мьекането е по-популярният вид бг произношение, това не го прави най-лицеприятния.

Хардкор шопският също не е еталон за красота, но блести с изящество на фона на изказ, при който „о“ е „у“, „а“ е „ъ“, докато „е“ се чува като „и“.

Мьекането също така е нещо като състояние на духа – освен върху цялостния флоу на говора, то се пренася и върху самата лексика с най-ярки примери като „дънкено“, „дънкево“ и „дънчено“ като описание на тип яки (с най-яркото „и“ на света). Другата крайност на мьекането е ръмбенето или изръмжаването на думи с подчертано агресивен тон стил „чишмътъ“, „гурътъ“ и „глъвътъ“. Всяка подобна девиация от БДС говора е въпрос на личен избор, можеш да си мьекаш/ръмбиш на воля, но после се налага да живееш с последиците от това в обществото или да се стегнеш малко, преди някой да те е уцелил с „доматиту“.

Обръщенията

През годините всякакви странни думи са се използвали, за да демонстрират усещането за близост между хората. Етимологията на повечето от тях е скандално различна от последвалото придобито значение. Думата „пич“ например през 60-те е означавала дете, което няма ясно дефиниран баща, с други думи „копеле“ в основно значение. В тази връзка „копеле“ е най-издръжливото паразитно нарицателно – от 90-те до сега, колкото и да са се опитвали думи като „маняк“, „луд“ и „чуек“ да му вземат короната, то не се е дало. Копелето е кораво. Сред по-класическите съществителни нарицателни имена по темата (както знаем от Тризначките това е „име за наричане, което е съществено“) са всички разновидности за близка родственост –

„батко“, „чиче“, „брачед“, че покрай Килата даже и „майка“. Иначе абсолютният властелин на обръщенията в Третата вълна на бг рапа е „брат“ във всички разновидности от „браточка“, през „батенце“ и „баце“ до висш пилотаж като „батинко“.

Специално споменаване заслужава една от най-странните думи за приятел на всички времена, произлизаща от района на българския Хюстън – Хасково. Това е „артик“, което, използвано в изречение стил „Копеле, аре да движим!“, респективно е „Въри, артик!“. Поклон пред красотата на този език.

Криворазбраното значение

Според Многотомния речник на българския език (най-големия и представителен роден тълковен речник), събрал думите в книжовния ни език до буква „Р“ включително, са 119 229, разпределени в 15 тома. Нормално е да се объркаш сред цялата тази лексика и да започнеш да използваш думи като „пазаря“ в значението на „пазарувам“. Не знаем как е в Сатовча, но в София не се пазарим – ако в супермаркета на етикетчето пише 5,49, даваме 5 и 50 и не чакаме ресто. И като стана дума за ходене по магазините: една от думите с най-много различни регионални разновидности е класическата торбичка.

В зависимост от това, към коя част на България клони ЕГН-то ти, можеш да я наричаш с думи като „пликче“, „кисийка“ и „найлонка“.

Ако си от Габровска област пък, взимаш бирите от денонощния в „сакче“. Също така във Варна дънките са в женски род единствено число, демек „дънка“. Също и циците. Бургас отново е едни гърди напред, защото там най-популярните панталони са в среден род, а именно „дънкито“. За циците не знаем.

Нестандартен ритъм на езика

От фонетична гледна точка българското ударение се води „свободно“, защото не е фиксирано върхуопределена сричка на думата и може да стои където си поиска. Където то си поиска, а не вие – има начини за произнасяне, наложили се в книжовния език, и това значи, че се казва „хартѝя“, не „хàртия“ и „учѝлища” не „училищà“. Класическото софийско произношение изисква да се набляга на последната сричка в глаголите (сложѝл, затворѝл, предобрѝл) и, разбира се, да се добавя „ме“ в края на глагола за първо лице, единствено число. Понякога цялостният флоу на диалекта е толкова небрежарски, че всичко се слива в една звукова маса тип: „Ня са разпраям с тебе бе, брат!“. Във Варна си имат хумористични словосъчетания като „секс-мекс, пици-мици, пал-мал – а, тва не става!“. Черешката на тортата обаче са характерните възклицания, които дори след години далече от дома често избиват в най-неподходящия момент и някой, без да осъзнава, се изцепва с израз като: „Аноооо, въй ко ма напраии, ба!“, „Сам са натралянкал као песо директ“ или пък: „Ке ми рипа на кютек, кат му вкарам едно дърво ке го откинем!“.

Странни думи

В различните райони едни и същи предмети и действия са придобили различни имена – динята е станала любеница, пъпешът – каун, пуйката – фитка, патицата е юрдечка, а масло в Русье е „бутьер“, най-вероятно защото още са под силното влияние на Австро-Унгария. Така се стига до напълно непреводими фрази от типа на „Панта, чувай църната ръгна оде барабоя“. Никой не знае какво значи това и май не е никак релевантно.

Иначе от София през Варна до Монтана кретенските думи са факт – без значение дали е „дзъркели“ или „хюмне“ или „пустиняк“.

Олд скул българският на моменти е толкова богат, че има например повече от една думи за течене на вода („бюе“, „дурляе“, „църцори“) или пък за лайно („камзо“, „дрисня“, „гувно“). Особените думи имат способността да се групират в нетрадиционни изрази, будещи повдигната вежда при първоначален сблъсък с тях. Например „бича айляк“ и „работата гръмна“. Всяка от тези феноменални семантични конструкции е възпята поне в едно модерно рап парче, така че може да бъде изследвана по най-забавния и приятен начин – на дансинга. А ако доди и някоя натокана мадама, напрао че се утрепем!