КУЛТУРА

Скъпотия: От 70 до 700 лв. струват униформите на учениците у нас

Подготовката за първия учебен ден ще излезе солено на родителите тази година, тъй като цените на всичко са по-високи, отколкото миналата

С наближаването на новата учебна година и снабдяването на учениците с всичко необходимо за училище все повече родители се оплакват от по-високи цени на ученическите униформи. Не навсякъде те са задължителни, но все повече учебни заведения вземат решения за въвеждането им, за да се отличават от останалите. За целта родителите трябва да подготвят значителна сума пари.

Макар човек да може да си купи тениска от магазин и за 5-10 лв., в училище тениските излизат доста по-скъпи – над 25 лв. Същото важи и за суитшъртите, блузите с къс и дълъг ръкав, полите, саката и т.н. На доста места родителите могат да закупят един или два артикула от цялата униформа, но дори и в този случай, трябват и резервни дрехи, тъй като децата не могат да изкарат с една тениска цяла година, което увеличава още повече сумата за униформи.

В 119-то училище например ученическата униформа се състои от оранжеви тениска и сутшърт. Тениските са между 27.80 лв. за началния курс и 29.40 лв. за по-големите ученици, суитшъртите – между 50 и 55 лв. Родителите могат да изберат още рокля – между 43 и 50 лв. и различни видове блузи с дълъг ръкав – с яка или без – съответно за около 29-30 лв. и 22-23 лв. Минимумът, който тук трябва да заделят родителите, е 78 лв., или двойно повече – ако искат резервни комплекти.

В сайта на фирма, която шие униформите за голяма част от училищата в София, Варна, Бургас и др., става ясно, че тениските са на доста по-високи цени – от 35 лв. нагоре. За учениците от 4-то училище “Джон Атанасов” например тениските с къс ръкав са между 36.30 лв. и 37.50 лв. в зависимост от размерите, а тези с дълъг ръкав – между 37.50 лв. и 39.10 лв. Панталонът, който също е част от ученическата униформа, струва 62 лв., ако е между 92-140 см и 65 лв. (140-194 см), а суитшърт худи – между 59 и 63 лв. Подобни са цените на тениските и панталоните и за СУ “Иван Асен” II в столицата, като там суитшъртът струва между 65 и 69 лв.

В 104 ОУ “Захари Стоянов” тениските с къс ръкав струват 21.90 лв. или 23 лв. за по-големите ученици, а с дълъг – 23 -24 лв. Блузите с къс ръкав са между 33 и 34 лв., с дълъг ръкав – 35-36 лв., панталоните – от 62 до 65 лв., суитшъртите и худитата – от 59 до 69 лв. С малки вариации подобни са цените и на униформите в 105-то училище “Ат. Далчев”, 125-то и др. В 73-то “Вл. Граматик” – ризата за момчета е между 57-59 лв. а за момичета – 54-56 лв. В униформата се включват още елек – 51-54 лв., пола – 57-59 лв., сако – 105 или 110 лв., предлагат се още тениска с къс ръкав – около 22 лв., суитшърт – 59 и 69 лв., панталони – 62 лв. и т.н. В този случай, ако например родител реши да вземе на детето си една от комбинациите – например риза, елек и пола, това ще му струва – 165 лв. Ако обаче реши да добави към ризата сако, цената става над 260 лв. Тениска и суитшърт излизат около 84 лв., а ако се купят и някои от аксесоарите, сумата набъбва още повече – вратовръзките за между 21 и 26 лв., фишуто – към 22 лв., папийонките – 15 лв., а сатенените ленти – 8.70 лв.

Някои фирми предлагат по-ниски цени. В националната търговско-банкова гимназия се предлага дамската бяла риза за 33 лв., а ако е лилава или розова – 35 лв. Момичетата ще трябва да изберат още панталон за около 40 лв. или пола за 25 лв. За момчета цените са подобни, якето полар е 36 лв., а пуловерът с дълъг ръкав – 40 лв. В 32-ро СУ “Св. Кл. Охридски” тениските са между 24 и 25 лв., суитшъртите – 34-36 лв., панталоните – до 40 лв.

В НГДЕК, където наскоро родители се оплакаха от цените на униформите, пълният комплект от които излизат към 700 лв., се предлагат 19 артикула, става ясно от офертата, предоставена на родителите. Според нея най-евтина е бялата тениска – 25 лв. Полотишърт “ПИКЕ” с къс или дълъг ръкав с емблема на НГДЕК струва 51 лв., ризата е 59 лв., блейзерът – 106 лв., жилетката – 66 лв., пуловер с V образно деколте – 57 лв., панталон тип дънки – 69 лв., пола – 58 лв., вратовръзка – 31 лв., чорапи – 8 лв. и др. (действително всичко това излиза към 700 лв.).

От училището заявиха, че учениците могат да си изберат само 1 или 2 артикула и в никакъв случай не е задължително да се купува всичко. За пети клас обаче има задължителни дрехи – полотишърт, блейзер или жилетка и пола за момичетата, а за момчетата – полотишърт, блейзер или жилетка и панталон.

От фирмата-доставчик на униформи за НГДЕК заявиха, че комплектът за момичетата петокласници излиза 175 лв., а за момчетата – 186 лв. Уточниха и, че униформите за останалите класове са препоръчителни, защото могат да се комбинират с дрехи от предходни години или да се закупят нови, които не са задължителни. “Училището дава възможност за закупуване на индивидуални бродерии с лого на НГДЕК от цена 5 лв. за брой, които могат да се пришият към дрехи, закупени от други вериги за конфекция”, заявиха оттам. Родители обаче опонират, че от предходни години дрехите са износени и умалели, а като се предвиди по още един резервен комплект за 5 клас, сумата надхвърля 340 лв. Те са направили сравнение с други фирми, чиито цени са доста по-ниски – напирмер ризи за 31-39 лв., полотишърт – между 20 и 38 лв., вратовръзки – до 20 лв. и др.

EXPRESS TV

* * *

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

Post Views: 34

Related Topics:featured trending българия корупция култура

Up Next

Училище с име на учител

Don't Miss

Оброзование по Български

КУЛТУРА

Тишината на Родопите

В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.

Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.

— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.

Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.

Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.

Снимки: Росен Коларов

Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.

Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.

Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.

Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.

— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.

Бела тихо изпръхтя и се размърда.

Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.

Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.

И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.

А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов

Разказа може да слушате тук

Post Views: 22

БЛОГ

Минути за разговор

Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.

Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.

Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“

Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.

В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.

Снимки: Росен Коларов

Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.

Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.

Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.

След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.

Тримата си тръгнаха в различни посоки.

Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов

Разказа може да слушате тук

Post Views: 32

БЛОГ

Между въглените и хората

Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.

Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.

Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.

Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.

– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.

Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.

Снимки: Росен Коларов

И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.

В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.

Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?

Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.

Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.

Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.

А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов