АНАЛИЗИ

РУСИЯ РАЗСЕКРЕТИ 3 СУПЕР-ОРЪЖИЯ И ШОКИРА САЩ! Вижте подробностите за „Циркон“, „Скиф“ и „Мъртва ръка“:

С едно изречение бившият командващ Въздушно-космическите сили на Русия Виктор Бондарев промени целия геополитически и военен пейзаж на планетата и накара САЩ да замръзнат от страх.

Бондарев, който сега е глава на Комитета на Съвета на федерациите за отбрана и сигурност съобщи, че в хода на държавната програма за въоръжаване за периода 2018 – 2025 г. „днес имаме в своя арсенал уникални стратегически бомбардировачи Ту-160, мощни балистични и крилати ракети от семейството на „Искандер“, ракетните комплекси Сармат, комплексите за ПВО С-400, междуконтиненталните балистични ракети, атомните ракетни крайцери с противокорабните хиперзвукови ракети „Циркон“ и ракетите за дънно базиране „Скиф“.

Шокът дойде от споменаването на последните ракети „Циркон“ и „Скиф“, тъй като с тях опитите за каквото и да било нападение срещу Русия губят всякакъв смисъл.

Имайки предвид, че такива супертайни не се разкриват случайно, значи, Бондарев изпълняваше поръчка да предупреди САЩ, че Русия вече разполага с мощно и опасно оръжие, а именно хиперзвуковият „Циркон“ и опасните подводни ракети „Скиф“.

Да започнем с „Циркон“.

На теория САЩ могат да воюват срещу Русия и с неядрени средства. Тяхната авиация е силна. Освен това могат да работят по Русия от безопасно разстояние с техните самолетоносачи. Флотът на Русия е по-малък, подводниците ще имат проблем да се приближат до бреговете на САЩ.

Тук обаче се намесва „Циркон“, която е противокорабна ракета, изравняваща шансовете. След старта тя рязко излита нагоре на 40-50 км, където съпротивлението на въздуха е минимално.Там ракетата преодолява разстоянието на целта за броени минути и пада върху нея отгоре. За сметка на огромната си скорост – до 8 пъти скоростта на звука, прехващането й е невъзможно. Освен това преди началото на падането активната радиолокационна глава за самонасочване точно определя положението на корабите и избира сред тях най-важния от цялата групировка, а именно самолетоносача, и нанася удар именно по него.

В самолетоносачната ударна групировка има и по-малки кораби. Обикновените противокорабни ракети от типа на „Калибър“, които достигат до самолетоносача в хоризонтална плоскост най-напред ще унищожат неголемите кораби за охрана, които с корпусите си прикриват самолетоносача. И само ако Калибрите се окажат достатъчно много част от тях ще достигне до целта № 1.

Ударът отгоре с „Циркон“ ще позволи да бъде унищожен основният кораб – самолетоносач с много малки разходи.Освен това в света няма ракета, която да може да прехване успешно апарат на скорост 5 маха, която е заявената скорост на „Циркон“. Но на изпитанията е развивал и до 8 маха. Всички съществуващи ракети на ПВО просто не са способни да набират отново хиперзвукова скорост след рязка смяна на направлението на движението.

Далечината на „Циркон“ засега не е ясна. Има данни, че могат да достигнат и до цели над 400 км.

Скоростта на звука, както е известно, е равна на 331 м/сек., във въздушното пространство. 8 маха се равняват на 2648 м/сек., т.е. почти за една минута тази ракета може да измине разстоянието от 160 км. Защитата срещу нея е невъзможна. При далечина до целта от 100 км ракетата стреля от упор. Това означава, че Тръмп има време за размишление от 150 секунди.

„Циркон“ се създаваше като противокорабна ракета и до неотдавна опитите ставаха на сушата. В началото на 2017 г. беше съобщено, че в близко време хиперзвуковата ракета ще бъде изстреляна и от морски носител, например от пусковите системи ЗС14, които се използват за „Калибър“ и „Оникс“. След въвеждане те ще попълнят и боекомплектите на тежките крайцери „Петър Велики“ и „Адмирал Нахимов“, подводниците от клас „Ясен М“ и перспективните „Хаски“. Серийното им производство ще започне през 2018 г.

На Запад паниката е огромна – най-бързата американска ракета, която отговаря за унищожаването на „Циркон“ може да унищожава ракети със скорост до 2300 мили/час. Това означава, че срещу руския „Циркон“ са напълно безполезни.

Да се опитаме да възстановим хронологията и да разберем за какво е нужен „Циркон“ и защо става основно оръжие на Русия срещу корабните и самолетоносачните групировки на САЩ.

На първо място е въпросът с какво най-новият ракетен комплекс се отличава от друго известно аеробалистично хиперзвуково оборудване, известно като 4202.

На първо място, „Циркон“, за разлика от 4202, изпълнява целия полет в атмосферата на Земята значително под „линията на Карман“, условната граница между атмосферата на Земята и Космоса.

На второ място, ако 4202 е стратегическа система, позволяваща да се поразяват цели на разстояние хиляди километри, 3М22 е противокорабна ракета, която е развитие на линията на противокорабните ракети „Базалт“ – „Гранит“ – „Оникс“, и унищожава надводни и наземни цели на далечина 300-400 км.

Околната среда поставя пред „Циркон“ сурови ограничения, както за конструкцията, така и за агрегатите. На хиперзвукови скорости съпротивлението на въздуха е такова, че върху ракетата действат не само ударни сили, но и високотемпературен поток, нагряващ отделни участъци от конструкцията до няколко хиляди градуса. И колкото по-ниска е височината на полета, толкова по-големи са натоварванията върху ракетата.

Освен това „Циркон“ не само трябва да долети до определения район, но и да открие целта, да преодолее въздушната отбрана на противника и радиоелектронните смущения, да се ориентира към нужния обект и да го порази. Заради това изискванията към системата за управление и насочване на най-новата ракета също са много високи.

На крайния участък на траекторията тя открива и идентифицира целта с радиолокационната самонасочваща се глава.

Първите данни за ракетния комплекс на хиперзвуковата противокорабна ракета „Циркон“ 3К22 се появиха в края на 2011 г.В края на 2012 г. беше изготвена конструкторската документация, и започна изработката на технологията на производството на лазерните и оптикоелектронни системи за приемно-предаващото устройство. Но изведнъж „Циркон“ изчезна от откритите източници. През лятото на 2012 г. бяха извършени изпитания на хиперзвукова крилата ракета с въздушно базиране от бомбардировача Ту22М3. През септември 2013 г. беше съобщено, че в Русия вървят работи по хиперзвукови апарати, изпълняващи полет в атмосферата, които развиват скорост от 4,5 маха.

След 2013 г. ракетата отново изчезна от откритите източници, но есента на 2015 г.неочаквано се появи в проекта за модернизиране на ракетния крайцер „Адмирал Нахимов“, който получи десет универсални пускови установки, всяка от които е за осем ракети калибър П800 Оникс и 3К22, т.е. „Циркон“.

През март 2016 г. стана ясно, че на изпитателната платформа в Архангелска област се е появил „Циркон“. Хиперзвуковата ракета вече е в метал и са започнали изпитанията на наземен стартов комплекс, т.е. стана апробацията на 3К22 и на самата ракета 3М22.

През февруари стана известно, че 3К22 ще влезе на въоръжение на още един атомен ракетен крайцер „1144 Петър Велики“.

Един от носителите на „Циркон“ ще стане и подводницата от пето поколение „Хаски“. Новата подводница се проектира на една базова платформа в два варианта – многоцелева, за борба с подводниците на противника, и противосамолетоносачна, въоръжена с крилати ракети, в това число и с „Циркон“.

Хиперзвуковите ракети, влизащи в състава на комплекса 3К22 „Циркон“ ще бъдат предназначени за модернизираните тежки атомни ракетни крайцери „Адмирал Нахимов“ и „Петър Велики“.

Модернизираните крайцери ще имат до десет пускови системи 3С-14, които освен „Циркон“ могат да изстрелват „Оникс“ и „Калибър“, чиято скорост в момента надвишава два пъти скоростта на звука.

„Циркон“, със своите тактико-технически характеристики, ще превъзхожда „Калибър“ и „Оникс“. По-просто казано „Циркон“ прави най-новият американски самолетоносач „Джералд Форд“ куп желязо.

„Джералд Форд“ е най-скъпият в историята на САЩ и трябва да замени „Ентърпрайс“. В САЩ ще строят 10 сестри на „Форд“ с темпо по един на всеки пет години. „Форд“ ще струва 15 милиарда долара, но според експертите възможно е да се превърне в най-скъпия морски гроб, тъй като Русия и Китай със своите нови ракетни системи с голям радиус ще могат да нанасят удари от хиляди километри.

Всъщност златният век на самолетоносачите на САЩ завърши в момента, в който Русия постави на бойно дежурство на своя бряг ракетните комплекси с голяма далечина „Бастион“.

За да нанесат удар по обекти на противника американските изтребители „Х/А 18“ /40 на борда/ трябва да излетят от „Джералд Форд“ на около 400 мили от обекта на бъдещия удар. Но да стигне до такова разстояние от руския бряг американската самолетоносачна група няма да може, тъй като още далеч в океана тя ще бъде атакувана от бомбардировачите Ту-22М3 с ракети Х-22, приети на въоръжение още по времето на СССР. Всеки Ту-22М3 може да носи до три такива ракети. Една от тях е с ядрена бойна глава. Далечината на стрелбата на Х-22 е до 4000 км, като далечината на полета на самолета носител е практически неограничена, тъй като се предвижда зареждане във въздуха.

Ако американският флот избегне този удар срещу него ще започнат да действат бреговите „Бастион-П“, с противокорабни крилати ракети П800 „Оникс“. В момента „Бастион“-и има под Севастопол, Анапа, на Колския полуостров, Нова земя, на Курилските острови. В близко време ще се появи под Калининград и на Камчатка.

Но всички те ще са несравними с крилатите ракети 3М22 „Циркон“.

С „Циркон“ Русия ще покрие световен океан, като американските самолетоносачи ще си стоят в пристанищата, но и там няма да са в безопасност.

Трябва да се предполага, че с „Циркон“ руските инженери са успели да решат минимум три сложни задачи:

намерили са начин да преодолеят разрушението на корпуса на ракетата от прекомерното нагряване заради съпротивлението на въздуха;успели са да неутрализират плазмения облак, появяващ се около този толкова бърз обект, което води до загуба на контрола над ракетата;успели са да създадат специално за хиперзвуковите ракети нов вид гориво Децилин-М.

Хипервойната навлезе в нов етап. На сцената е едноличен лидер – хиперзвуковата Русия, която скоро ще бъде единствената страна в света, която може в течение на половин час да унищожи всяка точка на планетата даже без да използва ядрено оръжие.

По-просто казано новото хиперзвуково оръжие обърка всички планове на Пентагона. САЩ и НАТО са в шах, защото тази и други подобни ракети, които се разработват в неядрения си вариант са именно онова оръжие на „мигновения глобален удар“, с което САЩ отдавна плашеха целия свят.

Но САЩ се оказаха неспособни да създадат за своя глобален удар ракета с нужните характеристики – далечина, скорост, точност и надеждност, а „изостаналите“ след 1990 г. руснаци за своя отговор я създадоха и сега могат да нанесат подобен удар срещу САЩ.

Целият свят знае, че такова оръжие Москва вече има в неядрено въоръжение. Само една тежка шахтена „Сармат“, е напълно достатъчна за нанасяне на неприемливо поражение на САЩ. Повтаряме – само една ракета. Междуконтиненталните балистични ракети летят със скорост 25 Маха. Но това правят в Космоса, т.е. в безвъздушно пространство на височини, в които няма въздух и съпротивление на въздуха и има възможност за аеродинамично маневриране и управление на полета.

Военните самолети това правят на височина от 20 до 25 километра, а космическите апарати – на височина не по-малка от 140 км /параметрите на ниската орбита/. Промеждутъкът от височина между 20-25 и 140-150 км се оказва недостъпен за военно използване. Но именно този диапазон на височината – достъпен само за хиперзвукови летателни апарати, е с фантастични перспективи за бойната ефективност.

Хиперзвуковата ракета, летяща с огромна скорост, може да порази всяка точка на планетата в течение на един час, като, благодарение на своето качество да маневрира и коригира курса по време на целия полет, може да удари целта с точност до един метър.

Движейки се в плазмен облак ракетите остават максимално скрити и абсолютни невидими за системите за противоракетна отбрана. Никаква ПРО на САЩ. Заради това тези ракети превъзхождат всички образци оръжие, в това число и термоядрените боеприпаси.

Хиперзвуковият полет е незабележим не само за съвременните средства за радиолокация. В обозримо бъдеще даже не се предвижда създаването на средства за прехващане на подобни ракети.

Заради това със своето значение за стратегическата военна борба, този хиперзвуков пробив може да се сравни само със създаването на атомната бомба.

Това означава, че налице е нова стратегическа ситуация в света с огромно превъзходство на Русия над САЩ. Появата на серийните образци на хиперзвуковото оръжие ще извърши във военното дело истинска революция. Първият, който въведе на въоръжение тези летателни апарати, ще получи по същество абсолютното оръжие, което ще решава всякакви стратегически задачи за кратко време и с минимални разходи. Ще може бързо и безнаказано да унищожи военно-политическото ръководство на всяка страна, например на САЩ, което не само няма да има никаква отбрана, но и няма да усети кога ще се изпари. Същото се отнася и за инфраструктурата на държавното управление и ключовите военни и икономически обекти.

По-просто казано – за един момент може да бъде обезглавен всеки противник и да бъдат парализирани неговите способности за съпротива и ответе удар.

САЩ отдавна водеха мащабна разработка на принципно нови средства за военно-въздушно космическо нападение, като имат намерение на рубежа на 2020 г. да преминат към използването на принципно нов клас въоръжение при доставянето на високоточни бойни глави до целта. На първо място става дума за развитието на хиперзвукови балистични ракети, както в ядрен, така и в конвенционален вариант.

Но американците, въпреки старанията си, не успяха да създадат даже експериментален прототип на това оръжие. Руснаците обаче успяха да създадат не само прототип, но и пълноценен образец, който е готов за влизане в серийно производство.

Това разбраха и в САЩ и паниката е тотална.

Така стигаме до дънната стратегическа ракета „Скиф“ на въоръжение в руския военноморски флот.

„Скиф“ е оръжие, отнасящо се към ядреното, най-замаскирано от всички видове.

Ракетата „Скиф“ ще бъде разполагана на дъното на достатъчна дълбочина и дълго време ще бъде на постоянно дежурство, очаквайки команда за старт и в нужния момент ще се изстрелва и поразява наземни и морски обекти. Командата най-вероятно се подава от спътници или при определени условия. Това ще става автоматически, като акт на възмездие.

Официалната причина за създаването на тази ракета не е известна. Но поставянето на такива ракети в няколко района на дъното на океана ще им позволи в нужния момент да поразяват стратегически цели на противника без участието на подводници.

Стратегическите атомни подводници, носещи стратегически ракети, са уязвими срещу противоподводните системи на противника. Достатъчно е да се открие подводницата и в нужния момент лесно може да се предотврати пускът на ракетата. Но дънната ракета „Скиф“ е за противника практически незабележима.

Поставянето на дъното на „Скиф“ вероятно се извършва от подводницата „Саров“, специално преоборудвана за тази цел. В носовата част на „Саров“ има торпеден апарат с увеличен диаметър – около 1 метър и балистични цистерни, които трябва да компенсират тежестта на изстреляната ракета и да поддържа подводницата в устойчиво положение.

Засега подробностите за „Скиф“ са държавна тайна, но не е изключено да се разработват в рамките на програмата „Възмездие“ известна като „Мъртва ръка“ и „Периметър“.

Първите изпитания на „Скиф“ бяха през 2008 г. През 2013 г. ракетата беше предадена за държавни изпитания и сега е приета на въоръжаване. „Скиф“ най-вероятно не е нещо уникално и е модификация на известната вече междуконтинентална балистична ракета с морско базиране „Синева“ или „Лайнер“. „Скиф“ не нарушава договора за морското дъно, тъй като той не се отнася за териториалните води на Русия в които например влиза Бяло море с дълбочина до 343 метра или другите крайбрежни морета, Северния ледовит океан и т.н.

Дънната ракета „Скиф“ е балистична ракета с голяма далечина. Тя се съхранява на морското дъно в специален контейнер, изолиран от налягането и осигуряващ връзка с пункта за управление. При подаване на сигнала контейнерът се продухва като при подводниците, изплува и достига до 50 метра под водата, откъдето стартира както от борда на подводница.

Технически проблем е било създаването на платформа за ракетата, в която тя може да се намира дълго време – десетилетие или повече, в агресивна морска среда, която разяжда металите.

Освен това, контейнерът с ракетата трябва през цялото време да се намира в работоспособно дежурство, без каквото и да било техническо обслужване. Това означава, че е извършена голяма работа по всички сегменти са подводния комплекс.

Задачата за скритостта на „Скиф“ се решава просто. Подводницата носител – „Саров“ или „Лошарик“, стига под водата до зададената точка и изхвърля контейнера. Никакви монтажни работи не се изискват, тъй като контейнерът ляга на дъното. При получаване на командата пуск с частично продухване той заема вертикално положение, след което продухването продължава и контейнерът започва да изплува. Изстрелването на ракетата от контейнера с помощта на твърдогоривен ускорител става на дълбочина 50 метра.

Експлоатацията на „Скиф“ след поставянето на бойно дежурство е абсолютно безплатно.

Ако Русия разположи „Скиф“-ове в дежурство в арктическия шелф времето за долитане до САЩ ще се съкрати. Това е важно, ако например САЩ излязат от Договора за средните и малки ракети.

„Скиф“ се споменава и като оръжие на „страшния съд“, наред с „Периметър“ или „Мъртва ръка“.

За какво става дума:

През 2014 г. президентът на Русия Владимир Путин е издал заповед „Мъртва ръка“, която не беше използвана от 26 септември 1983 г., когато съветската система за ранно предупреждение за ядрена атака два пъти съобщи за изстрелване на балистични ракети „Минитмън“ от бази в САЩ.

Системата „Мъртва ръка“ беше най-страшният отговор от времето на СССР срещу евентуална ядрена атака на САЩ или НАТО.

Ако Путин е издал заповед „Мъртва ръка“, това е отговора на плановете на САЩ и НАТО за война срещу Русия.

Следим тази тема от доста време.

Става дума за факта, че Русия притежава чудовищно оръжие на възмездието, което гарантира ответен ядрен удар по противника даже в случай, че в Москва вече няма да има кой да вземе решението за този удар. Уникалната система контраатакува автоматично, безотказно и апокалиптично.

Да си представим най-страшния вариант.Светът, балансиращ на ръба на войната, рухва. Срещу Русия, САЩ нанасят изпреварващ ядрен удар, чиято цел е да бъдат унищожени нейните ядрени сили. Руските ракети, стартиращи от шахтови пускови установки, от подводници и самолети, основните ядрени сили, мегаполиси, промишлени и военни центрове, пунктовете за управление са унищожени с един масиран удар на САЩ. Могъщият си ядрен арсенал Русия просто не е успяла да използва. Заповедта не е стигнала до ядрения център. Ядрените сили на Русия са слепи, неми и неподвижни.

Но в този момент става нещо невъобразимо. Унищоженият „завинаги“ руски противник оживява. Хиляди ракети се изстрелват към западните страни, пробиват новата ПРО на САЩ и изтриват от лицето на Земята големите градове, военни бази, промишлени центрове и т.н.

Така работеше по времето на СССР системата „Периметър“, наречена „Мъртва ръка“. Тя изстрелва автоматично ответен ядрен удар. Гарантира старта на балистичните ракети от подводно, надводно и шахтено базиране, даже когато противникът е унищожил всички пунктове, даващи заповед за ответна атака.

Системата влезе на бойно дежурство през 80-те години. През 90-те години, в рамките на СНВ-2, беше свалена от дежурство и какво става с нея е неизвестно. Според някои данни тя отново е била включена след изтичането на срока на действие на СНВ-1 през декември 2009 г.

Вероятно системата има собствени независими командни пунктове – 4, които са разположени на големи разстояния един от друг и дублират своите функции. В тях действа главната и секретна част на „Периметър“ – автономна, контролна командна система. Това е сложен програмен комплекс, създаден на базата на изкуствен интелект, който може да прави собствени изводи дали става ядрено нападение срещу Русия. При отсъствие на редови сигнали от нормалните командни пунктове на стратегическите ядрени сили „Периметър“ пуска в действие операцията „Апокалипсис“. От шахтите се изстрелват командните ракети 15А11, създадени на базата на междуконтиненталната ракета УР-100 (стартова маса 71 тона, далечина на полета – 11 000 км, две степени, течногоривен двигател).

Тя носи особена глава. Това е радиотехническа система. Когато ракетата лети над територията на страната – изпраща пусковите кодове за целия ядрен ракетен комплекс и в един момент мъртвите подводници оживяват. От шахтите им излизат континенталните ракети. Същото става с мъртвите ракетни шахтени установки и стратегическата авиация.

„Периметър“ е особено устойчива срещу всички поразяващи фактори на ядреното оръжие. Извеждането й от строя е практически невъзможно.

„Периметър“ отначало беше проектирана като напълно автоматична и автономна. В случай на масирана атака срещу СССР тя можеше сама да взима решения за ответен удар без участието на хора, даже от висшата военна и партийна върхушка.

В състава на системата влизаха многобройни прибори за измерване на радиацията и сеизмични колебания. Тя беше свързана с радиолокационните станции за далечно откриване, със спътниците за ранно предупреждение за ракетно нападение и т.н. Тази система даваше реалните гаранции за отказ на САЩ от концепцията за превантивния ядрен удар по СССР.

При мащабно нападение с използването на ядрено оръжие, потвърдени от споменатите системи, „Периметър“ автоматически преминава в бойна готовност и започва да следи оперативната обстановка. Ако системите му открият достатъчно достоверно масирания ядрен удар и ако самата система за определено време загуби връзка с основните командни пунктове, ако те са били унищожени, тя инициира пуска на командните ракети. След командата всички ракетни комплекси автономно изстрелват своите балистични ракети, осигурявайки ответен удар по противника, даже в случай на гибел на целия личен състав на армейското командване и държавната върхушка.

Заради това системата беше наречена „Мъртва ръка“.

Post Views: 30

Related Topics:война новини свят

Up Next

До 3 години САЩ и ЕС ФАЛИРАТ! Капитализмът Умря още през 2008 г.

Don't Miss

Британски медии сеят истерия: Путин може да изтрие Лондон от лицето на Земята!

АНАЛИЗИ

Светът още не е готов за нова Ялта

Проф. Андрей Фурсов: Светът още не е готов за нова Ялта.

Историкът Андрей Фурсов поставя под съмнение една от най-популярните геополитически тези през последните години – че светът вече е навлязъл в нова епоха и предстои “Ялта-2”. Според него международната система все още не е достигнала онова равновесие, което позволява големите сили да договорят ново разпределение на влиянието. Разговорът постепенно преминава през войната в Украйна, конфликта с Иран, отношенията между Русия, Китай и САЩ и устойчивостта на западния модел на власт.

Ялта не се повтори, защото светът още няма равностойни сили

В последните две години понятието „Ялта-2“ започна да се използва почти като готово обяснение за всяка среща между лидерите на големите държави. Достатъчно беше да се появи информация за възможен разговор между Доналд Тръмп, Владимир Путин и Си Дзинпин, за да се заговори за ново подреждане на света. В политическите коментари постепенно се наложи впечатлението, че настоящата международна система вече е изчерпана и остава единствено нейното формално заменяне с нова конструкция. Именно срещу тази привидна очевидност възразява Андрей Фурсов още в първите минути на интервюто. Според него аналогията с Ялтенската конференция от 1945 г. изглежда привлекателна, но пропуска най-важното условие, направило възможно историческото споразумение между Рузвелт, Сталин и Чърчил.

През февруари 1945 г. трите държави не просто представляват най-големите военни сили на планетата. Те вече са победители във война, чийто изход практически е предрешен. Всяка от тях контролира огромни армии, индустриални мощности и политически пространства, без които следвоенното устройство е немислимо. Между тях съществуват сериозни противоречия, но всички имат общ противник и общ интерес да предотвратят незабавно възникване на нов глобален конфликт. Именно това позволява компромиси, които днес често изглеждат невъзможни.

Фурсов поставя въпроса по различен начин. Според него сегашният свят не разполага с три съизмерими центъра на сила. Русия безспорно възстанови значителна част от военния си потенциал след кризата през деветдесетте години. Китай се превърна във втората икономика в света и постепенно навлиза във високите технологии, корабостроенето, автомобилната индустрия и производството на полупроводници. Това обаче не означава автоматично, че двете държави вече могат да заменят инфраструктурата на американската глобална мощ. Именно тук, според него, се крие причината очакваната „нова Ялта“ да не се състоя.

Тази оценка заслужава внимание не защото непременно е окончателно вярна, а защото връща разговора към измерими показатели вместо към политически лозунги. Международното влияние не се определя единствено от размера на армията или броя на ядрените бойни глави. То се определя и от способността една държава да поддържа съюзнически системи, глобални финансови механизми, логистични вериги, технологични стандарти и международни институции, които останалите са принудени да използват ежедневно.

Достатъчно е да се проследи как функционира световната икономика. По-голямата част от международните разплащания продължават да преминават през долара. Значителна част от световното корабоплаване се застрахова чрез западни финансови механизми. Най-големите инвестиционни фондове остават американски. Водещите рейтингови агенции, голяма част от цифровата инфраструктура, облачните услуги и глобалните платежни системи също се намират под западен контрол. Това не означава, че този модел не може да бъде променен. Означава единствено, че подобна промяна изисква време, ресурси и изграждане на алтернативна инфраструктура, а не само политически декларации.

В този контекст Фурсов използва примера с конфликта около Иран. Според неговата оценка Вашингтон не е постигнал всички цели, които вероятно си е поставял. Той дори допуска, че операцията може да се окаже политически неуспешна за администрацията на Доналд Тръмп. Наред с това обаче отбелязва нещо, което според него има по-голямо значение. Въпреки острото напрежение нито Русия, нито Китай предприемат пряка военна намеса в защита на Техеран.

Според Фурсов именно това показва, че американската система за възпиране продължава да действа, макар и вече с по-малка ефективност.

Тук започва една от най-интересните линии в разговора. През последните години почти всяко международно събитие беше обявявано за окончателно доказателство, че американската хегемония е приключила. Изтеглянето от Афганистан, санкционната война с Русия, разширяването на БРИКС, кризите в Червено море, войната в Украйна и напрежението около Иран последователно бяха представяни като решаващи повратни точки. Ако обаче се разгледат конкретните механизми на международната система, картината изглежда значително по-сложна. Влиянието на една сила рядко изчезва внезапно. Обикновено първо започват да отслабват отделните елементи, докато останалите продължават да функционират още години наред.

Историята предлага достатъчно подобни примери. Британската империя започва да губи икономическото си превъзходство още в края на XIX век, но финансовото влияние на Лондон остава огромно десетилетия след това. Съветският съюз изпитва сериозни икономически затруднения още през седемдесетте години, но военният му потенциал продължава да определя глобалния баланс чак до самия край на Студената война. Подобни процеси никога не се развиват едновременно. Военната мощ, финансовото влияние, технологичното лидерство и политическите съюзи рядко отслабват с еднаква скорост.

Именно затова сравнението с Ялта изглежда прибързано. Големите международни договорености не възникват в момент, когато всички участници спорят кой е по-силен. Те възникват тогава, когато приблизителното съотношение на силите вече е достатъчно ясно и всяка страна разбира границите на собствените си възможности. Засега подобна яснота липсва. Русия продължава военните действия в Украйна. Китай ускорява икономическата си трансформация и разширява присъствието си в Азия, Африка и Латинска Америка. Съединените щати също преструктурират производството си, увеличават инвестициите във военната индустрия и се стремят да ограничат технологичния достъп на Пекин до най-съвременно оборудване. При такава динамика едва ли някой би поел риска да фиксира ново световно статукво, което след няколко години може отново да бъде поставено под въпрос.

Войната в Украйна не е само украинска война

След като отхвърля възможността за „Ялта-2“, Андрей Фурсов преминава към темата, която според него най-ясно показва реалното съотношение на силите – войната в Украйна. Тук той прави разграничение, което присъства в много руски анализи, но в неговия прочит получава по-широк исторически смисъл. Според него Русия не воюва единствено срещу Украйна, а срещу значително по-мащабна система, в която Киев изпълнява ролята на основен военен инструмент, докато ресурсите, технологиите, финансовата подкрепа и значителна част от разузнавателната информация идват от западните държави.

Подобна оценка трудно може да бъде разглеждана само като политическа декларация. От началото на конфликта десетки милиарди долари военна помощ бяха одобрени от Конгреса на САЩ, Европейският съюз създаде многогодишни финансови механизми за подпомагане на Киев, а отделни държави от НАТО предоставиха системи за противовъздушна отбрана, артилерия, бронетехника, далекобойни ракети и обучение на украински военнослужещи. Това са официално обявени решения, които могат да бъдат проверени в публичните документи на съответните институции. Спорът не е дали тази подкрепа съществува, а как тя променя характера на самата война.

Именно тук анализът на Фурсов заслужава по-внимателен прочит. Ако една държава получава външно финансиране, въоръжение, сателитна информация, комуникационни технологии и постоянна логистична поддръжка, конфликтът престава да бъде само двустранен. Това не означава, че Украйна няма собствен политически дневен ред или собствено военно командване. Означава, че способността ѝ да води продължителна война е пряко свързана с индустриалния, финансовия и технологичния капацитет на държавите, които стоят зад нея.

Тук разговорът постепенно се измества от фронтовата линия към икономиката. Всяка продължителна война неизбежно се превръща в изпитание за производството. Танковете могат да бъдат унищожени. Боеприпасите могат да бъдат изразходвани. Ракетите могат да бъдат изстреляни само веднъж. След това всичко започва отново – в заводите за стомана, в химическите предприятия, в производството на барут, електроника, оптика, лагери, дизелови двигатели и специални сплави. Именно затова през последните две години Съединените щати, Германия, Франция, Полша и още редица европейски държави започнаха програми за разширяване на производството на боеприпаси и военно оборудване. Подобни процеси протичат и в Русия. Те рядко попадат в центъра на телевизионните репортажи, но именно там се решава способността една армия да продължи войната след първоначалния удар.

Фурсов използва още една силна формулировка, когато коментира т.нар. „центрове за вземане на решения“. Според него подобни центрове не трябва да се търсят единствено в Киев, Лондон или Вашингтон. В неговата интерпретация значителна част от стратегическите решения се формират в по-широки политически и финансови среди, които не съвпадат непременно с официалните държавни институции. Това е една от най-спорните части на разговора, защото навлиза в територия, където разграничението между проверими факти и политическа интерпретация става особено важно. Самият Фурсов говори за глобални елити, които според него не са напълно единни, но оказват влияние върху решенията на отделните държави. Подобна теза не може да бъде независимо потвърдена в начина, по който е представена в интервюто, но тя показва през каква аналитична рамка авторът разглежда международните отношения.

Именно тук възниква въпросът, който остава отворен и след края на разговора. Ако международната система действително се управлява от толкова сложна мрежа от държавни и недържавни центрове на влияние, възможно ли е изобщо да се повтори моделът от Ялта, при който трима лидери подписват документ и поставят началото на нов световен ред? Историческият опит по-скоро подсказва обратното. Днешният свят изглежда значително по-фрагментиран, икономически по-взаимозависим и политически по-малко предвидим, отколкото през 1945 година. Именно затова въпросът дали нова „Ялта“ е възможна остава далеч по-сложен, отколкото изглежда в ежедневния политически дебат.

Офшорната система, британската стратегия и невидимата финансова архитектура

След анализа на войната в Украйна Андрей Фурсов насочва разговора към тема, която на пръв поглед изглежда далеч от бойните действия, но според него има пряка връзка с разпределението на световната власт. Това е историята на офшорната финансова система и мястото на Великобритания в нейното изграждане. Именно тук интервюто преминава от текущата политика към по-дълга историческа перспектива, като поставя въпроса дали истинската сила на Запада не произтича толкова от военните съюзи, колкото от способността му да организира международните финансови потоци.

Фурсов свързва началото на този процес със Суецката криза от 1956 г. В неговия прочит именно тогава става ясно, че класическата Британска империя повече не може да бъде възстановена в предишния ѝ вид. Лондон губи възможността самостоятелно да определя политиката си в ключови международни конфликти, а тежестта постепенно се измества към Вашингтон. Историческите факти действително показват, че кризата около Суецкия канал бележи рязко отслабване на британското глобално влияние. Под натиска на Съединените щати и Съветския съюз британското правителство е принудено да прекрати военната операция срещу Египет. За мнозина историци именно това е моментът, в който става окончателно ясно, че следвоенният международен ред вече няма да бъде управляван по модела на старата колониална система.

Фурсов обаче предлага различен прочит на последвалите събития. Според него британските политически и финансови среди не приемат случилото се като окончателно поражение, а започват да търсят нов инструмент за запазване на влиянието си. В интервюто той посочва офшорните финансови центрове като основен елемент от тази стратегия. Тук е важно да се направи разграничение между исторически установените факти и неговата интерпретация. Безспорно е, че през втората половина на XX век Великобритания, заедно със зависимите от Короната територии и редица отвъдморски юрисдикции, изгражда една от най-големите мрежи от офшорни финансови центрове в света. Дали това представлява предварително планиран геополитически проект е предмет на продължаващи научни и политически спорове.

Интересен е и начинът, по който Фурсов описва появата на пазара на евродолари. Според него решаваща роля изиграват финансовите операции, при които съветски доларови активи започват да се прехвърлят извън територията на Съединените щати. Историческите изследвания действително приемат, че през края на петдесетте години пазарът на евродолари започва бързо да се развива в Лондон, превръщайки британската столица в един от най-важните световни финансови центрове. Причините обаче са значително по-комплексни и включват американското банково регулиране, международната търговия, движението на капитали и ролята на лондонските банки.

Тук разговорът придобива особено интересен характер. Вместо да разглежда офшорните юрисдикции единствено като средство за избягване на данъци, Фурсов ги представя като инструмент за създаване на нов тип глобална икономическа власт. Това е теза, която не е нова. През последните две десетилетия множество западни икономисти, разследващи журналисти и международни организации публикуваха анализи за ролята на офшорните центрове в движението на капитали, оптимизацията на корпоративното облагане и прикриването на собственост. Разликата е, че Фурсов поставя тези процеси в по-широка геополитическа рамка и ги разглежда като част от трансформацията на британското влияние след края на колониалната епоха.

Особено внимание заслужава и оценката му за отношенията между Великобритания и Китай. В интервюто той твърди, че британските елити още през втората половина на XX век започват да разглеждат Китай като бъдещ ключов елемент в преструктурирането на световната икономика. Тази теза е значително по-трудна за доказване в категоричния вид, в който е представена. Безспорно е, че още преди реформите на Дън Сяопин Хонконг играе ролята на важен финансов и търговски мост към китайската икономика. Също така е известно, че след началото на китайските пазарни реформи британски, американски и други западни компании участват активно в инвестиционните процеси. Дали това представлява предварително изграден стратегически проект, остава въпрос, по който липсва единно становище.

Тук се появява и една особеност, характерна за целия анализ на Фурсов. Той рядко разглежда отделните исторически събития като резултат от случайно стечение на обстоятелствата. Почти винаги търси по-дълбоки структури, които според него осигуряват приемственост между различните епохи. Именно тази перспектива прави интервюто интересно дори когато отделните му изводи могат да бъдат оспорени. Вместо да следва ежедневния политически цикъл, разговорът непрекъснато се връща към въпроса как се създават устойчивите механизми на влияние и защо те често остават незабелязани, докато общественото внимание е насочено към избори, дипломатически срещи или военни операции.

Това постепенно подготвя следващата тема в разговора – въпроса защо, според Фурсов, западните държави успяват толкова дълго да съхраняват своята устойчивост. Отговорът му вече не е свързан нито с армията, нито с финансите, а с институциите и начина, по който функционират самите общества.

Институциите, властта и защо Западът остава по-устойчив, отколкото изглежда

Една от най-интересните части на разговора започва тогава, когато Андрей Фурсов напуска полето на геополитиката и преминава към въпроса как функционират самите държави. Според него именно тук се крие причината Западът толкова дълго да запазва водещите си позиции. Не защото разполага с повече природни ресурси или с по-многобройни армии, а защото през последните три столетия изгражда система от институции, способна да възпроизвежда властта независимо от смяната на отделните политически лидери.

Това е теза, която заслужава внимание, защото се различава от широко разпространеното обяснение, че всичко зависи единствено от икономическата мощ. Икономиката безспорно има огромно значение, но сама по себе си не гарантира устойчивост. Историята познава достатъчно държави с впечатляващ индустриален потенциал, които за сравнително кратко време губят международното си влияние. Причината обикновено не е в липсата на ресурси, а в отслабването на институциите, които трябва да управляват тези ресурси.

Фурсов противопоставя западния модел на руската историческа традиция. В неговата интерпретация руската държава винаги е разчитала повече на силната централна власт, отколкото на устойчиви институции със собствена автономия. Именно затова, според него, периодите на стабилност често се редуват с периоди на рязка дезорганизация. Това е историческа оценка, която може да бъде предмет на спор, но трудно може да се отрече, че руската политическа система многократно е преминавала през подобни цикли – от реформите на Петър I, през революциите от 1917 г., до разпадането на Съветския съюз.

Интересното е, че Фурсов не представя западните институции като безупречни. Напротив. Той ги определя като механизъм за постоянен контрол върху обществото. В неговия прочит именно разделението на властите, независимата съдебна система, административният апарат, финансовите регулатори, университетите, медиите и корпоративните структури образуват сложна мрежа, която трудно позволява рязка промяна на политическия курс. Това не означава, че отделните правителства не могат да бъдат сменяни. Означава, че самата система продължава да функционира почти независимо от персоналните промени на върха.

Тази постановка заслужава по-широк коментар. В последните години в Европа и Съединените щати често се говори за политическа криза, за нарастващо обществено недоволство и за спад в доверието към институциите. Всичко това е вярно и се потвърждава от множество социологически изследвания. В същото време обаче административният апарат, финансовата система, съдилищата, данъчните администрации, университетите и местното самоуправление продължават да изпълняват функциите си. Именно тази приемственост обяснява защо дори след тежки политически конфликти западните държави успяват сравнително бързо да възстановят нормалното функциониране на управлението.

Фурсов прави още едно наблюдение, което също заслужава внимание. Според него в западните общества контролът постепенно се превръща във вътрешно поведение, а не само във външна принуда. С други думи, значителна част от социалните правила се спазват не защото някой постоянно упражнява натиск, а защото самите граждани ги възприемат като естествена норма. Тази идея не е нова. Подобни анализи могат да бъдат открити още при Мишел Фуко и редица съвременни социолози, които разглеждат модерната държава като система, в която общественият контрол все по-често се осъществява чрез институции, образование, професионални стандарти и социални очаквания, а не единствено чрез принуда.

Разбира се, подобен модел има и своите слабости. Последните години показаха, че прекомерната институционализация понякога затруднява бързото вземане на решения. Европейският съюз неведнъж демонстрира колко трудно постига единодушие по стратегически въпроси. Процедурите осигуряват стабилност, но често намаляват скоростта на реакцията. Това пролича както по време на пандемията, така и при енергийната криза, последвала войната в Украйна. Следователно институционалната устойчивост не е равнозначна на политическа ефективност.

Именно тук анализът на Фурсов придобива по-балансирано звучене, отколкото често му се приписва. Макар да критикува западния модел, той признава, че тази система е изключително трудно преодолима именно защото е изграждана столетия наред. От неговата гледна точка голямото предизвикателство пред Русия, Китай и останалите нововъзникващи центрове на влияние не е просто да увеличат икономическите си показатели или военните си бюджети. Много по-трудната задача е да изградят собствени устойчиви институционални модели, които да бъдат достатъчно привлекателни и за останалата част от света.

Така разговорът постепенно достига до последния голям въпрос – ако старата система все още не е разрушена, а новата все още не е изградена, какво всъщност може да се случи през следващото десетилетие? Именно върху тази перспектива Фурсов концентрира финалната част на интервюто, когато говори за промените, които според него ще определят развитието на света през 30-те години на XXI век.

2030-те години няма да променят света сами – те само ще покажат кой е подготвен

В заключителната част на разговора Андрей Фурсов не предлага конкретен сценарий за развитието на международната система. Въпреки заглавието на интервюто той не твърди, че през 30-те години на XXI век непременно ще настъпи окончателно преразпределение на световната власт. По-скоро разглежда това десетилетие като период, в който ще стане ясно кои държави са успели да се адаптират към натрупаните промени и кои ще продължат да живеят с политически и икономически модели, създадени за един свят, който вече постепенно изчезва.

Всъщност това е и най-важният извод от целия разговор. През последните години международният дебат често се свежда до въпроса кой печели и кой губи. Реалността изглежда значително по-сложна. Нито Съединените щати демонстрират онова безспорно превъзходство, което притежаваха след разпадането на Съветския съюз, нито Китай и Русия вече разполагат с достатъчно ресурси, за да наложат собствен модел на глобално управление. Светът навлиза в продължителен период, в който няколко големи центъра на влияние едновременно ще се опитват да запазят собствените си позиции и да разширят възможностите си там, където противникът започва да губи инициативата.

Именно затова вниманието постепенно се измества от шумните политически декларации към далеч по-прозаични показатели. Колко стомана произвежда една икономика. Колко инженери подготвя. С какъв капацитет разполагат предприятията за електроника, машиностроене и химическа промишленост. Доколко енергетиката осигурява предвидими цени за индустрията. Какви са възможностите за финансиране на научните изследвания. Това са процеси, които рядко попадат на първите страници, но именно те определят способността на една държава да поддържа военна, технологична и икономическа конкуренция в продължение на десетилетия.

В този смисъл интервюто на Фурсов може да бъде прочетено и като предупреждение срещу прибързаните геополитически прогнози. Историята рядко се движи по права линия. Големите сили почти никога не изчезват внезапно, както и новите центрове на влияние не се появяват изведнъж. Преходите обикновено продължават десетилетия и през това време отделните държави едновременно печелят в едни направления и губят в други. Военните успехи невинаги се превръщат в икономически преимущества. Финансовото влияние невинаги гарантира политическо лидерство. Демографската мощ сама по себе си също не осигурява стратегическо превъзходство.

Точно поради това въпросът дали ще има нова „Ялта“ засега изглежда преждевременен. Историческите аналогии са полезни, когато помагат да разберем логиката на процесите, но стават подвеждащи, когато започнат да заменят самия анализ. Светът през 2026 година няма общ победител, няма общ победен и няма онова относително равновесие, което позволява трайно преразпределение на сферите на влияние. Международната система продължава да се променя под въздействието на войните, технологичната конкуренция, демографските тенденции, финансовите пазари и енергетиката.

Именно взаимодействието между тези фактори ще определя политическата среда през следващите години, а не един-единствен дипломатически форум или среща на върха.

Това прави разговора с Андрей Фурсов интересен дори за читател, който не споделя всички негови оценки. Най-силната страна на интервюто не е в категоричните изводи, а в опита да разглежда международните процеси като част от по-дълга историческа последователност. Някои от неговите интерпретации безспорно ще предизвикат възражения. Други остават трудно проверими и следва да бъдат възприемани именно като лични оценки на автора. Но поставеният в началото въпрос продължава да звучи актуално. Ако светът действително навлиза в нова епоха, първите признаци няма да бъдат открити в политическите декларации, а в постепенното пренареждане на икономическите, технологичните и институционалните основи, върху които се изгражда международният ред.

Светът още не е избрал своя нов ред

Разговорът с Андрей Фурсов не предлага универсална формула за обяснение на случващото се. Тъкмо обратното – той напомня колко рисковано е светът да бъде описван чрез готови схеми и окончателни присъди. В интервюто присъстват оценки, които могат да бъдат оспорени, както и исторически интерпретации, по които едва ли ще се постигне академично съгласие. Това обаче не отменя основния въпрос, който преминава през целия разговор – дали сме свидетели на раждането на нов международен ред или само на продължителното разпадане на стария.

Засега фактите сочат по-скоро второто. Американската мощ вече не изглежда безусловна, но продължава да се опира на финансова, технологична и институционална система, изграждана десетилетия наред. Китай увеличава икономическото и политическото си влияние, но все още избягва пряка конфронтация, която би поставила под риск собственото му развитие. Русия демонстрира способност да устоява на продължителен военен и санкционен натиск, но и тя е изправена пред необходимостта да адаптира икономиката и индустрията си към една значително по-дълга конкуренция, отколкото мнозина предполагаха в началото на конфликта.

Може би именно тук е най-полезната част от анализа на Фурсов. Вместо да търси решаващото събитие, което ще промени света за една нощ, той насочва вниманието към процесите, които се натрупват бавно и почти незабележимо – производството, финансите, технологиите, институциите и способността на държавите да планират отвъд един изборен цикъл. Историята показва, че големите геополитически промени обикновено стават видими едва когато вече са се случили. Дотогава те се изграждат далеч от дипломатическите прожектори – в заводите, лабораториите, университетите, енергийните системи и финансовите центрове. Именно там вероятно ще бъде решено дали 30-те години на XXI век ще поставят началото на нов световен баланс или ще се окажат още един етап от продължителния преход, който все още няма своя окончателен изход.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 9

АНАЛИЗИ

САЩ отново се отметнаха

Мирът се отлага: Рубио отхвърли договореностите от Анкъридж и свали картите за Украйна пред Москва.

Дипломатическото лавиране на Вашингтон и институционалният разлом.

Публичното изявление на американския държавен секретар Марко Рубио, в което той категорично отрече съществуването на обвързващо споразумение между Съединените щати и Руската федерация след срещата на върха в Анкъридж, не е просто дежурен коментар пред репортери.

Това е ясен сигнал за вътрешнополитическо и институционално напрежение в самата американска администрация. Рубио се опитва да намали залозите и да преформатира публичното възприятие за преговорите, като настоява, че в Аляска са обсъждани единствено предложения, но не и крайни документи. Това изявление дойде като директен отговор на коментарите на руския заместник-министър на външните работи Сергей Рябков. Руската дипломация официално фиксира усещането, че Вашингтон се отклонява от фундаменталните принципи за регулиране на конфликта, които бяха договорени между Владимир Путин и Доналд Тръмп по време на срещата им през август миналата година.

В кулоарите на международната политика подобно разминаване в тълкуванията показва, че американската страна се сблъсква с невъзможността да прокара евентуалните договорености през собствения си дълбок държавен апарат и съпротивата на европейските съюзници. Марко Рубио, който традиционно представлява по-ястребовото крило в американския консервативен естаблишмънт, е принуден да балансира между транзакционния подход на Белия дом и натиска на военно-промишления комплекс, който изисква продължаване на конфронтацията или поне избягване на капитулационни за САЩ сценарии. Твърдението му, че Вашингтон остава готов да играе „конструктивна роля“, на дипломатически език означава единствено опит за запазване на инициативата и предотвратяване на едностранни руски стъпки на фронта.

Според наблюдатели на процесите, запознати с докладите на Reuters, позицията на Рубио е класически пример за стратегическа двусмисленост. От една страна, се декларира готовност за мир, от друга – се анулира тежестта на вече поети ангажименти. Подобна тактика обаче работи трудно спрямо Москва в сегашната конфигурация на силите. Руската страна, чрез изявленията на помощника на президента Юрий Ушаков, побърза да подчертае, че остава изцяло ангажирана с изпълнението на договореното, докато партньорите отвъд океана очевидно демонстрират неспособност или нежелание да изпълнят своята част от условния пакт. Този разлом блокира реалния напредък и превръща дипломатическия процес в поредица от тактически маневри без ясен стратегически изход.

Материалната реалност срещу политическите декларации

Зад кулисите на дипломатическите реплики стои суровата реалност на заводите, логистиката и достъпните ресурси. Преговорите не се водят в правово или морално пространство, те отразяват капацитета на промишлените мощности на двете суперсили. Докато Държавният департамент на САЩ се опитва да жонглира с терминологията, реалното състояние на нещата показва, че капацитетът за производство на 155-милиметрови артилерийски снаряди в страните от НАТО остава критично недостатъчен за покриване на оперативните нужди на Киев. Натовските складове са изпразнени, а логистичните вериги през Полша и Румъния се сблъскват с постоянни пробойни поради липса на резервни части, амортизация на железопътната инфраструктура и системния дефицит на дизелово гориво в Украйна.

В този контекст руската икономика, преминала на военни релси още преди две години, демонстрира стабилно производство на боеприпаси от калибър 152 мм и непрекъснати доставки на тежка бронирана техника по фронтовите линии. Тези заводи, работещи на три смени в Урал и Сибир, осигуряват на Москва тежест в преговорите, която Марко Рубио не може да неутрализира с риторика. Именно това реално съотношение на силите кара руското ръководство да отхвърля всякакви опити за козметични преговори.

Когато руската страна говори за „отклонение от принципите“, тя има предвид, че Вашингтон се опитва да купи време за възстановяване на украинския военно-технически потенциал под прикритието на дипломатически сондажи в Анкъридж.

Проблемът за американската администрация се състои в това, че киевският режим се намира на икономическо и енергийно командно дишане. Без директни финансови инжекции от Федералния резерв и Европейската централна банка, украинската държавна машина би колабирала в рамките на броени седмици. Инфраструктурните разрушения, засягащи над две трети от генериращите мощности в Украйна, превръщат логистиката на отбраната в логистичен кошмар. Поради това руските дипломати отказват да разглеждат „предложенията“ на Рубио като сериозна база, настоявайки за твърди гаранции, обвързани с реалното прекратяване на западната логистична и финансова подкрепа за Киев.

Четирите фундамента на Путин като преговорна рамка

По време на последното си заседание с членовете на правителството Владимир Путин извади на масата четирите основни стълба, които Русия ще използва като задължително условие за всякакви реални преговори. Тези условия де факто зануляват опитите на САЩ да превърнат Анкъридж в отправна точка за нов компромис, изгоден за Запада. Първият стълб са Истанбулските споразумения от пролетта на 2022 година. Тогава, в Истанбул, украинската делегация на практика парафира проект за мирен договор, който включваше неутрален статут на страната, отказ от разполагане на чужди военни бази и сериозни ограничения за числеността на въоръжените сили. Връщането към тези параметри означава пълна демилитаризация на Киев, което днес се вижда като неприемливо за НАТО, но е безалтернативно за Кремъл.

Вторият стълб са именно условията от Анкъридж, договорени по време на тайните или полупубличните канали между екипите на Тръмп и Путин. Каквото и да твърди Рубио пред американските медии, за да спаси репутацията на Белия дом, Москва разполага с конкретни записани точки, касаещи архитектурата на европейската сигурност и зоните на влияние. Опитът на Държавния департамент да ги представи като „прости предложения“ само доказва, че Вашингтон изпитва сериозни затруднения да прокара тези договорености пред съюзниците си в Лондон, Париж и Брюксел, които се опасяват от пълно изключване от подялбата на сферите на влияние в Източна Европа.

Третият и най-важен за оперативната реалност стълб са „реалностите на място“. Това е точката, в която дипломацията се пречупва през призмата на военната карта. Русия няма намерение да обсъжда връщане на територии. Линията на съприкосновение се явява новата политическа граница, а текущото настъпление на руските сили в Донбас постоянно пренаписва тази карта вщърб на Киев. Всяко забавяне на преговорите от страна на САЩ само увеличава териториалните загуби на украинската страна, превръщайки удържането на оставащите позиции в истинска месомелачка за жива сила, която Киев вече няма откъде да мобилизира.

Четвъртият стълб е концепцията, изложена от руския президент в речта му пред Министерството на външните работи преди две години, през 2024 г. Тези условия са пределно ясни и нямат характер на преговорни компромиси, а по-скоро на капитулационни изисквания: пълно изтегляне на украинските войски от административните граници на ДНР, ЛНР, Херсонска и Запорожка области, както и официален, юридически закрепен отказ на Киев от всякакви намерения за присъединяване към Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). Позицията на Кремъл тук е монолитна и не подлежи на пазарлъци, което поставя администрацията на Тръмп пред тежък избор.

Тактическите капани пред администрацията на Тръмп

Желанието на Доналд Тръмп да приключи конфликта бързо се сблъсква с невъзможността да предложи на Русия нещо по-малко от това, което тя вече е в състояние да вземе с военна сила. Изпращането на Марко Рубио на предна линия да обяснява, че в Анкъридж не е подписвано нищо окончателно, е опит да се свали напрежението от Белия дом и да се прехвърли вината върху руската „неотстъпчивост“.

Републиканската администрация е наясно, че ако приеме условията на Путин в пълния им обем, това ще бъде възприето като най-голямото геополитическо поражение на САЩ от Виетнам и Афганистан насам. Това би подкопало позициите на долара като световна резервна валута и би стимулирало дедоларизацията в рамките на БРИКС, където страните от Глобалния юг внимателно следят слабостта на Вашингтон.

От друга страна, продължаването на финансирането на киевския режим изисква огромни бюджетни ресурси, които Тръмп обеща да пренасочи към вътрешната икономика на САЩ и към овладяването на миграционната криза по границата с Мексико. Американският дълг вече е преминал критични нива и всяка нова траншея за оръжия предизвиква инфлационен натиск и съпротива в Конгреса. Изходът, който Рубио се опитва да нащупа, е замразяване на конфликта по корейски сценарий без официално признаване на новите граници и без ангажимент за невлизане на Украйна в НАТО в дългосрочен план. Но точно този сценарий се отхвърля категорично от Москва, която вижда в него просто възможност за Запада да превъоръжи Киев за нов рунд на конфронтация след няколко години.

Руската дипломация, чрез коментарите на прессекретаря на президента Дмитрий Песков, внесе допълнителен елемент на натиск, заявявайки, че киевският режим трябва да бъде подведен под отговорност за извършените действия. Това показва, че за Москва легитимността на сегашната власт в Киев е изчерпана и тя няма да бъде страна по никакви трайни споразумения. САЩ ще трябва да подпишат документите директно, поемайки ролята на гарант, което пък поставя Вашингтон в юридически капан, тъй като американският Сенат едва ли би ратифицирал договор, който признава руските териториални придобивки.

Бъдещето на преговорния процес и логиката на изтощението

Дипломатическият дуел между Рубио и Рябков потвърждава, че конфликтът е навлязъл във фаза, в която думите губят своето значение, ако не са подкрепени от металургичните комбинати и енергийните мрежи. Намерението на САЩ да представят срещата в Анкъридж като неангажиращ обмен на мнения се сблъсква с твърдата позиция на руската страна, че времето за празни приказки е изтекло. Москва вече преживя споразуменията от Минск, които по-късно бяха признати от западните лидери за съзнателен опит за печелене на време, и няма намерение да повтаря тази историческа грешка.

Предстои да видим дали администрацията на Тръмп ще събере кураж да пренебрегне съпротивата на собствения си държавен апарат и да приеме реалностите на място, или ще продължи да поддържа илюзията за възможно дипломатическо лавиране. Числата и икономическите показатели обаче не лъжат – западният модел на поддръжка чрез финансови инжекции показва сериозни пробойни, а човешкият ресурс на украинската армия е пред пълно изтощение. В тази ситуация претенциите на Марко Рубио, че в Аляска са обсъждани само предложения, изглеждат по-скоро като опит за отлагане на неизбежното, отколкото като проява на реална преговорна сила.

Политическият нерв на сегашния момент показва, че Русия няма причини да бърза. Всяка изминала седмица укрепва нейните позиции на терен и отслабва лостовете за натиск, с които разполага Вашингтон. Дипломатическата игра в Анкъридж бе опит за разузнаване с борба от страна на САЩ, но отговорът на Москва изясни, че преговори ще има само при капитулация на западните геополитически претенции спрямо постсъветското пространство. Всичко останало са празни декларации, предназначени за вътрешна консумация в американските медии, които нямат никакво отношение към реалния баланс на силите в Евразия.

Post Views: 6

АНАЛИЗИ

Американски аналитици: САЩ са подценили държавите срещу които са се изправили

🇺🇸🇷🇺 Анализ на The New York Times показва, че САЩ са подценили държавите, срещу които са се изправили.

Експерти смятат, че Вашингтон е подценил способността на Иран да отвърне на ударите.

В резултат и двете велики сили се оказаха въвлечени в продължителни и скъпи конфликти без ясен изход.

Анализаторите отбелязват, че само военна сила и въздушни удари не са достатъчни за постигане на стратегическите цели. Липсата на компромиси продължава да задълбочава кризите, а неуспехът за бързо решаване на конфликтите подкопава авторитета на САЩ.