БЛОГ

Честит празник, български Юди

Простите и страхливите ще бъдат ограбени.
Българския народец, който толкова много обичам да наричам “нация” днес на геополитическата карта прилича на ошашавен пенсионер, който е лъган по телефона от политиката.
Това чудовище, ПОЛИТИКАТА, което последните 30 години отказва да работи за българския интерес и прави неистови усилия да му се хвърлят от терасата последните благини, които народецът къта.Мартин Карбовски бръкна надълбоко в раната с последния си коментар: За кого работи слугинята Яна?

Да, днес е ден на политиката, Велика сряда, ден на Юда и неговите 30 сребърника, увити в найлоново пликче и хвърлени от балкона на ошашавените, излъганите, уплашените, остарели, бездетни и много, много прости българи.
Гледам едно турско филмче по една руска телевизия.
Патетичен турски говорител на фона на тържествена музика без нота ориенталско звучене разказва за великия проект АКУЮ. Първата турска атомна електрическа станция.
Ердоган и Путин седят заедно, гледат филма, пред тях килими в турско синьо водят до бъдещето. Това е настроението.

Това, няма да повярвате, трябваше да се случи у нас. Но у нас, освен прости и страхливи хора, живеят и хората с амнезия.
На нас беше обещано след закриване на Първи и Втори блок АЕЦ Козлодуй да се развие проекта Белене.
Вместо това закрихме Трети и Четвърти.
Беше обещано, ако не руснаците, да го свършат американците.
Беше обещано, ако нямаме АЕЦ, да правим ЮЖЕН ПОТОК. Ако няма Южен поток, да правим газов хъб. Ако няма газов хъб, да има нещо друго. Междуселски път, примерно.
Всяко едно обещано нещо беше заменяно с по-малко и по-малко. И така до днес. Докато свикнем на НИЩО.

Днес Румъния и Турция започват своя велик поход към ядрената енергия и независимост. В това няма политика. Това ще са просто могъщи предприятия, които произвеждат.
На нас французи ни попречили да имаме американски реактор, а американци ни попречили да имаме руски.
Но аз ще ви кажа кой ни попречи.
Попречиха Юдите. Политици слуги на чужди политици. Ибрици на новият Рим, който е същата стара кочина като отпреди 2000 години.
Европейски политици ги наричат. Медиите не могат да гъкнат срещу тях. Политици като Кунева, любезната жена, използвана да ни успокои с думи, срещу интереси за милиарди.
Юдите. Пред очите ми е неубедителният Юда Плевнелиев, който говори титанични глупости, но има ефир повече от цяла една умираща в краката му нация.
Юдите. Като Поптодорова, която всеки път разяснява политиката световната, а не обясни за кражба на летището.
Юдите. Назначените от империята Юди, които ден по ден взимат от телото на майката България кост след кост. Разкостват с обещание.
Магистрали ли? Нямаме магистрали. Има ги само в телевизора, откъдето някой се хвали с пет километра Южна дъга.
Хората, които вярват на такива думи трябва да се анализират клетка по клетка, под микроскоп. Цяла една проста и страхлива нация.

Гледам патетичното филмче за АЕЦ АКУЮ. С две “К” ли се пише? Не знам, защото няма новини за това. Няма.
За тях АЕЦ АКУЮ, а за нас – ядец ахую. Няма ругатня, която нашата Юда да не е заслужил.
У нас на думи и общи лъжи се построиха толкова много АЕЦ, толкова много газопроводи, толкова много нефтопроводи, толкова много магистрали и хъбове, толкова много репортажи и толкова много нищо, че Юда ще ви стори светец пред нашето предателство.Мартин Карбовски взриви мрежата: Никакъв съд за доктора, одерете го жив, нека плаче, нека съжалява

Велика сряда от Страстната седмица. Юда предава Христос за 30 сребърника
В деня на Светата и Велика сряда Юда отишъл при юдейските първенци и уговорил предателството.
Империята не плаща много . Това, в което вярваш – срещу 30 сребърника.
На този ден Иисус говори в прав текст всичко, а не чрез притчи.
На този ден искам да спомена Юдите интелектуалци, журналисти, приятели мои и хитреци вечни, страхливци и помагачи на Дявола, които всеки ден не задаваха важния въпрос, а миеха задника на всеки обещаващ големи проекти наш и чужд политик.
Юдите имаха добре написано либрето. Това не е важно, онова не е приоритет, не ни трябва АЕЦ, не ни трябва газопровод, не ни трябва образование, не ни трябва армия, не ни трябва държава, имаме НАТО и ЕС.
За тия хора, журналисти и интелектуалци – Юди е титла. А истината е, че са ибрици.

Важният въпрос, на живо от Голгота винаги е бил – колко взехте за предателството, другарю Юда? И втори въпрос – на кое дърво ше се обесите, за да пратим екип и там?
Вижте филма за АЕЦ АКУЮ. Вижте турската мечта, осанките и сенките на могъщите владетели наоколо. Те правят империя. А ние сме предадени. От своите. От приятели, от деца, от носачите на смисъла и гарантите на истината.
Честита сряда, Юди.

Автор: Мартин Карбовски

Post Views: 21

БЛОГ

Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха

Здравейте.

Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.

Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.

Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.

Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.

Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.

Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.

Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.

Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…

След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.

Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!

Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.

Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.

Разочарована съм.

Красимира

Post Views: 16

LIFE

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“

❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.

Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.

Те мечтаят за стоки.

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR

— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026

За лайфстайл.

За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.

❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“

❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.

❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.

💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?

Post Views: 17

БЛОГ

Дърво без корен

Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.

Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.

Станка гледаше нагоре.

На третия етаж някога беше нейният дом.

Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.

Снимки: Росен Коларов

После времената се промениха.

Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.

Но Станка остана.

Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.

Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.

Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.

Не защото беше щастлива.

А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.

Този двор помнеше.

Пейката помнеше.

И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.

Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.

И тръгна.

Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов