Чрез Ахмед Доган и Делян Пеевски един нов етикет се появи в обращение

Отскоро един стар продукт си има етикет. Чрез конкретен пример цяла партида получи щемпел. “Делян Пеевски е феномен в българската политика през последните 5-6 месеца, защото с неговата комбинативност, медиаторски умения и хиперактивност върна центъра на властта в парламента”, рече Ахмед Доган. И друг път сме имали хиперактивни политици, но през казаното от Доган за Пеевски за първи път официално хиперактивността бе изговорена (написана) като черта на политик – влезе в асортимента на сергията.

Тази езикова случка не е без значение. В живота езикът проправя пътеки, а за по-наблюдателните е и маяк, който ги осветява. В случая за широката публика от значение са не събитията в ДПС, а да се замисли какво точно носят или правят хиперактивните политици. Ето, Доган иска да каже, че Пеевски е направил добра за ДПС промяна (преместил центъра на властта). На всички нас, които не сме свързани с ДПС, ни остава да поразсъждаваме върху по-голяма задача – да видим въобще що значи хиперактивен политик и кому той носи добро.

По принцип в политиката за хиперактивен се счита човек, който не само изразходва енергия без умора по разнообразни теми, но и

държи публиката ежечасно да научава всичко

онова, което ще й се хареса. Парата е в свирката. Пеевски спасява шаха, диабетно болните, бори се с 400 руски бота, с наплива от бежанци, днес спаси Ямбол, базата на НАТО и местната болница… – докато ремонтираше сглобката, която се разпадна, реформира службите и е атлантик – типичен пример за хипераактивност. Но не е само той. В периода 2019 – 2020 г. Христо Иванов ставаше и лягаше със стриймове срещу ДПС и от всеобхватната му борба за правосъдна реформа. По-рано Николай Бареков при учредяването на “България без цензура” (2013 г. – 2014 г.) не остави баба без кебапче, дядо без кюфте. Яне Янев (земеделски трибун от първото десетилетие на XXI век) твореше 24/7 политика по въздух и земя с делтапланери и димки в тоалетни. Наравно с всички тях един човек не излизаше от телевизора – Бойко Методиев Борисов, като по-младите дори

не могат да проумеят мащабите

на технологичната свързаност – имаше такова нещо като телевизор, което, като го включиш, няма как “генералът на народа” да не се лее от филм, мач или кулинарно предаване. Мая Манолова също е от хиперактивните – с особеността, че го прави по избори – до степен, че видиш ли Мая разшетана из медиите, значи със сигурност скоро ще се гласува. Отделно от всичко това в местната политика има правило, че всеки уважаващ себе си борец за народно доверие следва да си заплюе бордюр, асфалтова дупка или колче за паркиране –

денонощно да ги оплаква с видеа

за окаяното състояние или да ги освобождава от лапите на бюрокрацията. Вземе ли властта, или поне партията му, на мига мъката свършва – колчето благоденства.

Както се вижда, всички посочени примери (частично при Бойко Борисов) касаят политици от епохата им на опозиционерстване. Обратно, управляващият политик е хипер обран, скрит. Днес например Христо Иванов е най-неактивният човек на света – дори да се появи пред камери, говори най-безинтересните баналности. Първи извод: хиперактивният политик е опозиционер. Но той не само иска да се докопа до властта; не само притежава свободно време, посветено на целта; не само прави всичко в нейно име. Той, за разлика от неопозиционните политици, има и привилегията да върши каквото и колкото поиска; най-често да приказва –

без да носи и минимална отговорност.

А управляващите, все пак, носят. Костадин Костадинов, например, който също е близо до хиперактивен образ, никога няма да тръгне да вади България от ЕС, ако вземе властта. Той не разполага с мащаба да стори това. Може единствено да говори. Обратно – той доволно ще акумулира благините на ЕС, като най-първо смята още това лято да кандидатира хора за омразния му Европарламент.

Както става ясно още, хиперактивният политик оре изцяло в нивата на популизма. Той най-често гради нов имидж, а хиперактивността е инструмент. Но тук има второ интересно следствие – хиперактивният политик дава на публиката пошла храна, която тя подсъзнателно търси. Бареков например на съмване и мръкване обясняваше как ще връща казармата и НРБ – съответната аудитория му ръкопляскаше, без да признае пред себе си дори, че обещанията са невъзможни. Хиперактивният политик е

невъзможен без глупостта на публиката –

тя му гледа простотиите, той й е като дрога.

На трето място хиперактивният политик може да обещае или се врече във всичко, включително напълно противоположното. Хиперактивнтостта не познава граници, тя е всеядна. Обратно – ако си отдаден на една или малко каузи, истински, се самоограничаваш – в границите на отдадеността.

Накратко, хиперактивният политик не е нещо хубаво. По-точно: хубавото е единствено за него, за партията му. Проблемът не е самата активност. Проблемът е, че политическата хипеарктивност не може без показност, показността е нейното туптящо сърце. От там всичко изисква неимоверно много популизъм – и се получава нещо като нищо.

Във всички тези констатации едва ли има новина. Но темата е актуална, защото съвременните комуникационни технологии повече от всякога насърчават показността – може да се очакват нови и нови хиперактивни политици. Най-големият капан пред избирателите се очертава и като предизвикателство пред самите тях – да помнят. В ерата на социалните мрежи и сменящите се непрекъснато мигновени възприятия паметта кой какъв е, откъде, какво представлява… – е поставена на изпитание. Интернет средата е рай за хиперактивните политици, които с количество се мъчат да променят своето качество.

Колкото до Пеевски, нещата с него са наистина интересни. Хиперактивността, за която говори Доган, едва ли е решаваща на тихия фронт, отдавна овладян от ДПС. Но хиперактивността и изгражданият нов образ са важни общо за атмосферата, в която живее държавата ни. Пеевски се мъчи

от господар на задкулисието да стане говорител на предкулисието

Как въобще човек като него, след като всички го знаят какъв е, може да успее?! – въпросът е интересен, но без отговор – въпреки това, вижда се, Пеевски успява. Хиперактивността, омесена в съвременната публичност, има свойството да прави от невероятните неща факт.

На политиците от по-стари времена не им беше нужна чак толкова много лична енергия, за да правят това или онова. Но при съвременната публичност, която е 24/7, енергията е нужна. Хиперактивността става ценност за политиците. Затова публиката, всички ние, следва много да внимаваме с всички настоящи и задаващи се хиперактивни политици – 24/7

• Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?