ИСТОРИЯ

Луканов вкарва Сорос в България, Виденов отказва да го приеме и го лишава от финансови привилегии

Жан Виденов е единственият български премиер отказал да приеме милиардера и основател на “Отворено общество” Джордж Сорос, спомнят си съратници на социалиста. Мнозина твърдят и, че е единственият световен лидер, осмелил се на такъв ход.

Виденов е начело на изпълнителната власт сравнително кратко – от 1995 до 1996 г., но за това време успява да отнеме привилегиите, с които фондацията на Сорос се ползва в страната.

А те са дадени от друг премиер социалист – Андрей Луканов – с постановление на Министерския съвет №76 от 20 юли 1990 г. фондация „Отворено общество (България)“ и даренията за нея са освободени от мита, данъци и такси.

Почвата за настаняването на Джордж Сорос в България е подготвена през февруари 1990 г., когато спонсорът и създателят на верига от фондации пристига в София и набира своя състав за управителен съвет. Сорос се споразумява с премиера Луканов фондацията “Отворено общество”, която официално стартира през април същата година, да бъде освободена от всички задължения към държавния бюджет.

Не само това – Министерството на финансите се задължава периодично да внася в левовата сметка на фондацията като участие на държавния бюджет суми, равни на дарените валутни средства по обменния курс на БНБ.

Сорос действа хитро, когато селектира хората в управителния съвет на българското “Отворено общество”, които ще провеждат политиката му. Прави впечатление, те са все от активистите на СДС. И което е още по-странно – Сорос се доверява на бивши членове на комунистическата партия, а не на безпартийните българи. Такива се повечето членове на УС – Георги Прохаски, Деян Кюранов, Стефан Тафров, Димитър Луджев, Блага Димитрова, Любен Беров, Васил Гоцев, Богдан Богданов… Програмен директор за няколко месеца е Румен Воденичаров, който бързо се усеща за какво става дума и сам напуска фондацията.

“Беше постигнато споразумение да се издаде специално министерско постановление, съгласно което „Отворено общество“ ще развива дейност в областта на човешките права, масмедиите, културата, гражданското общество и други. Българската държава също се задължаваше да участва, като за всеки преведен от Сорос американски долар да предоставя на фондацията приблизително половината от стойността му по курса в български лева”, разказва Румен Воденичаров, пръв програмен директор на “Отворено общество”, в интервю за “Труд”.

Той пояснява, че нито една от другите фондации в България не е имала привилегиите, дадени на Сорос. “Изведнъж нашата фондация започна да оперира с милиони. Създаде се дубликат в Министерството на просветата с 15 краткосрочни и дългосрочни програми. Сивото вещество на България потече към САЩ.”

Сорос трескаво набира кадри и ги разполага на всички нива в държавното управление. Стефан Тафров и Богдан Богданов са изпратени посланици в ключови за България места – Рим и Атина. Въпреки тези постове, те остават в ръководството на фондацията. Огнян Пишев, който е роднина на Прохаски, е изпратен посланик в САЩ.

“Когато Джордж Сорос дойде в България, имахме дълъг разговор и се разбрахме как да се направи СДС. Уточнихме, че „Отворено общество” ще бъде представлявано от трима души – аз и Стефан Тафров от страна на СДС и Георги Прохаски, който беше посочен от Андрей Луканов. Междувременно Сорос се срещна с Румен Воденичаров по настояване на американското посолство, след което Воденичаров беше посочен за четвърти директор на „Отворено общество”. Директно от тях. Така, че тук нещата са малко комплексни”, разказва по-късно Димитър Луджев.

На организацията са предоставени помещения в НДК, както и 500 000 лева за първоначални разходи. За да си представят днешните българи за каква сума става дума реално, припомняме, че тогава доларът на черно се обменяше срещу лева в съотношение едно към четири, а токът, парното и транспортът още бяха на символични цени. Правителството на Луканов обаче не спира дотук, а щедро разрешава на “Отворено общество” да извършва стопанска дейност, при това – напълно освободена от данъци.

Нещо повече – до 1995 г. българската държава допълнително финансира фондацията.

“Купени” са 100 български интелектуалци, които получават възможността за допълнителни възнаграждения и да изучат роднините си в САЩ, да ходят на сбирки на разни пен-клубове, конгреси, симпозиуми в чужбина. Сорос започва да спонсорира издаване на книги на определени творци.

Сред тях попада Йордан Радичков, който буквално е подведен. Писателят става и член на УС на фондацията – целта е да не може да каже нищо лошо за “Отворено общество”.

За първите пет години фондацията създава Американския университет в Благоевград, Нов български университет, отпуска 2058 стипендии за студенти и аспиранти. Местата за глашатаи на глобализма и либералната демокрация са определени – те са елитът. Сред тях са Иван Кръстев и цялата дружина като него – Евгений Дайнов, Огнян Минчев, Асен Агов, Петко Георгиев, Красимир Кънев, Бойко Станкушев, Антонина Желязкова, покойният вече Петко Бочаров – списъкът е дълъг.

През 1995 година властта се сменя и на “Дондуков” 1 задухва друг вятър. Жан Виденов става премиер и отменя всички финансови привилегии, дадени на Сорос.

Когато в Народното събрание се гледа бюджетът, Жан Виденов заявява от трибуната: “На Сорос няма да му се дават никакви пари от бюджета и фондациите му ще работят съгласно законите на страната!”

И затова не са малко хората, които смятат, че в протестите срещу Виденов пръст има и милиардерът, често наричан филантроп. А до днес се чуват мнения, че свалянето на Виденов е дало възможност на Сорос да спечели 160 милиона долара. Може би, защото на 10 януари – пикът на протестите срещу Виденов, доларът струваше 500 лв. и за няколко седмици до 4 февруари скочи на 3000 лв. А на следващият ден като с магическа пръчка падна до 1500 лв. Така че не би било чудно, ако Сорос е спечелил, много финансови спекуланти спечелиха в онези мътни води.

А десетилетия след това”питомците” на Сорос, възпитани и политически отгледани в неговото “Отворено общество”, “правилно” тълкуваха събитията от 1996 – 97 г., хвърляйки вината за финансовата криза изцяло върху Виденов и БСП. Така благодарение на неуморните им усилия сигурно няма българин, който да не знае, че “когато БСП управлява, фалират банки и доларът е 3000 лв.”

“Хора като Сорос могат не само да купят всичко, но могат да срутят всяко българско правителство. Финансовата криза през 1996 -1997 г. беше изкуствено предизвикана лично от Сорос. Това Иван Костов го знае много добре.”, свидетелства Румен Ваденичаров.

Да, политиците добре знаят истината.

И се застраховат. Сорос получава най-високото държавно отличие – орден “Стара планина”, от ръцете на президента (1997 – 2001 г.) Петър Стоянов “за заслуги към България”.

В следващите години Сорос трайно се настанява в България и много бързо създава мрежа от десетки НПО-на, които влияят на взимането на политически решения, на издигане и сваляне на министри. Особено трайно и дълбоко е проникването на Сорос в съдебната система.

Въпросните НПО-та са захранвани от щедри грантове по линия на „Отворено общество“ и „Америка за България“. А някои – и по линия на партньори по олигархични интереси. Най-знаковите соросоидни организации са „Български хелзинкски комитет“ (БХК), Програма „Достъп до информация“, „Български институт за правни инициативи“ (БИПИ), Фондация „РискМонитор“, „Правосъдие за всеки“ и „Антикорупционен фонд“ (АКФ).

Всички те функциониращи единствено и само благодарение на щедрите финансови инжекции, получавани през годините от „Отворено общество“ на Джордж Сорос и „Америка за България“ в размер на милиони. Шампион по грантово финансиране е „Антикорупционният фонд“ с общо 5 051 305 лева, налети в него от „Америка за България“ и „Отворено общество.

Следван е от БИПИ с 3 760 083 лева от двете фондации. В Хелзинкския комитет са налети 2 528 751 лева, при това само от Соросовото „Отворено общество“.

Програма „Достъп до информация“ е взела общо 1,85 млн. лева от „Отворено общество“ и „Америка за България“.

С по-скромни, но пак възлизащи на стотици хиляди са останалите организации, като особено иронично е, че преди няколко години фондация „Риск Монитор“ взе 810 000 лева от „Америка за България“ за обучение на спецпрокуратурата при положение, че именно под натиска на НПО-тата от кръга „Капитал“ и на политиците, създадени от него, през 2022 г. спецправосъдието беше закрито.

Безспорно най-емблематичният пример за подобен инкубатор на кадри е БИПИ, уредило с поста правосъден министър двама свои представители – създателя си Христо Иванов и личната му асистентка Надежда Йорданова. Пак с БИПИ, а също с БХК и „Риск Монитор“ е свързана автобиографията и на доскорошния български съдия в Европейския съд по правата на човека в Страсбург Йонко Грозев.

Когато сигналите, подавани от НПО-тата, финансирани от Сорос и менажирани от наместника му в България Иво Прокопиев ударят на камък в българската правосъдна система, те обичайно поемат именно към Съда в Страсбург. 22 от съдиите там (изпратени от общо 16 европейски държави) бяха уличени в тежки зависимости от Сорос в доклад на двама френски учени от Европейския център за право и правосъдие през 2020 г. Докладът беше за периода 2009-2019 г., като двама от цитираните магистрати, произлизащи от НПО-та, финансирани от Соросовото „Отворено общество“, бяха българските представители в съда – Здравка Калайджиева, която беше наш представител там до 2014 г. и Йонко Грозев, който пое поста й през 2015 г.

Йонко Грозев, чийто мандат приключи преди малко повече от година, беше наложен впрочем като кандидат за съдия в Страсбург, докато правосъден министър у нас беше именно Христо Иванов.

А сега – след завръщането си в България, Грозев е сред хората, готвени от Прокопиевия кръг „Капитал“ за номинация за главен прокурор. За поста се спряга и друг виден представител на соросоидната мрежа в България, управлявана от олигарха Прокопиев – Андрей Янкулов от „Антикорупционния фонд“. Друга организация, записала се в печалната история на опитите на Прокопиев да овладее Темида с разполагането на удобни хора на ключови постове. Подобно на БИПИ и „Антикорупционния фонд“ се разписа със „свой“ правосъден министър – настоящият депутат от ДБ Атанас Славов.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 159

Related Topics:featured trending българия измама история конспирация корупция лъжа

Up Next

Брюкселски агенти загробват България

Don't Miss

Тревожна свръхсмъртност в ЕС и през ноември 2024 г. в страните с максимално ваксинирани за Ковид.

ИСТОРИЯ

Разстреляха мафиоза пред очите на сина му

Синът на сочения за екзекутор на Георги Илиев видя с очите как убиха баща му с 3 куршума в главата, а днес…

А помните ли че го охраняваше в момента на събитието ,действащ служител на МВР. Така поне пишеше във вестниците.

С 3 куршума в главата маскирани килъри ликвидираха страховития пернишки наркобос Васил Арарски – Райко Кръвта преди 13 години пред очите на сина му Марио, пише “Телеграф”. 17-годишният тогава младеж изпада в шок, след като баща му се строполясва безжизнен до него. Днес вече 30-годишният Марио Василев се е покрил в чужбина и няма намерения да се завръща в България, твърдят хора от пернишкия ъндърграунд.

Убийството на Райко Кръвта през 2005 година буквално обезглави криминалните среди в Перник. Сред местната престъпност цари хаос, появяват се и т.нар. шанаджии, които пласират наркотици безконтролно и не се отчитат на никого.

Още тогава се заговори, че убийството на Рако Кръвта е вендета заради ликвидирането на Главния Георги Илиев два месеца по-рано в курорта Слънчев бряг.

Според перничани отговорни за убийството са хора от групата на Федята. Други обаче твърдят, че висаджиите са изпратили директно килъри от София. Райко Кръвта е убит точно в 21:20 ч. пред хотел “Струма” в центъра на Перник. Както всяка вечер, 35-годишният престъпен бос седи на маса пред ирландския път Есмералд” до хотела. След като изпил питието си, Кръвта тръгнал към паркинга пред “Струма”, където била паркирана колата му. По средата на улицата обаче мъжът се свлича на земята целият в кръв. Никой не чул изстрели, в това число и собственият му син Марио, който е само на няколко метра от него. Няколко очевидци обаче видели пернишко “Ауди Б4”, което изчезнало в тъмнината с мръсна газ. Ужасени от покушението перничани веднага повикали полиция и “Бърза помощ”. След минути лекарите качили тялото на Райко в линейка и тръгнали към близката болница “Рахила Ангелова”, а след това го закарали в “Пирогов”. Той обаче издъхнал още по път.

“Синът на Райко – Марио, замръзна на място. Не можеше да повярва на очите си”, разказаха очевидци на разстрела. По думите им младото момче било в шок от неочакваната атака. Оказва се, че в суматохата е ранен и катаджията от София Николай Цветков. Полицаят също е откаран с линейка в “Пирогов” в критично състояние. За минути мястото поченява от полиция. От София се изтрелват тогавашните шефове – главният секретар на МВР Илия Илиев и директорът на СДВР Румен Стоянов, с тях е и полицейският началник от Перник Тодор Илиев.

На улицата, където е убит Арарски полицаите намират 10 гилзи. Стреляно е с автомат. Говори се, че Кръвта развалил рязко отношенията си с Главния Илиев, след като отклонил за себе си пратка с лодки кокаин от Латинска Америка. Според разследващите в покушението на 25 август 2005 година пред комплекс “Мултиплейс” в Слънчев бряг са замесени хора от т.нар 12-членна банда за мокри поръчки, наречена медийно “Килърите 3”, с лидер бащата на Райко Васил Василев – Бай Весо.

Оперативната информация обаче не стига за обвинение. Версията за мотивите за ликвидирането на Главния е свързана с конфликт след отклоняването на 50 кг. кокаин за над 6 млн. лева. Белият прах бил нещо като хонорар за Илиев от по-голяма пратка, която достигнала до Европа с лодки през Атлантическия океан по т.нар. Път на кокаина от Латинска Америка. Посредникът при сделката обаче предал коката на Кръвта.

Босът на ВИС 2 обаче разбрал, че са го изиграли и потърсил сметка от някогашният си авер – Кръвта. Двамата влезли в тежък конфликт. След молби Главния фал отсрочка, а това време било достатъчно на Кръвта да организира покушение.

Post Views: 8

ИСТОРИЯ

Виждали ли сте стената на язовир „Въча“?

Това построиха бащите и дядовците ни

Виждали ли сте стената на язовир „Въча“? Преди години, пътувайки за Девин, имах тази възможност и бях зашеметен. 144,5-метрова бетонна грамада, инженерно чудо, издигнато в снагата на Родопите, с дължина по короната от 420 метра. Знаещ местен човек с явни технически познания ми обясни, че преливникът се състоял от четири полета по 8 метра и можел да „пусне“ 2060 кубични метра вода в секунда.

Всъщност винаги когато съм се изправял пред подобни градежи – или дори пред някой от старите и ръждясали, а доста от тях вече и нарязани индустриални гиганти – съм изпитвал известно страхопочитание. Може би защото като дете доста време живеех в един военен завод (майка ми, баба ми и дядо ми работеха там и живеехме на квартира в завода) и все пак съм видял какъв труд кипеше там. И може би защото се опитвам да си давам сметка с какъв зор и пот са построени тези „неща“. Кървава пот и много мазоли. Но тук думата ми е за язовирите, защото много от заводите заминаха за скрап, а някои явно бяха построени на грешни места и с грешна стратегия – или поне такъв е днешният разказ. А виж, язовирите си стоят. И си представям какво още по-голямо безводие щеше да има, ако ги нямаше тях и построеното от нашите бащи и дядовци.

Само за десетилетието между 1960 и 1970 г. в България са построени 95 големи язовира. Въпросният „Въча“ е издигнат от 1968 до 1975 г. Световната статистика на ICOLD (International Commission on Large Dams, или Международната комисия по големите язовири) – една сериозна организация – казва нещо интересно: по темп и интензивност на строителство на язовирни стени спрямо територия и население България тогава се нарежда на трето място в света. След индустриални и технологични гиганти като САЩ и Япония.

Защо ви разказвам това? Не за да тъгуваме по миналото. А защото е любопитно как в онези времена за 40 години са построени 200 големи язовира, от които 52 носят определението „стратегически“, а за последните 37 години сме довършили едва… 11. И докато днес спорим за всеки ремонт, тези 52 „ветерана“ продължават да ни държат над водата. Буквално. Всъщност сравнението е далеч по-стряскащо, защото 8 от тези 11 „нови“ язовира са просто довършени в началото на 90-те, а реално изцяло построените след 1989 г. са само два – „Пловдивци“ и „Цанков камък“.

Но нека слезем от високите стени и погледнем към нещо, за което се говори по-рядко – цената на този бетон в човешка пот. Защото тези стени не са се появили с магическа пръчка.

Само за изграждането на язовир „Искър“ са мобилизирани хиляди строители и трудоваци. Те не са имали модерните лазерни нивелири или компютърно управлявани багери. Имали са лопати, кирки и една безкрайна упоритост. Работило се е на три смени, 365 дни в годината, при зимни температури от -20°C в планината. Знаете ли колко бетон е излят само в стената на „Искър“? Над 180 000 кубически метра. А сега си представете, че всяка количка от този бетон е минала през човешка ръка. Това е бил „трудов ентусиазъм“, често недоплатен или „безплатен“, но подплатен със здрава, сурова дисциплина. Младежи на по 18–20 години, които са прекарвали младостта си в тунели, пълни с прах и подпочвени води. Само при изграждането на каскадата „Белмекен-Сестримо“ са прокопани над 100 километра деривационни тунели високо в планината. България е била сред лидерите по прокопаване на хидротехнически тунели в тежки скални условия.

И тук става още по-интересно, защото българи строят сложни хидротехнически съоръжения не само у нас, но и по света. Да вземем за пример Мароко. Там българите изграждат язовира „Мансур Еддаби“ – ключов обект, който преобразява земеделието в региона. Или Сирия, където нашите специалисти проектират и изграждат доста малки и големи язовири, включително огромния хидровъзел „Растан“. Такива ми ти работи.

И когато днес минавате покрай някой от тези язовири в страната ни, спомнете си не само за милионите кубици вода, а за онези момчета, които ги построиха. И ако случайно докоснете студения бетон, можете да усетите в него и малко топлина – дали защото е нагрят от топлото слънце, или защото в него е застинала горещата кръв на едно цяло поколение. Нека помним.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 9

ИСТОРИЯ

Исторически мигове на 18 юни

18 юни – денят, в който историята не спи.

Приятели, има дни, които изглеждат напълно обикновени, в които слънцето изгрява, птиците пеят, а животът просто си тече. Но ако се взрем по-внимателно в страниците на историята, ще открием, че точно днес светът многократно е задържал дъха си, ставайки сцена на събития, които са променили хода на времето.

Нека тръгнем назад във времето чак до 1812 година, когато президентът Джеймс Мадисън подписва обявяването на война срещу Великобритания. Така младата американска нация решава смело, а може би и леко безразсъдно, че е дошъл часът да защити достойнството си по море. Само три години по-късно, на 18 юни 1815 година, в Белгия се разиграва прочутата битка при Ватерло. Там френският император Наполеон Бонапарт претърпява съкрушително поражение от ръцете на херцога на Уелингтън, който е подпомогнат в решителния момент от пруската армия. Великият корсиканец слага оръжие завинаги, а изразът да срещнеш своето Ватерло остава в езика ни като символ на пълен и окончателен крах.

Днешната дата обаче не е белязана само от битки, а и от невероятния дух на откривателството, воден от смели жени. През 1928 година Амелия Еърхарт прекосява Атлантическия океан. Макар в този конкретен полет тя да е само пътник на борда, преживяването разпалва амбицията й да се превърне в първата жена, направила това съвсем сама малко по-късно, доказвайки на всички, че небето е отворено и за жени.

Прескачайки в един от най-тъмните периоди за Европа през 1940 година, в разгара на Втората световна война, виждаме как 18 юни се превръща в ден на вдъхновение и кураж. От Лондон се разнася гласът на надеждата – историческото обръщение на генерал Шарл дьо Гол е предадено по радиото и става ключово за мобилизирането на французите срещу нацистката окупация. В същия ден британският премиер Уинстън Чърчил произнася прочутата си реч за тяхното най-велико време, обединявайки два народа в общата воля да не се предават пред настъпващата заплаха.

За любителите на музиката 18 юни също носи истинска революция и поводи за празник. На тази дата през 1942 година в Ливърпул е роден сър Пол Маккартни, чийто принос с легендарните Бийтълс продължава да вдъхновява поколения наред. А за да можем да слушаме тази и друга прекрасна музика с наслада, през 1948 година компанията Columbia Records демонстрира пред пресата първата дългосвиряща плоча, позволяваща цели 20 минути музика на една страна. Без този формат днес нямаше да познаваме музикалните албуми във вида, в който ги обичаме.

И накрая стигаме до 1983 година, когато човечеството прекрачва границите на земната атмосфера. Совалката Чалънджър излита в космоса с д-р Сали Райд на борда – първата американка, полетяла сред звездите и доказала, че те принадлежат на всички.

Днес, на 18 юни 2026 година, историята продължава да се пише и ние сме част от нея. Всяко едно от тези събития напомня колко динамичен е светът ни. Споделете в коментарите кое от всички тези исторически мигове ви впечатлява най-много!

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 6