АНАЛИЗИ
Как войните хранят американската икономика
Стотици са секретните бази на САЩ по света, които няма да срещнете в докладите на ПентагонаПетте нови мисии на военната империя САЩ
Чалмърс Джонсън*
От епохата на Римската империя и китайската династия Хан, та до днес империите строят постоянни военни гарнизони, укрепления, бази. Тези обекти имат за цел да държат в подчинение покорената територия, да поставят под контрол непокорните населения и да служат като трамплин за по-нататъшни имперски завоевания. В сравневние с тях американската империя е уникална, защото е изградена не от територии, а от бази. Те опасват цялата планета по начин, който въпреки вековната възраст на мечтата за глобална хегемония, би бил немислим до наше време.
По време на Студената война американските бази в чужбина изпълняваха четири мисии – 1) осигуряват конвенционална военна мощ в региони, важни за САЩ; 2) подготвят се, ако се наложи, за ядрена война; 3) нанасят американския ответен удар в случай на атака (особено в разделени нации като Германия и Южна Корея); и 4) служат като символ на американската военна мощ.
От края на Студената война досега Вашингтон търси непрекъснато нови и нови оправдания за разширяване на своята глобална мрежа от бази – от „хуманитарна интервенция“ до „разоръжаване на Ирак“. Някогашните 4 мисии на тази мрежа днес са заменени с пет нови:
1. Поддържане на американското военно надмощие над останалия свят;
2. Изпълнение на полицейски функции, за да не допуснат някоя част от империята да се измъкне от юздата;
3. Подслушване на комуникаците между гражданите на държавите – както съюзническите, така и противниковите;
4. Контрол над петролните залежи и съоръжения за добив на петрол по света – не само за задоволяване на ненаситния глад на Америка за горива, но и защото могат да се използват като разменна монета при преговори;
5. Осигуряване на заетост, висок жизнен стандарт на американската армия и приходи за военно-промишления комплекс на САЩ.
Но дори и тези пет цели не могат да обяснят защо Вашингтон непрекъснато разширява своята военна империя. Има още нещо, което я движи. Това е
империализмът на американските елити, които след Студената война изпаднаха в опиянение от безкрайната си военна мощ.
Те са обсебени от мисълта, че могат да доминират над други народи. А за да запазят имперския си обхват, трябва непрекъснато да го разширяват.
За целта Пентагонът измисля нови и нови оправдания за поддържането на базите в региони, където войните и конфликтите са отдавна отминали. Още през 1970 г. в сенатската Комисия по външни отношения е направено следното изявление: „След като бъде изградена, всяка американска военна база в чужбина заживява свой живот. Ако първоначалната й мисия стане излишна, ще се разработват нови мисии, не само за да се удължи животът на базата, но и да бъде тя разширена.“
Повечето американци не признават – или не искат да признаят – че Америка господства над света благодарение на своята военна мощ. Поради потайността, в която работи правителството, повечето от тях остават слепи за факта, че цялата планета, с изключение на Антарктика, е вече опасана от американски гарнизони. Тази империя има своя география, която не се изучава в нито едно американско училище. Ако няма представа за този паралелен „гарнизонен свят“, човек не може да разбере нито естеството и мащаба на нашите амбиции, нито степента, в която новият американски милитаризъм подкопава конституционния ред на САЩ.
Пентагонът е дислоцирал над половин милион войници, шпиони, техници, инструктори и волнонаемни цивилни лица в чужди държави.
За да господства над моретата и океаните, Америка поддържа тринадесет морски флотилии, изградени около самолетоносачи, чиито названия говoрят красноречиво за намеренията им – „Кити хок“, „Констелейшън“ (съзвездие), „Ентърпрайз“ (инициатива), „Джон Ф. Кенеди“, „Нимиц“, „Дуайт Д. Айзенхауер“, „Карл Винсън“, „Теодор Рузвелт“, „Абрахам Линкълн“, „Джордж Уошингтън“, „Джон Стенис“, „Хари Труман“ и „Роналд Рейгън“. Ние имаме и многобройни тайни бази извън територията на САЩ, които следят какво си говорят хората по света, включително и американците – по телефона, факса и електронната поща.
От 1948 г. насам, по силата на строго секретно споразумение между САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия, техните тайни служби си разменят разузнавателна информация не само за държави-мишени, но и за собствените си граждани. Американската Агенция за национална сигурност NSA (National Security Agency) британският Правителствен комуникационен щаб GCHQ (Government Communications Headquarters), канадското Управление по сигурността на комуникациите CSE (Communications Security Establishment), австралийската Дирекция за управление на комуникациите в отбраната (Defense Signals Directorate) и новозеландското Главно управление по сигурността на комуникациите (General Communications Security Bureau) са си разменяли информация за свои политици, без да нарушават националните си закони срещу подслушването и шпионирането. Защото във всички държави от този „консорциум“ действат закони, които забраняват на техните правителства да подслушват свои граждани, освен с разрешение на съда. В такива случаи американската NSA се обръща към някои от своите партньори в „консорциума“ с молба да проследи определени американски граждани и да й даде събраната информация.
Поне от 1981 г. насам това тайно и неформално споразумение за обмен на разузнавателна информация между англоговорещите страни е формализирано под кодовото име „Ешелон“.
Как войните хранят американската икономика
Не е лесно да се оцени размерът на американската империя от бази. Официалните данни са умишлено подвеждащи, макар че са показателни за мащаба й. Към момента на атаките срещу Световния търговски център на 11 септември 2001 г. САЩ имаха военeн персонал в следните държави по света:
Европа: Белгия, Босна и Херцеговина, Германия, Гърция, Гренландия, Исландия, Италия, Бившата югорепублика Македония, Холандия, Португалия, Испания, Сърбия (Косово), Турция, Обединеното кралство, и на самолетоносачи в световния океан.
Бившият съветски периметър: Армения, Азърбайджан, Беларус, Грузия, Казахстан, Киргизстан, Молдова, Русия, Таджикистан, Туркменистан, Украйна и Узбекистан.
Източна Азия и Пасифика: Австралия, Япония, Корея, Сингапур
Близкия изток: Бахрейн, о. Диего Гарсия, Египет, Кувейт, Оман, Катар, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства.
Западно полукълбо: Канада, Чили, Гуантанамо (Куба), Хондурас, Колумбия.
В годишния „Доклад за структурата на базите“ на Министерството на отбраната за фискалната 2003 г. са изброени недвижимите имоти на въоръжените сили в САЩ и чужбина. Там е посочено, че Пентагонът притежава или държи под наем
702 бази в около 130 държави и притежава още 6000 военни поделения в САЩ и техните територии.
Само базите в чужбина, според бюрократите на Пентагона, са оценени на минималната стойност от $113 милиарда – една очевидно занижена цифра.
Но дори и такава, тя остава по-висока от брутния вътрешен продукт на повечето от държавите, в които те се намират. Стойността на всички военни бази на САЩ е оценена на $591.519 милиарда.
Военният персонал на базите, изнесени в чужбина, има численост 253 288 души. Още толкова е общият брой на техните семейства и волнонаемните лица. Освен тях в базите работят 44 446 граждани на държавите-домакини на базите.
Американските бази са съставени от 44 870 казарми, хангари, болници и други сгради, които Пентагонът притежава, и още поне 4 844 сгради, които не са негова собственост, но са взети под наем.
Тези, иначе шокиращи, цифри не отразяват структурата на всички бази, които Америка поддържа по света. В доклада за 2003 г. например не се казва нищо за базата в Косово – Кемп Бондстийл, която бе построена през 1999 г. и оттогава се поддържа и снабдява от „Келог Браун и Рут“.
Пропуснати са и базите в Афганистан, Ирак, Израел, Кувейт, Киргизстан, Узбекистан и Катар, макар че след 11 септември 2001 г. САЩ построиха колосална структура от военни бази именно там, по тъй наречената „дъга на нестабилността“.
Чарлз Глас, кореспондент на телевизонния канал АBC в Близкия изток от 1983 до 1993 г., писа: „САЩ имат поне 6 военни съоръжения и поне една военна болница с 500 легла в Израел. Разположени са в пустинята Негев. Те са строго засекретени. Известни са като обекти 51, 53 и 54 и официално не съществуват. Няма да ги срещнете в нито един доклад на Министерството на отбраната.“
САЩ поддържат толкова много шпионски бази за събиране на разузнавателна информация по света, че, както каза Майкъл Моран от NBC News, „ако хвърлиш напосоки дарт върху картата на света, със сигурност ще попаднеш най-много на 100 км от най-близкото шпионско съоръжение на САЩ“.
За Окинава, най-южния японски остров, докладът споменава само една военноморска база – Кемп Бътлър. Но действителният брой на военните бази на САЩ в Окинава е 10, като най-голямата от тях, летището Футенма, се простира на 1186 акра. За сравнение, Сентрал парк в Манхатън заема площ от 843 акра. В Пентагона са забравили да споменат и военните и шпионски инсталации на САЩ във Великобритания, оценявани на около $5 милиарда, вероятно защото са официално завоалирани с етикета „бази на Кралските въздушни сили“.
На територията на 50-те щата на Америка има 969 военни бази – отделно от 6-те хиляди военни поделения. При едно честно преброяване, броят на американските военни бази в чужбина вероятно ще надхвърли 1000. Но към момента никой, дори в Пентагона, не знае точния им брой.
Тези места не са неприятни за обитаване. Днес военният занаят, който американците избират все още доброволно, няма никаква връзка с дълга на войника от Втората световна, Корейската, или Виетнамската война. Повечето от услугите като пране, КП (кухненската полиция), пощата, телефонните услуги, клозетите и поддръжката на сградите са възложени на частни военни фирми като „Келог, Браун и Рут“ (филиал на корпорацията „Халибъртън“ от Хюстън), Блекуотър, Динкорп и Винел Корпорейшън.
Тези частни военни фирми, ръководени от пенсионирани генерали, строят удобни гарнизонни градчета за нашите военни, поемат снабдяването и развлеченията им.
2010 г., Афганистан. Първи разузнавателен батальон на контингента на американската морска пехота позира с флага на SS (Schutzstaffel) – редом с националния флаг на САЩ.
Цели сектори от американската икономика съществуват благодарение на това, че продават своите продукти и услуги на американските военни.
В навечерието нa втората война срещу Ирак (тази от 2003 г.) например, заедно с поръчката на допълнителна доставка на крилати ракети и снаряди с обеднен уран, Пентагонът поръча и 273 000 флакона слънцезащитен крем за нашите войници в Ирак – истинска манна за фирмата-доставчик „Sun Fun Products“ от Флорида. Общо около една трета от финансирането на Иракската война през първата, 2003-та година, възлизащо на около
$30 милиарда, отиде в частни американски ръце
– това бяха пари на данъкоплатците, платени именно за такива услуги.
Където е възможно, се полагат всички усилия, та всичко да заприлича на холивудската версия за американския начин на живот. Според „Вашингтон пост“, в тежко охраняваното поделение на 82-ра военновъздушна американска дивизия, разположена в иракския град Фалуджа, келнери в черни костюми с бели ризи и черни папионки сервират на офицерите. В гигантската военна база на международното летище в Багдад бургери се доставят директно от компанията „Бъргър кинг“ в САЩ.
Така се осъществява една от 5-те основни мисии на американската военна империя – военните съоръжения на САЩ в чужбина носят печалби за цивилните отрасли на американската икономика, които проектират и произвеждат оръжия за въоръжените сили или сключват договори за услуги за военните бази на САЩ по света.
US-базите никнат там, където е петролът.
Милитаризмът и империализмът са сиамски близнаци, сраснати в слабините. Единият подхранва другия. Това двойно тяло сега осъществява качествен скок. След него американската военна мощ ще бъде разпъната по цялата планета, свръх своя максимален капацитет, което ще тласне държавата към финанов банкрут и най-вероятно ще нанесе смъртоносен удар на нашите републикански институции. Тази перспектива обаче не се обсъжда от американския истеблишмънт, а медиите не отиват по-далеч от дописки и анализи за „новото военно базиране на войските в чужбина“. Те дори нямат представа в колко сгради са разположени нашите 71700 войници в Германия и колко ще ни струва препозиционирането им в приблизително толкова сгради в най-бедните посткомунистически страни като Румъния. Офицер от базата в Ханау (Германия) каза за пресата, че „в Румъния, България и Джибути няма място за толкова много хора“, поради което 80% от американските войници в Германия ще трябва в крайна сметка да си останат там.
Сигурно е също, че висшите военни няма да се съгласят да живеят в третокачествени места като румънския град Констанца,
Те ще гледат да останат в щаба си в Щутгард и ще „стискат“ до последно военновъздушните бази в Рамщайн и Шпангдален и тренировъчния полигон в Графенвюрц.
Но и някои от военните бази в Близкия изток са толкова огромни, че имат по 9 вътрешни автобусни линии за войниците и служителите на частните фирми, които ги поддържат. Такъв е случаят с Кемп „Анаконда“- щаб на III-та бригада, IV-та пехотна дивизия, чиято функция е да контролира 1500 квадратни мили на север от Багдад, от Самара до Таджи. „Анаконда“ заема 25 кв. км и може да побере 20 хиляди войници. Въпреки тежката охрана, базата често става мишена на иракски минохвъргачки.
С учудваща бързина и ефективност Вашингтон употреби войната срещу талибаните, за да изгради военни бази в Афганистан и съседните страни, под претекст, че са нужни за военните операции. Днес САЩ държат три големи афганистански града – летището Мазар-и-Шериф в най-северната част на страната, военновъздушната база „Баграм“ в предградията на Кабул и международното летище Кандахар на юг. В самия Кабул американците охраняват правителството на Хамид Карзай, чиято власт не излиза извън очертанията на града.
През август 2002 г. генерал Томи Франкс заяви, че американските войници ще останат в Афганистан „много дълго“ и го сравни с Южна Корея, където САЩ държат войски повече от половин век. Освен окупацията на стратегически точки в Афганистан, Буш подписа споразумение с пакистанския президент генерал Первез Мушараф за изграждане на три важни военни гарнизона в Пакистан, един от които е военновъздушна база Джакобабаб, на 300 мили от Карачи.
Още през декември 2001 г., при посещение в Казахстан, помощник държавният секретар Елизабет Джоунс заяви на пресконференция: „Ние няма да напуснем Централна Азия след края на войната в Афганистан. Имаме дългосрочни планове за този регион“.
Отсега е ясно, че пребазирането на американските сили в чужбина няма да подпомогне войната срещу тероризма, напротив.
Русия е против приближаването на американски войски към нейните граници
и вече започна да строи „огледални“ руски бази в своята близка чужбина. Първата руска военновъздушна база, построена в постсъветския регион, е тази в Киргизстан. Там руснаците се разположиха на 40 км от американската база в Бишкек. А в Ташкент диктаторът Ислам Каримов вече изгони американците от базата им на узбекска територия.
Но макар неизменно да се твърди, че нашите войски са изнесени в чужбина, за да водят „война срещу тероризма“, „война срещу дрогата“, да обучават чужди войници, или участват в „хуманитарна интервенция“, те са там, за да защитават американските петролни концесии от конкуренти и да осигуряват полицейска охрана на петролопроводите,
Като започнем с организирания от ЦРУ преврат за сваляне на правителството в Иран през 1953 г. заради „Бритиш петролиум“, та до днес, американската политика винаги е била диктувана от петрола. С едно изключение – подкрепата за Израел. Петролът е причината за обширната мрежа от американски бази в Персийския залив.
И отново петролът е основният мотив за стремежа към придобиване на още американски военни бази. Правителствата на САЩ разработват специална легенда, с която крият истинския мотив. А той е винаги един и същ – налагането на американския частен корпоративен интерес, заради който те източват публичните финанси на страната. Нашествието в Афганистан и бързото разрастване на американското военно базиране в Централна Азия са типични примери за тази политика.
Търсенето на редките природни ресурси е, разбира се, традиционен фокус на всяка външна политика. Конкретно
САЩ станаха силно зависими от чуждестранен петрол
защото отказват да пестят или по друг начин да ограничат консумацията на течни горива. Другата причина е, че мултинационалните петролни компании и политиците, които те хранят, извличат огромни печалби от разточителното американско потребление. Например една година след атаките на 11 септември 2001 г. продажбите на „Дженерал моторс“ на един от джиповете „Шевролет“, който кара 13 мили с един галон, се удвоиха.
С новите бази, изградени в слаби държави с недемократични, репресивни правителства, нашата империя придоби нови очертания. Запазваме столетния си контрол над Латинска Америка и еднопартийната система на управление на Япония. Новите гарнизони в Косово, Ирак, Афганистан, Пакистан, и Централна Азия поставят под американска хегемония цялата южна част на Евразия и Близкия изток. Само Иран засега се оказва непревземаем.
Ние направихме всичко това не за да воюваме с тероризма, да освободим Ирак, да предизвикаме домино-ефект в демократизацията на Близкия изток или заради другите извинения, които нашите лидери изтъкват. Направихме го заради петрола, Израел, вътрешната политика на САЩ, и за да осъществим съдбата, която си въобразихме, че имаме – на новия Рим.
……………
*) Чалмърс Джонсън и неволите на империята
Чалмърс Джонсън (1931-2010) е професор в Калифорнийския университет в Сан Диего. Автор е на известната трилогия „Ответен удар“ (Blowback). Първият том, „Разходи на американската империя и последиците от нея“, бе публикуван през 2001 г. Три години по-късно излезе втората книга „Неволите на империята: милитаризъм, потайност и край на републиката“. Последната книга от трилогията, „Немезида: последните дни на американската република“, бе публикувана през 2007 г.
Професор Чалмърс Джонсън е ветеран от много американски войни. В Корейската война служи като морски офицер. После дълги години е работил като офицер за свръзка в американските бази в Япония. Бил е агент на ЦРУ от 1967 до 1973 г. По това време е войнствен антикомунист. След разпада на СССР през 1991 г. Джонсън очаква, че САЩ ще приберат своите окупационни войски от Европа и света. Вместо това, Вашингтон започва да фабрикува „врагове“, за да оправдае американската глобална окупация.
Джонсън е обзет от съмнението „дали Студената война не е била сценарий за прикриване на друг, по-фундаментален имперски проект, който днес заплашва старата република САЩ“. Убеден е, че „английският тип икономика ще бъде погребан под пепелищата на историята, подобно на комунистическите икономики.“
Животът на Чалмърс Джонсън бе пресъздаден във филма „Защо се бием“, който спечели Гран При за 2005 г. на филмовия фестивал „Сънданс“.
АНАЛИЗИ
Светът още не е готов за нова Ялта
Проф. Андрей Фурсов: Светът още не е готов за нова Ялта.
Историкът Андрей Фурсов поставя под съмнение една от най-популярните геополитически тези през последните години – че светът вече е навлязъл в нова епоха и предстои “Ялта-2”. Според него международната система все още не е достигнала онова равновесие, което позволява големите сили да договорят ново разпределение на влиянието. Разговорът постепенно преминава през войната в Украйна, конфликта с Иран, отношенията между Русия, Китай и САЩ и устойчивостта на западния модел на власт.
Ялта не се повтори, защото светът още няма равностойни сили
В последните две години понятието „Ялта-2“ започна да се използва почти като готово обяснение за всяка среща между лидерите на големите държави. Достатъчно беше да се появи информация за възможен разговор между Доналд Тръмп, Владимир Путин и Си Дзинпин, за да се заговори за ново подреждане на света. В политическите коментари постепенно се наложи впечатлението, че настоящата международна система вече е изчерпана и остава единствено нейното формално заменяне с нова конструкция. Именно срещу тази привидна очевидност възразява Андрей Фурсов още в първите минути на интервюто. Според него аналогията с Ялтенската конференция от 1945 г. изглежда привлекателна, но пропуска най-важното условие, направило възможно историческото споразумение между Рузвелт, Сталин и Чърчил.
През февруари 1945 г. трите държави не просто представляват най-големите военни сили на планетата. Те вече са победители във война, чийто изход практически е предрешен. Всяка от тях контролира огромни армии, индустриални мощности и политически пространства, без които следвоенното устройство е немислимо. Между тях съществуват сериозни противоречия, но всички имат общ противник и общ интерес да предотвратят незабавно възникване на нов глобален конфликт. Именно това позволява компромиси, които днес често изглеждат невъзможни.
Фурсов поставя въпроса по различен начин. Според него сегашният свят не разполага с три съизмерими центъра на сила. Русия безспорно възстанови значителна част от военния си потенциал след кризата през деветдесетте години. Китай се превърна във втората икономика в света и постепенно навлиза във високите технологии, корабостроенето, автомобилната индустрия и производството на полупроводници. Това обаче не означава автоматично, че двете държави вече могат да заменят инфраструктурата на американската глобална мощ. Именно тук, според него, се крие причината очакваната „нова Ялта“ да не се състоя.

Тази оценка заслужава внимание не защото непременно е окончателно вярна, а защото връща разговора към измерими показатели вместо към политически лозунги. Международното влияние не се определя единствено от размера на армията или броя на ядрените бойни глави. То се определя и от способността една държава да поддържа съюзнически системи, глобални финансови механизми, логистични вериги, технологични стандарти и международни институции, които останалите са принудени да използват ежедневно.
Достатъчно е да се проследи как функционира световната икономика. По-голямата част от международните разплащания продължават да преминават през долара. Значителна част от световното корабоплаване се застрахова чрез западни финансови механизми. Най-големите инвестиционни фондове остават американски. Водещите рейтингови агенции, голяма част от цифровата инфраструктура, облачните услуги и глобалните платежни системи също се намират под западен контрол. Това не означава, че този модел не може да бъде променен. Означава единствено, че подобна промяна изисква време, ресурси и изграждане на алтернативна инфраструктура, а не само политически декларации.
В този контекст Фурсов използва примера с конфликта около Иран. Според неговата оценка Вашингтон не е постигнал всички цели, които вероятно си е поставял. Той дори допуска, че операцията може да се окаже политически неуспешна за администрацията на Доналд Тръмп. Наред с това обаче отбелязва нещо, което според него има по-голямо значение. Въпреки острото напрежение нито Русия, нито Китай предприемат пряка военна намеса в защита на Техеран.
Според Фурсов именно това показва, че американската система за възпиране продължава да действа, макар и вече с по-малка ефективност.
Тук започва една от най-интересните линии в разговора. През последните години почти всяко международно събитие беше обявявано за окончателно доказателство, че американската хегемония е приключила. Изтеглянето от Афганистан, санкционната война с Русия, разширяването на БРИКС, кризите в Червено море, войната в Украйна и напрежението около Иран последователно бяха представяни като решаващи повратни точки. Ако обаче се разгледат конкретните механизми на международната система, картината изглежда значително по-сложна. Влиянието на една сила рядко изчезва внезапно. Обикновено първо започват да отслабват отделните елементи, докато останалите продължават да функционират още години наред.
Историята предлага достатъчно подобни примери. Британската империя започва да губи икономическото си превъзходство още в края на XIX век, но финансовото влияние на Лондон остава огромно десетилетия след това. Съветският съюз изпитва сериозни икономически затруднения още през седемдесетте години, но военният му потенциал продължава да определя глобалния баланс чак до самия край на Студената война. Подобни процеси никога не се развиват едновременно. Военната мощ, финансовото влияние, технологичното лидерство и политическите съюзи рядко отслабват с еднаква скорост.
Именно затова сравнението с Ялта изглежда прибързано. Големите международни договорености не възникват в момент, когато всички участници спорят кой е по-силен. Те възникват тогава, когато приблизителното съотношение на силите вече е достатъчно ясно и всяка страна разбира границите на собствените си възможности. Засега подобна яснота липсва. Русия продължава военните действия в Украйна. Китай ускорява икономическата си трансформация и разширява присъствието си в Азия, Африка и Латинска Америка. Съединените щати също преструктурират производството си, увеличават инвестициите във военната индустрия и се стремят да ограничат технологичния достъп на Пекин до най-съвременно оборудване. При такава динамика едва ли някой би поел риска да фиксира ново световно статукво, което след няколко години може отново да бъде поставено под въпрос.
Войната в Украйна не е само украинска война
След като отхвърля възможността за „Ялта-2“, Андрей Фурсов преминава към темата, която според него най-ясно показва реалното съотношение на силите – войната в Украйна. Тук той прави разграничение, което присъства в много руски анализи, но в неговия прочит получава по-широк исторически смисъл. Според него Русия не воюва единствено срещу Украйна, а срещу значително по-мащабна система, в която Киев изпълнява ролята на основен военен инструмент, докато ресурсите, технологиите, финансовата подкрепа и значителна част от разузнавателната информация идват от западните държави.
Подобна оценка трудно може да бъде разглеждана само като политическа декларация. От началото на конфликта десетки милиарди долари военна помощ бяха одобрени от Конгреса на САЩ, Европейският съюз създаде многогодишни финансови механизми за подпомагане на Киев, а отделни държави от НАТО предоставиха системи за противовъздушна отбрана, артилерия, бронетехника, далекобойни ракети и обучение на украински военнослужещи. Това са официално обявени решения, които могат да бъдат проверени в публичните документи на съответните институции. Спорът не е дали тази подкрепа съществува, а как тя променя характера на самата война.
Именно тук анализът на Фурсов заслужава по-внимателен прочит. Ако една държава получава външно финансиране, въоръжение, сателитна информация, комуникационни технологии и постоянна логистична поддръжка, конфликтът престава да бъде само двустранен. Това не означава, че Украйна няма собствен политически дневен ред или собствено военно командване. Означава, че способността ѝ да води продължителна война е пряко свързана с индустриалния, финансовия и технологичния капацитет на държавите, които стоят зад нея.
Тук разговорът постепенно се измества от фронтовата линия към икономиката. Всяка продължителна война неизбежно се превръща в изпитание за производството. Танковете могат да бъдат унищожени. Боеприпасите могат да бъдат изразходвани. Ракетите могат да бъдат изстреляни само веднъж. След това всичко започва отново – в заводите за стомана, в химическите предприятия, в производството на барут, електроника, оптика, лагери, дизелови двигатели и специални сплави. Именно затова през последните две години Съединените щати, Германия, Франция, Полша и още редица европейски държави започнаха програми за разширяване на производството на боеприпаси и военно оборудване. Подобни процеси протичат и в Русия. Те рядко попадат в центъра на телевизионните репортажи, но именно там се решава способността една армия да продължи войната след първоначалния удар.
Фурсов използва още една силна формулировка, когато коментира т.нар. „центрове за вземане на решения“. Според него подобни центрове не трябва да се търсят единствено в Киев, Лондон или Вашингтон. В неговата интерпретация значителна част от стратегическите решения се формират в по-широки политически и финансови среди, които не съвпадат непременно с официалните държавни институции. Това е една от най-спорните части на разговора, защото навлиза в територия, където разграничението между проверими факти и политическа интерпретация става особено важно. Самият Фурсов говори за глобални елити, които според него не са напълно единни, но оказват влияние върху решенията на отделните държави. Подобна теза не може да бъде независимо потвърдена в начина, по който е представена в интервюто, но тя показва през каква аналитична рамка авторът разглежда международните отношения.
Именно тук възниква въпросът, който остава отворен и след края на разговора. Ако международната система действително се управлява от толкова сложна мрежа от държавни и недържавни центрове на влияние, възможно ли е изобщо да се повтори моделът от Ялта, при който трима лидери подписват документ и поставят началото на нов световен ред? Историческият опит по-скоро подсказва обратното. Днешният свят изглежда значително по-фрагментиран, икономически по-взаимозависим и политически по-малко предвидим, отколкото през 1945 година. Именно затова въпросът дали нова „Ялта“ е възможна остава далеч по-сложен, отколкото изглежда в ежедневния политически дебат.
Офшорната система, британската стратегия и невидимата финансова архитектура
След анализа на войната в Украйна Андрей Фурсов насочва разговора към тема, която на пръв поглед изглежда далеч от бойните действия, но според него има пряка връзка с разпределението на световната власт. Това е историята на офшорната финансова система и мястото на Великобритания в нейното изграждане. Именно тук интервюто преминава от текущата политика към по-дълга историческа перспектива, като поставя въпроса дали истинската сила на Запада не произтича толкова от военните съюзи, колкото от способността му да организира международните финансови потоци.
Фурсов свързва началото на този процес със Суецката криза от 1956 г. В неговия прочит именно тогава става ясно, че класическата Британска империя повече не може да бъде възстановена в предишния ѝ вид. Лондон губи възможността самостоятелно да определя политиката си в ключови международни конфликти, а тежестта постепенно се измества към Вашингтон. Историческите факти действително показват, че кризата около Суецкия канал бележи рязко отслабване на британското глобално влияние. Под натиска на Съединените щати и Съветския съюз британското правителство е принудено да прекрати военната операция срещу Египет. За мнозина историци именно това е моментът, в който става окончателно ясно, че следвоенният международен ред вече няма да бъде управляван по модела на старата колониална система.
Фурсов обаче предлага различен прочит на последвалите събития. Според него британските политически и финансови среди не приемат случилото се като окончателно поражение, а започват да търсят нов инструмент за запазване на влиянието си. В интервюто той посочва офшорните финансови центрове като основен елемент от тази стратегия. Тук е важно да се направи разграничение между исторически установените факти и неговата интерпретация. Безспорно е, че през втората половина на XX век Великобритания, заедно със зависимите от Короната територии и редица отвъдморски юрисдикции, изгражда една от най-големите мрежи от офшорни финансови центрове в света. Дали това представлява предварително планиран геополитически проект е предмет на продължаващи научни и политически спорове.
Интересен е и начинът, по който Фурсов описва появата на пазара на евродолари. Според него решаваща роля изиграват финансовите операции, при които съветски доларови активи започват да се прехвърлят извън територията на Съединените щати. Историческите изследвания действително приемат, че през края на петдесетте години пазарът на евродолари започва бързо да се развива в Лондон, превръщайки британската столица в един от най-важните световни финансови центрове. Причините обаче са значително по-комплексни и включват американското банково регулиране, международната търговия, движението на капитали и ролята на лондонските банки.
Тук разговорът придобива особено интересен характер. Вместо да разглежда офшорните юрисдикции единствено като средство за избягване на данъци, Фурсов ги представя като инструмент за създаване на нов тип глобална икономическа власт. Това е теза, която не е нова. През последните две десетилетия множество западни икономисти, разследващи журналисти и международни организации публикуваха анализи за ролята на офшорните центрове в движението на капитали, оптимизацията на корпоративното облагане и прикриването на собственост. Разликата е, че Фурсов поставя тези процеси в по-широка геополитическа рамка и ги разглежда като част от трансформацията на британското влияние след края на колониалната епоха.
Особено внимание заслужава и оценката му за отношенията между Великобритания и Китай. В интервюто той твърди, че британските елити още през втората половина на XX век започват да разглеждат Китай като бъдещ ключов елемент в преструктурирането на световната икономика. Тази теза е значително по-трудна за доказване в категоричния вид, в който е представена. Безспорно е, че още преди реформите на Дън Сяопин Хонконг играе ролята на важен финансов и търговски мост към китайската икономика. Също така е известно, че след началото на китайските пазарни реформи британски, американски и други западни компании участват активно в инвестиционните процеси. Дали това представлява предварително изграден стратегически проект, остава въпрос, по който липсва единно становище.
Тук се появява и една особеност, характерна за целия анализ на Фурсов. Той рядко разглежда отделните исторически събития като резултат от случайно стечение на обстоятелствата. Почти винаги търси по-дълбоки структури, които според него осигуряват приемственост между различните епохи. Именно тази перспектива прави интервюто интересно дори когато отделните му изводи могат да бъдат оспорени. Вместо да следва ежедневния политически цикъл, разговорът непрекъснато се връща към въпроса как се създават устойчивите механизми на влияние и защо те често остават незабелязани, докато общественото внимание е насочено към избори, дипломатически срещи или военни операции.
Това постепенно подготвя следващата тема в разговора – въпроса защо, според Фурсов, западните държави успяват толкова дълго да съхраняват своята устойчивост. Отговорът му вече не е свързан нито с армията, нито с финансите, а с институциите и начина, по който функционират самите общества.
Институциите, властта и защо Западът остава по-устойчив, отколкото изглежда
Една от най-интересните части на разговора започва тогава, когато Андрей Фурсов напуска полето на геополитиката и преминава към въпроса как функционират самите държави. Според него именно тук се крие причината Западът толкова дълго да запазва водещите си позиции. Не защото разполага с повече природни ресурси или с по-многобройни армии, а защото през последните три столетия изгражда система от институции, способна да възпроизвежда властта независимо от смяната на отделните политически лидери.
Това е теза, която заслужава внимание, защото се различава от широко разпространеното обяснение, че всичко зависи единствено от икономическата мощ. Икономиката безспорно има огромно значение, но сама по себе си не гарантира устойчивост. Историята познава достатъчно държави с впечатляващ индустриален потенциал, които за сравнително кратко време губят международното си влияние. Причината обикновено не е в липсата на ресурси, а в отслабването на институциите, които трябва да управляват тези ресурси.
Фурсов противопоставя западния модел на руската историческа традиция. В неговата интерпретация руската държава винаги е разчитала повече на силната централна власт, отколкото на устойчиви институции със собствена автономия. Именно затова, според него, периодите на стабилност често се редуват с периоди на рязка дезорганизация. Това е историческа оценка, която може да бъде предмет на спор, но трудно може да се отрече, че руската политическа система многократно е преминавала през подобни цикли – от реформите на Петър I, през революциите от 1917 г., до разпадането на Съветския съюз.
Интересното е, че Фурсов не представя западните институции като безупречни. Напротив. Той ги определя като механизъм за постоянен контрол върху обществото. В неговия прочит именно разделението на властите, независимата съдебна система, административният апарат, финансовите регулатори, университетите, медиите и корпоративните структури образуват сложна мрежа, която трудно позволява рязка промяна на политическия курс. Това не означава, че отделните правителства не могат да бъдат сменяни. Означава, че самата система продължава да функционира почти независимо от персоналните промени на върха.
Тази постановка заслужава по-широк коментар. В последните години в Европа и Съединените щати често се говори за политическа криза, за нарастващо обществено недоволство и за спад в доверието към институциите. Всичко това е вярно и се потвърждава от множество социологически изследвания. В същото време обаче административният апарат, финансовата система, съдилищата, данъчните администрации, университетите и местното самоуправление продължават да изпълняват функциите си. Именно тази приемственост обяснява защо дори след тежки политически конфликти западните държави успяват сравнително бързо да възстановят нормалното функциониране на управлението.
Фурсов прави още едно наблюдение, което също заслужава внимание. Според него в западните общества контролът постепенно се превръща във вътрешно поведение, а не само във външна принуда. С други думи, значителна част от социалните правила се спазват не защото някой постоянно упражнява натиск, а защото самите граждани ги възприемат като естествена норма. Тази идея не е нова. Подобни анализи могат да бъдат открити още при Мишел Фуко и редица съвременни социолози, които разглеждат модерната държава като система, в която общественият контрол все по-често се осъществява чрез институции, образование, професионални стандарти и социални очаквания, а не единствено чрез принуда.
Разбира се, подобен модел има и своите слабости. Последните години показаха, че прекомерната институционализация понякога затруднява бързото вземане на решения. Европейският съюз неведнъж демонстрира колко трудно постига единодушие по стратегически въпроси. Процедурите осигуряват стабилност, но често намаляват скоростта на реакцията. Това пролича както по време на пандемията, така и при енергийната криза, последвала войната в Украйна. Следователно институционалната устойчивост не е равнозначна на политическа ефективност.
Именно тук анализът на Фурсов придобива по-балансирано звучене, отколкото често му се приписва. Макар да критикува западния модел, той признава, че тази система е изключително трудно преодолима именно защото е изграждана столетия наред. От неговата гледна точка голямото предизвикателство пред Русия, Китай и останалите нововъзникващи центрове на влияние не е просто да увеличат икономическите си показатели или военните си бюджети. Много по-трудната задача е да изградят собствени устойчиви институционални модели, които да бъдат достатъчно привлекателни и за останалата част от света.
Така разговорът постепенно достига до последния голям въпрос – ако старата система все още не е разрушена, а новата все още не е изградена, какво всъщност може да се случи през следващото десетилетие? Именно върху тази перспектива Фурсов концентрира финалната част на интервюто, когато говори за промените, които според него ще определят развитието на света през 30-те години на XXI век.
2030-те години няма да променят света сами – те само ще покажат кой е подготвен
В заключителната част на разговора Андрей Фурсов не предлага конкретен сценарий за развитието на международната система. Въпреки заглавието на интервюто той не твърди, че през 30-те години на XXI век непременно ще настъпи окончателно преразпределение на световната власт. По-скоро разглежда това десетилетие като период, в който ще стане ясно кои държави са успели да се адаптират към натрупаните промени и кои ще продължат да живеят с политически и икономически модели, създадени за един свят, който вече постепенно изчезва.
Всъщност това е и най-важният извод от целия разговор. През последните години международният дебат често се свежда до въпроса кой печели и кой губи. Реалността изглежда значително по-сложна. Нито Съединените щати демонстрират онова безспорно превъзходство, което притежаваха след разпадането на Съветския съюз, нито Китай и Русия вече разполагат с достатъчно ресурси, за да наложат собствен модел на глобално управление. Светът навлиза в продължителен период, в който няколко големи центъра на влияние едновременно ще се опитват да запазят собствените си позиции и да разширят възможностите си там, където противникът започва да губи инициативата.
Именно затова вниманието постепенно се измества от шумните политически декларации към далеч по-прозаични показатели. Колко стомана произвежда една икономика. Колко инженери подготвя. С какъв капацитет разполагат предприятията за електроника, машиностроене и химическа промишленост. Доколко енергетиката осигурява предвидими цени за индустрията. Какви са възможностите за финансиране на научните изследвания. Това са процеси, които рядко попадат на първите страници, но именно те определят способността на една държава да поддържа военна, технологична и икономическа конкуренция в продължение на десетилетия.
В този смисъл интервюто на Фурсов може да бъде прочетено и като предупреждение срещу прибързаните геополитически прогнози. Историята рядко се движи по права линия. Големите сили почти никога не изчезват внезапно, както и новите центрове на влияние не се появяват изведнъж. Преходите обикновено продължават десетилетия и през това време отделните държави едновременно печелят в едни направления и губят в други. Военните успехи невинаги се превръщат в икономически преимущества. Финансовото влияние невинаги гарантира политическо лидерство. Демографската мощ сама по себе си също не осигурява стратегическо превъзходство.
Точно поради това въпросът дали ще има нова „Ялта“ засега изглежда преждевременен. Историческите аналогии са полезни, когато помагат да разберем логиката на процесите, но стават подвеждащи, когато започнат да заменят самия анализ. Светът през 2026 година няма общ победител, няма общ победен и няма онова относително равновесие, което позволява трайно преразпределение на сферите на влияние. Международната система продължава да се променя под въздействието на войните, технологичната конкуренция, демографските тенденции, финансовите пазари и енергетиката.
Именно взаимодействието между тези фактори ще определя политическата среда през следващите години, а не един-единствен дипломатически форум или среща на върха.
Това прави разговора с Андрей Фурсов интересен дори за читател, който не споделя всички негови оценки. Най-силната страна на интервюто не е в категоричните изводи, а в опита да разглежда международните процеси като част от по-дълга историческа последователност. Някои от неговите интерпретации безспорно ще предизвикат възражения. Други остават трудно проверими и следва да бъдат възприемани именно като лични оценки на автора. Но поставеният в началото въпрос продължава да звучи актуално. Ако светът действително навлиза в нова епоха, първите признаци няма да бъдат открити в политическите декларации, а в постепенното пренареждане на икономическите, технологичните и институционалните основи, върху които се изгражда международният ред.
Светът още не е избрал своя нов ред
Разговорът с Андрей Фурсов не предлага универсална формула за обяснение на случващото се. Тъкмо обратното – той напомня колко рисковано е светът да бъде описван чрез готови схеми и окончателни присъди. В интервюто присъстват оценки, които могат да бъдат оспорени, както и исторически интерпретации, по които едва ли ще се постигне академично съгласие. Това обаче не отменя основния въпрос, който преминава през целия разговор – дали сме свидетели на раждането на нов международен ред или само на продължителното разпадане на стария.
Засега фактите сочат по-скоро второто. Американската мощ вече не изглежда безусловна, но продължава да се опира на финансова, технологична и институционална система, изграждана десетилетия наред. Китай увеличава икономическото и политическото си влияние, но все още избягва пряка конфронтация, която би поставила под риск собственото му развитие. Русия демонстрира способност да устоява на продължителен военен и санкционен натиск, но и тя е изправена пред необходимостта да адаптира икономиката и индустрията си към една значително по-дълга конкуренция, отколкото мнозина предполагаха в началото на конфликта.
Може би именно тук е най-полезната част от анализа на Фурсов. Вместо да търси решаващото събитие, което ще промени света за една нощ, той насочва вниманието към процесите, които се натрупват бавно и почти незабележимо – производството, финансите, технологиите, институциите и способността на държавите да планират отвъд един изборен цикъл. Историята показва, че големите геополитически промени обикновено стават видими едва когато вече са се случили. Дотогава те се изграждат далеч от дипломатическите прожектори – в заводите, лабораториите, университетите, енергийните системи и финансовите центрове. Именно там вероятно ще бъде решено дали 30-те години на XXI век ще поставят началото на нов световен баланс или ще се окажат още един етап от продължителния преход, който все още няма своя окончателен изход.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
АНАЛИЗИ
САЩ отново се отметнаха
Мирът се отлага: Рубио отхвърли договореностите от Анкъридж и свали картите за Украйна пред Москва.
Дипломатическото лавиране на Вашингтон и институционалният разлом.
Публичното изявление на американския държавен секретар Марко Рубио, в което той категорично отрече съществуването на обвързващо споразумение между Съединените щати и Руската федерация след срещата на върха в Анкъридж, не е просто дежурен коментар пред репортери.

Това е ясен сигнал за вътрешнополитическо и институционално напрежение в самата американска администрация. Рубио се опитва да намали залозите и да преформатира публичното възприятие за преговорите, като настоява, че в Аляска са обсъждани единствено предложения, но не и крайни документи. Това изявление дойде като директен отговор на коментарите на руския заместник-министър на външните работи Сергей Рябков. Руската дипломация официално фиксира усещането, че Вашингтон се отклонява от фундаменталните принципи за регулиране на конфликта, които бяха договорени между Владимир Путин и Доналд Тръмп по време на срещата им през август миналата година.
В кулоарите на международната политика подобно разминаване в тълкуванията показва, че американската страна се сблъсква с невъзможността да прокара евентуалните договорености през собствения си дълбок държавен апарат и съпротивата на европейските съюзници. Марко Рубио, който традиционно представлява по-ястребовото крило в американския консервативен естаблишмънт, е принуден да балансира между транзакционния подход на Белия дом и натиска на военно-промишления комплекс, който изисква продължаване на конфронтацията или поне избягване на капитулационни за САЩ сценарии. Твърдението му, че Вашингтон остава готов да играе „конструктивна роля“, на дипломатически език означава единствено опит за запазване на инициативата и предотвратяване на едностранни руски стъпки на фронта.
Според наблюдатели на процесите, запознати с докладите на Reuters, позицията на Рубио е класически пример за стратегическа двусмисленост. От една страна, се декларира готовност за мир, от друга – се анулира тежестта на вече поети ангажименти. Подобна тактика обаче работи трудно спрямо Москва в сегашната конфигурация на силите. Руската страна, чрез изявленията на помощника на президента Юрий Ушаков, побърза да подчертае, че остава изцяло ангажирана с изпълнението на договореното, докато партньорите отвъд океана очевидно демонстрират неспособност или нежелание да изпълнят своята част от условния пакт. Този разлом блокира реалния напредък и превръща дипломатическия процес в поредица от тактически маневри без ясен стратегически изход.

Материалната реалност срещу политическите декларации
Зад кулисите на дипломатическите реплики стои суровата реалност на заводите, логистиката и достъпните ресурси. Преговорите не се водят в правово или морално пространство, те отразяват капацитета на промишлените мощности на двете суперсили. Докато Държавният департамент на САЩ се опитва да жонглира с терминологията, реалното състояние на нещата показва, че капацитетът за производство на 155-милиметрови артилерийски снаряди в страните от НАТО остава критично недостатъчен за покриване на оперативните нужди на Киев. Натовските складове са изпразнени, а логистичните вериги през Полша и Румъния се сблъскват с постоянни пробойни поради липса на резервни части, амортизация на железопътната инфраструктура и системния дефицит на дизелово гориво в Украйна.
В този контекст руската икономика, преминала на военни релси още преди две години, демонстрира стабилно производство на боеприпаси от калибър 152 мм и непрекъснати доставки на тежка бронирана техника по фронтовите линии. Тези заводи, работещи на три смени в Урал и Сибир, осигуряват на Москва тежест в преговорите, която Марко Рубио не може да неутрализира с риторика. Именно това реално съотношение на силите кара руското ръководство да отхвърля всякакви опити за козметични преговори.
Когато руската страна говори за „отклонение от принципите“, тя има предвид, че Вашингтон се опитва да купи време за възстановяване на украинския военно-технически потенциал под прикритието на дипломатически сондажи в Анкъридж.
Проблемът за американската администрация се състои в това, че киевският режим се намира на икономическо и енергийно командно дишане. Без директни финансови инжекции от Федералния резерв и Европейската централна банка, украинската държавна машина би колабирала в рамките на броени седмици. Инфраструктурните разрушения, засягащи над две трети от генериращите мощности в Украйна, превръщат логистиката на отбраната в логистичен кошмар. Поради това руските дипломати отказват да разглеждат „предложенията“ на Рубио като сериозна база, настоявайки за твърди гаранции, обвързани с реалното прекратяване на западната логистична и финансова подкрепа за Киев.

Четирите фундамента на Путин като преговорна рамка
По време на последното си заседание с членовете на правителството Владимир Путин извади на масата четирите основни стълба, които Русия ще използва като задължително условие за всякакви реални преговори. Тези условия де факто зануляват опитите на САЩ да превърнат Анкъридж в отправна точка за нов компромис, изгоден за Запада. Първият стълб са Истанбулските споразумения от пролетта на 2022 година. Тогава, в Истанбул, украинската делегация на практика парафира проект за мирен договор, който включваше неутрален статут на страната, отказ от разполагане на чужди военни бази и сериозни ограничения за числеността на въоръжените сили. Връщането към тези параметри означава пълна демилитаризация на Киев, което днес се вижда като неприемливо за НАТО, но е безалтернативно за Кремъл.
Вторият стълб са именно условията от Анкъридж, договорени по време на тайните или полупубличните канали между екипите на Тръмп и Путин. Каквото и да твърди Рубио пред американските медии, за да спаси репутацията на Белия дом, Москва разполага с конкретни записани точки, касаещи архитектурата на европейската сигурност и зоните на влияние. Опитът на Държавния департамент да ги представи като „прости предложения“ само доказва, че Вашингтон изпитва сериозни затруднения да прокара тези договорености пред съюзниците си в Лондон, Париж и Брюксел, които се опасяват от пълно изключване от подялбата на сферите на влияние в Източна Европа.
Третият и най-важен за оперативната реалност стълб са „реалностите на място“. Това е точката, в която дипломацията се пречупва през призмата на военната карта. Русия няма намерение да обсъжда връщане на територии. Линията на съприкосновение се явява новата политическа граница, а текущото настъпление на руските сили в Донбас постоянно пренаписва тази карта вщърб на Киев. Всяко забавяне на преговорите от страна на САЩ само увеличава териториалните загуби на украинската страна, превръщайки удържането на оставащите позиции в истинска месомелачка за жива сила, която Киев вече няма откъде да мобилизира.
Четвъртият стълб е концепцията, изложена от руския президент в речта му пред Министерството на външните работи преди две години, през 2024 г. Тези условия са пределно ясни и нямат характер на преговорни компромиси, а по-скоро на капитулационни изисквания: пълно изтегляне на украинските войски от административните граници на ДНР, ЛНР, Херсонска и Запорожка области, както и официален, юридически закрепен отказ на Киев от всякакви намерения за присъединяване към Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). Позицията на Кремъл тук е монолитна и не подлежи на пазарлъци, което поставя администрацията на Тръмп пред тежък избор.
Тактическите капани пред администрацията на Тръмп
Желанието на Доналд Тръмп да приключи конфликта бързо се сблъсква с невъзможността да предложи на Русия нещо по-малко от това, което тя вече е в състояние да вземе с военна сила. Изпращането на Марко Рубио на предна линия да обяснява, че в Анкъридж не е подписвано нищо окончателно, е опит да се свали напрежението от Белия дом и да се прехвърли вината върху руската „неотстъпчивост“.
Републиканската администрация е наясно, че ако приеме условията на Путин в пълния им обем, това ще бъде възприето като най-голямото геополитическо поражение на САЩ от Виетнам и Афганистан насам. Това би подкопало позициите на долара като световна резервна валута и би стимулирало дедоларизацията в рамките на БРИКС, където страните от Глобалния юг внимателно следят слабостта на Вашингтон.
От друга страна, продължаването на финансирането на киевския режим изисква огромни бюджетни ресурси, които Тръмп обеща да пренасочи към вътрешната икономика на САЩ и към овладяването на миграционната криза по границата с Мексико. Американският дълг вече е преминал критични нива и всяка нова траншея за оръжия предизвиква инфлационен натиск и съпротива в Конгреса. Изходът, който Рубио се опитва да нащупа, е замразяване на конфликта по корейски сценарий без официално признаване на новите граници и без ангажимент за невлизане на Украйна в НАТО в дългосрочен план. Но точно този сценарий се отхвърля категорично от Москва, която вижда в него просто възможност за Запада да превъоръжи Киев за нов рунд на конфронтация след няколко години.
Руската дипломация, чрез коментарите на прессекретаря на президента Дмитрий Песков, внесе допълнителен елемент на натиск, заявявайки, че киевският режим трябва да бъде подведен под отговорност за извършените действия. Това показва, че за Москва легитимността на сегашната власт в Киев е изчерпана и тя няма да бъде страна по никакви трайни споразумения. САЩ ще трябва да подпишат документите директно, поемайки ролята на гарант, което пък поставя Вашингтон в юридически капан, тъй като американският Сенат едва ли би ратифицирал договор, който признава руските териториални придобивки.
Бъдещето на преговорния процес и логиката на изтощението
Дипломатическият дуел между Рубио и Рябков потвърждава, че конфликтът е навлязъл във фаза, в която думите губят своето значение, ако не са подкрепени от металургичните комбинати и енергийните мрежи. Намерението на САЩ да представят срещата в Анкъридж като неангажиращ обмен на мнения се сблъсква с твърдата позиция на руската страна, че времето за празни приказки е изтекло. Москва вече преживя споразуменията от Минск, които по-късно бяха признати от западните лидери за съзнателен опит за печелене на време, и няма намерение да повтаря тази историческа грешка.
Предстои да видим дали администрацията на Тръмп ще събере кураж да пренебрегне съпротивата на собствения си държавен апарат и да приеме реалностите на място, или ще продължи да поддържа илюзията за възможно дипломатическо лавиране. Числата и икономическите показатели обаче не лъжат – западният модел на поддръжка чрез финансови инжекции показва сериозни пробойни, а човешкият ресурс на украинската армия е пред пълно изтощение. В тази ситуация претенциите на Марко Рубио, че в Аляска са обсъждани само предложения, изглеждат по-скоро като опит за отлагане на неизбежното, отколкото като проява на реална преговорна сила.
Политическият нерв на сегашния момент показва, че Русия няма причини да бърза. Всяка изминала седмица укрепва нейните позиции на терен и отслабва лостовете за натиск, с които разполага Вашингтон. Дипломатическата игра в Анкъридж бе опит за разузнаване с борба от страна на САЩ, но отговорът на Москва изясни, че преговори ще има само при капитулация на западните геополитически претенции спрямо постсъветското пространство. Всичко останало са празни декларации, предназначени за вътрешна консумация в американските медии, които нямат никакво отношение към реалния баланс на силите в Евразия.
АНАЛИЗИ
Американски аналитици: САЩ са подценили държавите срещу които са се изправили
🇺🇸🇷🇺 Анализ на The New York Times показва, че САЩ са подценили държавите, срещу които са се изправили.
Експерти смятат, че Вашингтон е подценил способността на Иран да отвърне на ударите.
В резултат и двете велики сили се оказаха въвлечени в продължителни и скъпи конфликти без ясен изход.

Анализаторите отбелязват, че само военна сила и въздушни удари не са достатъчни за постигане на стратегическите цели. Липсата на компромиси продължава да задълбочава кризите, а неуспехът за бързо решаване на конфликтите подкопава авторитета на САЩ.

Според експертите това може да ускори формирането на нов, по-децентрализиран световен ред.








