АНАЛИЗИ

Те няма да се сражават за съветската власт, но ще се бият до смърт за Русия

Големият проблем на Русия е, че декември 1991 г. не се различава от февруари 1917 г. И в двата случая на власт идват цинични продажни управляващи, казва анализаторът.

Интервю на Калина Андролова с Боян Чуков, геополитически анализатор.

– На 7 май беше инаугурацията на президента Путин. Какво би могло да се каже за тази церемония? Никой от знаковите политически лидери не присъства.

– Присъствието или отсъствието на президенти или премиери на инаугурацията на Владимир Путин в Кремъл е изключително ясен знак с геополитическа проекция. Това показва релефно кой къде се ситуира в огромния конфликт, който неуморимо води към въоръжен сблъсък между Русия и колективния Запад. На практика стана ясно, че на Русия, както казва император Александър III, съюзници са само нейната армия и флота. Практически в първата редица на гостите на инаугурацията в Кремъл стоеше само бившият германски канцлер Герхард Шрьодер. Не видях нито един президент или премиер от постсъветското пространство. Включително от ОДКБ или ШОС. Нямаше го и Александър Лукашенко. Присъстваха акредитираните в Москва чужди посланици. Много от политиците в света се опитват да „играят“ и да извличат моментни национални и лични изгоди от лавиране между двете противостоящи страни. Още преди тържествената церемония в Кремъл основният въпрос беше дали въобще ще присъстват действащи държавни глави. Що се касае до руския народ, то той едва ли преживява много тежко отсъствието на 7 май на западни лидери в Москва. А руският елит е абсолютно наясно със ситуацията. Голяма част от елита фигурира в санкционни списъци от различен характер. Самата инаугурация представлява формално Федералното събрание, пред което ще говори Владимир Путин. Единствената по-коментирана новина на 7 май беше, че сръбският президент Александър Вучич не бе поканен на церемонията. Той трябвало същия ден да се срещне с Реджеп Ердоган в Турция. Президентът на Република Сръбска Милорад Додик обаче получи покана. Александър Вучич до този момент умело се опитва да „балансира“ между Запада и Русия. Преди дни той заяви: „Сърбия е независима във вземането на своите решения. Изборът на Сърбия е път към ЕС, дружба с Русия, Китай и Турция“. Явно този тип „балансиране“ вече не се котира в Москва. Вучич се опитва да търси военната подкрепа на руснаците за Косово, но съгласува своята позиция с Ангела Меркел. През 2014 г. Сърбия даде дипломатически статут на силите на НАТО в Сърбия. След това Русия поиска същия статут за своя хуманитарен център в Ниш, но оттогава до днес няма отговор от Белград. Сръбското правителство не е приело решение по въпроса. С всеки изминат ден „маржът“ за лавиране в конфликта между Русия и колективния Запад се стеснява. Това се отнася за всички. Даже за Сърбия.

– Считате ли, че в Русия се отнасят с разбиране към страха на европейците да присъстват на такива събития, тоест да демонстрират близост с Путин?

– Мисля, че в Москва вече почти липсва разбиране към този тип поведение. Особено сред по-младите кадри, които сега навлизат в държавното управление. Те са прагматици и са доста по-безкомпромисни. За разлика от някои представители на по-старото поколение с носталгични спомени от миналото. Въпросното „разбиране“ се е изчерпало не само към европейците, но и към руските съюзници в постсъветското пространство. Някои от източноевропейците се опитват да се скрият зад формулата „ние сме малки и нищо не зависи от нас“ или „натиснаха ни и нямаше как да не се подчиним“. Макар че вече плахо в Европа по някои теми се чуват гласове на държавници, които противоречат на Брюксел и Вашингтон. Това е естествено, тъй като „солидарността“ в операциите нанася огромни икономически щети на „послушковците“. В Европа се наблюдава стагнация, която води до нарастване на социалното напрежение. Затова и несистемните политически партии увеличават своята електорална тежест и постепенно изместват елитите на статуквото. Наблюдаваме обаче и как псевдопатриотични формации, които стават част от статуквото, не могат да имат продължителен успех, защото рано или късно измамата става ясна. Кръгът е омагьосан.
Днес европейците се опитват да се дистанцират от Владимир Путин. Утре ще тичат да си правят „фамилни снимки“ с него. Всичко това е déjà vu. Политиката на Тодор Живков „да се снишим, докато премине бурята“ е контрапродуктивна за интересите на по-малките европейски народи.

– 9 май е Ден на победата и край на Втората световна война. Защо европейските държави решиха, че именно 9 май ще бъде и Ден на Европа? Има ли усилия от страна на Запада да се омаловажи руското решаващо значение за освобождението на Европа от хитлеризма?

– Този въпрос е фундаментален, многопластов и многовекторен. Включва задължително също и темата за ролята на Православието във Втората световна война. Никой не говори за това как Хитлер се появи на политическата сцена. Кой финансира неговия политически възход? Каква е връзката му с англосаксонската олигархия? Никой не говори за това, защото се взривяват аргументите на информационно-историко-психологическа война, която днес се води срещу Русия. По-младите поколения по-рядко се замислят над мащаба на подвига, извършен от съветския войник през Втората световна война. Не бива да се забравя, че в събитията през 1941-1945 г. участва не само народа, но и щабовете, пълководците и главнокомандващият, тоест ръководителите на Съветския съюз. Тоест СССР е държавата, която пречупи с цената на огромни жертви гръбнака на нацистка Германия. Убитите съветски граждани по време на войната са 27 милиона, от които 10 милиона са военни, а останалите са цивилно население. За сравнение, САЩ дават общо 417 000 жертви, от които 405 399 са военни. Великобритания дава 380 000 жертви, от които 286 200 са военни. А Китай винаги се забравя. Поднебесната дава 15 500 000 жертви, от които 3 800 000 са военни. Мисля, че тези цифри са достатъчни, за да се разбере гузната съвест на Запада, когато той се възторгва от своята проектна историко-фантастична филмова индустрия, бълваща филми като „Капитан Америка“. Тази индустрия има за цел да принизява ролята на СССР във Втората световна война. Причината е геополитическа. По този начин Русия като правоприемник на Съветския съюз няма да може да претендира за ключова роля в световната история. За да се осмисли Втората световна война, трябва да се мисли с категориите на исторически епохи, планетарни пространства, световни цивилизации. В противен случай всичко се свежда до класическата формулировка, профанизирана и у нас: „Аз обичам Чайковски, Чехов и Большой театр, но мразя Владимир Путин“. Пълен нонсенс.

В началото на 2018 г. Европарламентът предложи да се признае 9 май за общодържавен празник и почивен ден като празник на Европа. Очевидно е желанието День Победы да се подмени с празник на европейското единство. Това няма да бъде празник на победата над нацистка Германия. Няма да бъде празник, свързан с Втората световна война. Очевидно е, че става въпрос за изтласкване на Деня на победата и значението на съветската победа във Втората световна война от съзнанието на следващите поколения.

– И все пак какви са основанията на Запада да търси и да се стреми към тази подмяна? Какъв е смисълът от нея?

– На 4-11 февруари 1945 г. в Ялта на срещата между Сталин, Рузвелт и Чърчил един индийски журналист започнал на проклина тихо: „Проклет тиранин, убиец, кръволок…“. Стоящият до него съветски журналист му направил остра забележка: „Забранявам Ви да говорите по този начин за моя главнокомандващ!“ Индиецът го погледнал изумен и отговорил: „Та кой говори за Сталин. Аз проклинам Чърчил“. Някой съмнява ли се, че водената от Чърчил политика в Индия е престъпление не само срещу индийския народ, но и срещу човечеството? Или само индийците считат, че това е така? Само през първия от безбройните гладомори в Индия умират от глад 10 милиона души. „Бенгалският глад“ е най-големият геноцид в човешката история, но за него не пише нищо в учебниците. „Мразя индийците, те са животни с животинска религия, които се размножават като зайци“, това заявява Уинстън Чърчил, който днес е икона за „световната демократична общност“. Но хубаво е да се правят исторически сравнения. В противен случай историята се превръща 100% в проектна наука, в психо-история. Когато избухва Втората световна война Западът не е единен, а е раздвоен. Западът е съставен от две противоборстващи културно-цивилизационни матрици: романо-германска и англосаксонска. Освен това САЩ по същото време се опитват да отнемат лидерството на Великобритания в световната океанска зона, а между Франция и Германия се наблюдава остро съперничество. През 1938 г. германският философ Валтер Шубарт характеризира състоянието на западния ареал по следния начин: „В Европа възникват симптоми на културна умора, пренаситеност, духовно падение… Европейският континент е обхванат от безпокойство. Западът е подарил на човечеството най-съвършени видове техника, държавност, но го е лишил от неговата душа“. В книгата си „Европа и душата на изтока“ Шубарт пише още: „Грандиозното събитие, което се готви, е възраждане на славянството като водеща културна сила. Възможно е, това да бъде режещо за слуха на някого, но такава е съдбата на историята, която никой не може да спре, идващите столетия принадлежат на славяните“. Не е случайно, че планът „Ост“, утвърден от Химлер на 12 юни 1942 г., предвижда унищожаването на 30 милиона руснаци, белоруси, украинци. Предвижда да се изселят и унищожат от завладените територии до 71 милиона, в това число 85% от поляците, 65% от украинците, 75% от белорусите, 50% от чехите. Година след излизането на книгата на Валтер Шубарт списание „Тайм“ публикува на 2 януари 1939 г. портрет на Адолф Хитлер на първа страница със заглавие: „Хитлер е признат за човек на 1938 г.“ В статията си „Тайм“ изказва надежда, че следващата година ще бъде още по-успешна за фюрера. А Валтер Шубарт пише: „Въпросът не стои така: Третият райх или третият Интернационал, фашизъм или болшевизъм. Не. Става дума за световен исторически конфликт между част от света, Европа, и част от света, Русия, между западноевропейския и евразийския континент“. От друга страна, Дейвид Лойд Джордж в качеството си на британски премиер е пределно ясен в английския парламент: „Традициите и жизнените интереси на Англия налагат разрушаване на Руската империя, за да се обезопаси английското господство в Индия и да се реализират английските интереси в Задкавказието и Предна Азия“.

– Тоест, говорите за една историческа битка между Запада и Русия, която ту прилича на Втора световна война, ту на информационна война, ту на черен пиар и санкции, но всъщност става дума за един и същи проблем. Конфликт за имперско пространство.

– Да. Но нека поясня. Характерен момент от предвоенната обстановка по онова време е форсираното формиране на фашистки режими в Италия, Германия, Испания, Португалия и разпространяване на идеологията на фашизма. Всичко това се реализира с паричната и логистична подкрепа на западната финансова олигархия. Появата на Хитлер е резултат от англосаксонския геополитически инженеринг, а не е просто германската реакция на съветската политика, на болшевизма. През 2004 г. вестник „Гардиън“ публикува статия: „Как дядото на Буш подпомагал Хитлер“. US сенаторът Прескът Буш (1895-1972), дядо на американския президент Джордж У. Буш, бил директор и акционер в компании, които са печелили от сделки с нацистка Германия. Прескът Буш продължил да работи с финансистите на Третия райх до 1942 г., тоест след като САЩ вече са влезли във война с Германия, и когато нацистките планове и политика вече са били известни. Известни са и доста други подобни случаи.

Аз се отнасям с респект към трудовете на Арнолд Тойнби. Той също има виждане по отношение на конфликта между Русия и Запада. В издадената през 1948 г. книга Civilization On Trial Арнолд Тойнби пише: „Агресията в течение на столетия се явява единствена форма за общуване на Запада с външния свят… Хрониките на вековната борба между клоновете на християнството, може би, действително отразяват, че руснаците са били жертви на агресия, а хората на Запада – агресори“. През 1940 г. на полето на предстоящите сражения стоят три политико-идеологически системи: либерализъм, фашизъм и социализъм. Зад тях стоят съответните религиозни системи и съответно финансовият, фашисткият и комунистическият интернационал. Още през 1925 г. бъдещият фюрер в своята книга „Майн кампф“ фиксира Италия и Англия като съюзници на Германия, Франция като смъртен нарушител, а Русия като главен обект за агресия: „Когато ние говорим за завоюване на нови земи в Европа, ние имаме предвид само Русия“. При това фюрерът действа в пълен разрез с изводите на германските геополитици Фридрих Рацел и Карл Хаусхофер, с военните стратези и завещанието на Бисмарк. Хитлер се предоверява на информациите на британския агент адмирал Вилхелм Франц Канарис, началник на Абвера (службата за военно разузнаване и военно контраразузнаване) на нацистка Германия. Затова насочва войските на Третия райх на Изток. Когато личният секретар на Адолф Хитлер райхслайтер Мартин Борман научава, че германските войски са нахлули в СССР, свидетели твърдят, че той извикал емоционално: „Небитието победи битието!“

– Въпреки историческите вражди и политическите конструкции, по време на Втората световна война СССР се сдобива със западни съюзници. И честно казано, без тях изходът от войната не би бил същият, тъй като Съветският съюз е ужасно обезкръвен, страната е опустошена от болшевиките, налaга се да извадят офицерите от лагерите…

– На 22 юни 1941 г. ситуацията рязко се променя. СССР се превръща в последна надежда за спасяване от кафявата чума. За първи път в световната история всички народи започват да се молят за победата на съветския войник. Чърчил моментално съобразява, че западната креатура Адолф Хитлер започва да действа независимо от своите първоначални финансови спонсори. И още на 22 юни 1941 г.британският премиер заявява: „Никой не е бил по-упорит противник на комунизма от мен… Но сега всичко това отстъпва на втори план пред лицето на разгръщащите се събития. Опасността, която заплашва Русия, това е опасност, която заплашва и нас, и САЩ“. На 22 декември 1941 г. лондонският „Таймс“ пише: „Битката на Източния фронт се явява стълб за цялата война. В крайна сметка, всичко зависи от нея“. От Кремъл прозвучава кратко и твърдо: „Наше дело правое. Враг будет разбит. Победа будет за нами“. На 22 юни 1941 г. геополитическият статут на СССР се променя. Съветският съюз оглавява световната геополитическа йерархия. Втората световна война всмуква в своя глобален кървав хаос 61 държави, което прави 80% от населението на земята. Сражават се около 110 милиона човека. Военните действия обхващат всички континенти. Точно в този момент целият съветски народ воюва не само за своите интереси, но и за интересите на цялото човечество. Победата на руския войник се превръща в епохалното събитие на XX век. Нищо, че са извадили офицерите от лагерите и страната е била опустошена.

– Каква е ролята на православието в редовете на Червената армия по време на Втората световна война? И дали Православието не е понякога разделителната линия между Запада и Русия…?

– Православието е атакувано постоянно от колективния Запад, защото е интегрална част от цивилизационния код на руснаците. В първия ден от началото на войната, първият, който се обръща към своите съграждани, е фактическият глава на Руската православна църква (РПЦ) към онзи момент, митрополит Сергий (Страгородский). Той благославя защитата на отечеството. Обръща се към съветските граждани преди Сталин и то с пророчески слова: „Господ ще ни дари с победа“. Няколко дни след началото на войната главнокомандващият на Червената армия мълчи. След няколко дни се съвзема и се обръща по църковному към народа. Нарича хората „братя и сестри“. Войната с фашистка Германия завършва победоносно на 6 май 1945 г. в деня на Свети великомъченик Георги Победоносец, покровител на руската войска. Според руските православни хора Хитлер допуска фатална грешка. Защото атакува Русия на 22 юни 1941 г. Ден, който РПЦ отбелязва като „день всех святых, в земле Российской просиявших“. Руската патриаршия, която е закрита от православния цар Петър I, е възстановена при богоборческия съветски режим. Митрополит Сергий става официално патриарх на РПЦ на 8 септември 1943 г. Много от православните свещеници хвърлят расото и обличат военния шинел. Над 40 свещенослужители са наградени с медали „За отбраната на Ленинград“ и „За отбраната на Москва“. Бъдещият Святейший Патриарх Московски и на цяла Русия Пимен (Извеков) стига до звание майор по време на войната. Бившият картечар Коноплев, награден с медал „За бойни заслуги“, става по-късно митрополит Алексей Калинински и Кашински. През септември 1941 г. специалният пратеник на американския президент Уилям Хариман задава следния въпрос на Сталин: „За какво ще се сражават вашите хора?“ Отговорът на Йосиф Висарионович е: „Съветските хора няма да се сражават за комунистическата идея, те няма да се сражават за съветската власт, но ще се бият до смърт за Русия“. Съветският проект е продължение на първата геополитическа доктрина на Русия, която се нарича „Москва-Трети Рим“. Тази месианска доктрина не е обикновено византийско православие. Това е антизападна, антикатолическа доктрина. През 1927 г. е осъществен прелом в развитието на СССР. Троцки е изхвърлен, троцкизмът е изгонен. Въпросът с левия глобализъм в услуга на англосаксонската олигархия приключва. През 1934 г. Сталин отменя решението на Ленин и Свердлов за преминаване на руската писменност на латиница. По това време 52 езика на съветските народи от общо 89 са преминали на латиница. Но Сталин връща кирилицата. В същата година той реабилитира църквата, възстановява много от нейните права, пуска от лагерите свещенослужителите. Съгласно разказите на владиката Питрим, който се позовава на звънаря на един от храмовете в Кремъл, от есента на 1941 г. Сталин започва да се моли през нощта в кремълските храмове. Йосиф Висарионович отивал сам и целувал свещеника съгласно православния обичай. Молил да му прочетат някой акатист (акатист, от гръцки ακάθιστος, буквално не се седи, в християнското богослужение е песнопение, свързано с усилена молитва, при което вярващите стоят прави). През 1942 г. СМЕРШ получава задача да направи изследване колко процента от съветските войници и офицери вярват в бог и носят кръстове. Става ясно, че 42% от офицерите преди сражение се кръстят. А войниците почти всички влизат в битка с молитва и кръст. Отделно през войната РПЦ събира пари от миряните. Със събраните средства са произведени 42 танка, които са подарени на Червената армия. По този начин на фронта се появява православната танкова колона „Дмитрий Донски“. Мисля, че с тези примери става ясно защо Православието е мишена за Запада. Така както с разпадането на КПСС се разпадна СССР, така с унищожаването на Православието ще се разпадне и Русия. И за да завърша по тази тема. Великата победа на 9 май 1945 г. е постигната благодарение на саможертвата на всички народи и религиозни вероизповедания в Русия. И точно тази победа показва изключителните сили на руския многонационален и многоконфесионален организъм. До 1943 г. малочислените народи на Севера в СССР не са подлежали на мобилизация. Но през юни и юли 1941 г. се образуват опашки пред мобилизационните пунктове. Нанайци, улчи, евенки и други масово заминават на фронта като доброволци. Общо около над 3000 бойци. Етносът орочи тогава наброява 600 човека. Само от село Уст-Орочи, Ванински район, на фронта заминават 30 човека. За главата на снайпериста нанаец Максим Пасар германското командване обявява награда в размер на 100 000 марки. За периода юли 1942 г. до неговата смърт през януари 1943 г. Пасар ликвидира 236 фашисти. Даже руската бяла емиграция приема нападението срещу СССР като величайша беда за руския народ. И започва да помага на Червената армия в битката й срещу фашистите. Един от духовните лидери на руската емиграция, митрополит Нестор, по-късно заявява: „Ние нищо не сме простили на Ленин, но ние простихме на Сталин, заради победата във Великата отечествена война“.

– Каква е целта на умишленото подменяне на историческите факти? Ясно е, че СССР има западни съюзници срещу Хитлер, но без невъобразимите жертви на СССР победа не би била възможна. Какво показват подобни действия на Запада на пропагандно-информационното поле?

– Тези, които познават историята много добре, знаят, че вторият фронт се открива в Нормандия едва на 6 юни 1944 г., когато вече е ясно, че Германия губи войната срещу СССР. САЩ водят войната до този момент основно срещу Япония в Тихоокеанския регион и тя малко влияе на обстановката в Европа. Холивудските филми за Втората световна война се разминават тотално с действителността. Ако човек гледа и се учи на история само от тях, то може и да не разбере, че във Втората световна война срещу Германия са воювали и съветски войски. Типичен пример са „героичните“ подвизи на „Капитан Америка“, който почти сам с няколко свои приятели повалят Третия райх. Тези кинопродукции са част от хибридната война, която се води срещу Русия. Тя има за цел промиване на мозъците на младото поколение, което се отдалечава във времето от 9 май, Деня на победата. Защо колективният Запад променя и подменя историческите факти? Защото има възможност. Защото излезе победител в първия епизод от Студената война. День Победы е ключов елемент от националната идентичност на Русия. Ето защо постоянно се нанасят информационни удари срещу руската победа над германците. Ето защо геополитическите противници на Москва постоянно се опитват да обезценят 9 май. Това е причината Денят на победата да се представя в медиите на Запад като „тържество на съветската носталгия“. Западняците си позволяват неприлични сравнения и подмятания. Преди две години британският таблоид Daily Mirror си позволи да коментира дължината на полите на дефилиращите женски военни части: „…основното, което биеше на очи бяха късите мини поли, които рязко контрастират с униформата на женските батальони в повечето западни армии, включително Въоръжените сили на Великобритания и САЩ“. Британските журналисти са забелязали, че на „бруталния руски лидер“ му харесва това „зрелище“. Пошло! Днес колективният Запад прави всичко възможно да принизи значението на 9 май, за да унизи Русия. Много руски експерти цитират полковника от руския Генерален щаб Алексей Ефимович Вандам, който твърди, че: „По-лошо от война с англосаксонците е само дружбата с тях“. Антируската истерия в Лондон, речта на Чърчил през 1946 г. и нападките на САЩ срещу Москва са закономерности на англосаксонската геополитика. Интересна е речта на Тереза Мей по повод отравянето на Скрипал и неговата дъщеря. Британският премиер в първата половина на своето слово повтори речта на Чърчил във Фултън и доктрината Труман. А втората част от речта на Тереза Мей съвпадна с една реч на Хилъри Клинтън от времето, когато тя бе държавен секретар на САЩ. Нищо ново под слънцето. Русия може да бъде оценена като „демократична страна“ от Запада само ако се превърне в подконтролна и полуколониална държава, чиято политика може да бъде направлявана в необходимата посока. Най-големият „грях“, който може да извърши Москва, е да започне да интегрира постсъветското пространство и, не дай си боже, да консолидира Евразия. А Русия прави точно това.

– Какви са Вашите прогнози за новото правителство на Путин? Ще бъде ли решителен, очаквате ли драстични промени?

– Владимир Путин се намира в изключително сложна ситуация. Кадровите промени са неизбежни. Мисля, че 2018 г. ще бъде преломна за Руската федерация. Руският народ очаква страната да се освободи окончателно от формулите и схемите на „бизнес държавата“ и „антидържавата“. Проблем за Русия беше досегашният икономически блок в правителството, който не се подчиняваше на президента, а се командваше дистанционно от чужбина. От чужди финансови кръгове. Промените в икономическия блок на новото руско правителство ще подскажат какво може да се очаква в бъдеще от Москва. По първоначални данни най-вероятно премиер на Руската федерация ще бъде отново Дмитрий Медведев. Излизат информации, че Сергей Лавров няма да запази своя пост като външен министър поради здравословни причини и натрупана умора. Лавров е изключителен боец на дипломатическото поле. Постигна забележителни резултати в много международни преговори. Но не успя да се справи с кадровото наследство на Андрей Козирев в руското външно министерство. Да си припомним. Андрей Козирев, външният министър на Борис Елцин, беше заявил: „Руските национални интереси съвпадат с американските национални интереси“. Без коментар. Засега в областта на „меката сила“ Русия изостава драстично от САЩ. Явно са необходими нови хора, нови идеи, нови подходи. Например руската „мека сила“ на Балканите е демоде, с фасон от периода на „зрелия социализъм“. Ясно е, че „мека сила“ с антиселекция и шуробаджанащина няма как да бъде ефективна. След инаугурацията Владимир Путин ще подпише указ за ново развитие на страната. Здравеопазването, образованието и инфраструктурата са приоритетните направления.

– Предимно върху какво би трябвало да се съсредоточи Путин? Икономическото състояние на Русия, запазване на извоюваните позиции на международната сцена, сближаване със Запада чрез компромиси или пък напротив отстояване на руския национален интерес с цената на политически разрив със западния свят?

– Големият проблем на Русия е, че декември 1991 г. не се различава от февруари 1917 г. И в двата случая на власт идват цинични компрадорски управляващи. След 1991 г. съвсем целенасочено за няколко години в Русия бе ликвидирана прослойката, която управляваше съветската държава. Но дошлите на власт „реформатори“ не бяха достатъчно квалифицирани. Предишните не можеха да бъдат заблудени относно истинските цели на провежданите в страната „реформи“. Един важен момент. Второто поколение „реформатори“ деградира още повече, вече не може винаги да разбере какво точно прави и защо го прави. То просто знае, че ако „слуша“, ще получи лични бонуси и ако пооткрадне нещо, то това ще бъде безнаказано. За двайсетина години в Русия се създаде някакъв псевдодържавен елит. Той бързо избуя с компрадорски корени върху богатата руска земя. Забогатя чрез грубо нарушаване на законите. Затъна в корупция. И естествено, този елит няма идея как да защитава интересите на руската държава. Сегашният псевдоелит няма как да се превъзпита. Той си има всичко и не носи отговорност за нищо. Той ще брани със зъби и нокти сегашното статукво. Огромният проблем, който Владимир Путин трябва да реши през своя мандат, е решителното кадрово саниране на руската държавност. Във всички сектори на обществено-политическия живот на Русия. Необходима е сериозна антикорупционна програма. А срещу нея ще има огромна съпротива. Но Владимир Путин разполага с най-важното. Има подкрепата на народа. Западът е убеден, че докато руски депутати в Думата, членове на руското правителство, кадри в президентската администрация притежават недвижими имоти и банкови сметки на запад, Русия никога няма да даде решителен отпор, когато се нарушават нейните национални интереси. В предаванията на Владимир Соловьов по ОРТ много често участва фотогеничният депутат от „Единна Русия“ Сергей Железняк. Той громи американската политика „красочно“ (колоритно) както казват руснаците. Има четири дъщери. Настя и Катя завършват своето висше образование в Лондон, а третата му дъщеря – в САЩ. Въпреки обещанията на Сергей Железняк, че „те ще се завърнат у дома и ще бъдат полезни на страната“, две от тях продължават да си живеят в Лондон. Този факт се раздухва от опозиционера Алексей Навални в руските медии. Сергей Железняк агитира да се „купува само руско“, но си е купил автомобили Chrysler и Lexus. Позната картинка. Най-слабото звено на съвременна Русия е нейната система за социално управление. Управляващият елит все още няма адекватно и естествено целеполагане. Да не говорим за обоснована и ефективна методология за неговото реализиране. Русия може да бъде превзета само отвътре. Отвън не се получава. Поне историята до този момент показва това.

– Възможно ли е САЩ и Русия в крайна сметка да се договорят? Някога.

– Аз съм песимист. На този етап няма никакви перспективи за ползотворен диалог. Американците явно са планирали този път да разпарчетосат руската държава докрай. И те ще преследват своите цели, докато имат ресурси за осъществяването им. Конфронтацията би могла да се притъпи в определена степен, ако Доналд Тръмп успее да се пребори с „дълбоката държава“, която както се вижда е заседнала дълбоко и в Европа. Неоконите във Вашингтон са прекалено силни и до известна степен управляват САЩ. Светът върви към глобална война. Считам, че съвсем скоро по границите на Руската федерация ще бъдат размразени поредица от конфликти. Очаквам събития в Донбас, Нагорни Карабах и инвазия на радикалния ислям в Дагестан и други региони на Русия, населени с мюсюлмани. Очаквам събуждане на ислямистите в Средна Азия и разпалване на стари етнически вражди между Узбекистан и Киргизия. Таджикистан като територия, съпределна на китайския Синдзян-уйгурски автономен регион (населен с мюсюлмани), също може много бързо да бъде хаотизиран от джихадистите, които се прехвърлят от Сирия в Афганистан. Владимир Путин ще трябва да активизира процеса на културно-цивилизационно съзидание в Русия. Има три матрици, които синтезират руската цивилизация: „съветска“, която е почти напълно унищожена; а другите две са православно-славянска и евразийска (руско-тюркска). В момента те активно се разрушават от колективния Запад със средствата на хибридната война. Да припомня. Хибридната война е съвкупност от действия, насочени към разрушаване на всички основни геополитически пространства на обществото-противник. По-точно казано, това е неговото абсолютно сриване. Русия трябва да се готви в обозримо бъдеще да се бори срещу локални „традиционни“ войни в ресурсните региони на страните-обекти, които са разположени по периметъра на нейните граници. Трябва да очаква „цветни революции“ в страните, които са геополитически съюзници на Москва. Нагледен пример са събитията в Армения. Ще има и насърчаване на сепаратизма в Русия и в страни-обекти на агресия, които са в руската орбита. Русия няма друг избор освен да действа умно и решително. Да се готви за дълга обсада. Ако желае да оцелее като държава и да се еманципира окончателно в геополитически план. Системната заплаха изисква и системен отговор. Засега „ястребите“ във Вашингтон биха се респектирали само от свръхмодерни руски оръжия. Но оръжейният баланс между свръхсилите с времето се променя. Може в една посока, но може и в обратна.

– Казват, че Западът не разбира Русия, нашите родни политици подготвени ли са да водят висока политика с Русия? Имаме ли стратегия или реагираме според въведена отвън стратегия?

– Българският политически елит ежедневно показва, че не е готов и не осъзнава дълбоките промени, които се случват в света. Като генезис между българския и руския псевдоелит няма никаква особена разлика. Те са формирани с една и съща технология. Нашият псевдоелит е също с компрадорски корени. Изграден е на базата на антиселекция от външни фактори. На базата на критерии, които са в пълен разрез с българските национални интереси. Като доказателство за въпросната антиселекция у нас мога да посоча ужасяващия демографски срив. Само този неоспорим факт е комплексна оценка за всичко, което се случва в България. Българите се топят. Етническият състав на населението на българска територия се променя. Българският псевдоелит с малки изключения продължава да служи на „светлото дело на Хилъри Клинтън“. На американската „дълбока държава“ и парите на Джордж Сорос. Обърнете внимание. Български политици продължават да говорят срещу легитимно избрания президент на САЩ Доналд Тръмп. Не са преставали да говорят и срещу легитимно избрания руски президент Владимир Путин. От геополитическа гледна точка, в главата им е пълна боза. Но определено едно нещо им е ясно. Като кучето на Павлов и лампичката, която светва преди да се даде на животното да яде. В случая ролята на лампичка играе антипутинската и антитръмпистката риторика. Обливаш с помия Тръмп и Путин и след това „папкаш“. Аз лично считам, че Владимир Путин и Доналд Тръмп са в изключително сложна ситуация у дома. Но могат да оцелеят само ако играят като ситуационни партньори. Всъщност това е единствената надежда на света, за да избегне война. Естествено, външната политика на Доналд Тръмп ще продължи да се изгражда на базата на предишните теории и принципи на англосаксонската геополитика. Санкции, информационни атаки, демонизация на руското ръководство, лишаване на Русия от външен и вътрешен пояс на сигурност, включване на Евразия в зоната на „жизненоважните интереси“ на САЩ, създаване на централно военно командване на САЩ, отговорно за евразийския регион, всичко това ще остане. Защото точно това представлява реализиране на класическите американски геополитически теории, концепции и доктрини. В момента не виждам никаква тяхна алтернатива.

Няколко думи и за българо-руските двустранни отношения. В междудържавните отношения нещата са ясни. Не така стои въпросът с българо-руските отношения по линия на народната дипломация (неправителствени организации и лични контакти). След 1989 г. „дружбата“ между руския и българския народ започна да се изгражда от прословутите демократи „реформатори“ (и от двете страни). С финикийски ентусиазъм, но и с похватите на компрадорските псевдоелити в Русия и България. С времето българо-руската „дружба“ по линия на народната дипломация обрасна със специфични взаимозависимости между „актьорите“ и от двете страни. За съжаление проекцията на тези „специфични взаимозависимости“ се разминава тотално с профила на интересите на двата народа.

Но искам най-накрая да попитам какво точно значи в XXI век да правиш „цивилизационен избор“? Това означава размиване на цивилизационния код, обезличаване на народа и превръщането му в лесно манипулируема биомаса, която работи против собствените си национални интереси.

Post Views: 100

АНАЛИЗИ

Светът още не е готов за нова Ялта

Проф. Андрей Фурсов: Светът още не е готов за нова Ялта.

Историкът Андрей Фурсов поставя под съмнение една от най-популярните геополитически тези през последните години – че светът вече е навлязъл в нова епоха и предстои “Ялта-2”. Според него международната система все още не е достигнала онова равновесие, което позволява големите сили да договорят ново разпределение на влиянието. Разговорът постепенно преминава през войната в Украйна, конфликта с Иран, отношенията между Русия, Китай и САЩ и устойчивостта на западния модел на власт.

Ялта не се повтори, защото светът още няма равностойни сили

В последните две години понятието „Ялта-2“ започна да се използва почти като готово обяснение за всяка среща между лидерите на големите държави. Достатъчно беше да се появи информация за възможен разговор между Доналд Тръмп, Владимир Путин и Си Дзинпин, за да се заговори за ново подреждане на света. В политическите коментари постепенно се наложи впечатлението, че настоящата международна система вече е изчерпана и остава единствено нейното формално заменяне с нова конструкция. Именно срещу тази привидна очевидност възразява Андрей Фурсов още в първите минути на интервюто. Според него аналогията с Ялтенската конференция от 1945 г. изглежда привлекателна, но пропуска най-важното условие, направило възможно историческото споразумение между Рузвелт, Сталин и Чърчил.

През февруари 1945 г. трите държави не просто представляват най-големите военни сили на планетата. Те вече са победители във война, чийто изход практически е предрешен. Всяка от тях контролира огромни армии, индустриални мощности и политически пространства, без които следвоенното устройство е немислимо. Между тях съществуват сериозни противоречия, но всички имат общ противник и общ интерес да предотвратят незабавно възникване на нов глобален конфликт. Именно това позволява компромиси, които днес често изглеждат невъзможни.

Фурсов поставя въпроса по различен начин. Според него сегашният свят не разполага с три съизмерими центъра на сила. Русия безспорно възстанови значителна част от военния си потенциал след кризата през деветдесетте години. Китай се превърна във втората икономика в света и постепенно навлиза във високите технологии, корабостроенето, автомобилната индустрия и производството на полупроводници. Това обаче не означава автоматично, че двете държави вече могат да заменят инфраструктурата на американската глобална мощ. Именно тук, според него, се крие причината очакваната „нова Ялта“ да не се състоя.

Тази оценка заслужава внимание не защото непременно е окончателно вярна, а защото връща разговора към измерими показатели вместо към политически лозунги. Международното влияние не се определя единствено от размера на армията или броя на ядрените бойни глави. То се определя и от способността една държава да поддържа съюзнически системи, глобални финансови механизми, логистични вериги, технологични стандарти и международни институции, които останалите са принудени да използват ежедневно.

Достатъчно е да се проследи как функционира световната икономика. По-голямата част от международните разплащания продължават да преминават през долара. Значителна част от световното корабоплаване се застрахова чрез западни финансови механизми. Най-големите инвестиционни фондове остават американски. Водещите рейтингови агенции, голяма част от цифровата инфраструктура, облачните услуги и глобалните платежни системи също се намират под западен контрол. Това не означава, че този модел не може да бъде променен. Означава единствено, че подобна промяна изисква време, ресурси и изграждане на алтернативна инфраструктура, а не само политически декларации.

В този контекст Фурсов използва примера с конфликта около Иран. Според неговата оценка Вашингтон не е постигнал всички цели, които вероятно си е поставял. Той дори допуска, че операцията може да се окаже политически неуспешна за администрацията на Доналд Тръмп. Наред с това обаче отбелязва нещо, което според него има по-голямо значение. Въпреки острото напрежение нито Русия, нито Китай предприемат пряка военна намеса в защита на Техеран.

Според Фурсов именно това показва, че американската система за възпиране продължава да действа, макар и вече с по-малка ефективност.

Тук започва една от най-интересните линии в разговора. През последните години почти всяко международно събитие беше обявявано за окончателно доказателство, че американската хегемония е приключила. Изтеглянето от Афганистан, санкционната война с Русия, разширяването на БРИКС, кризите в Червено море, войната в Украйна и напрежението около Иран последователно бяха представяни като решаващи повратни точки. Ако обаче се разгледат конкретните механизми на международната система, картината изглежда значително по-сложна. Влиянието на една сила рядко изчезва внезапно. Обикновено първо започват да отслабват отделните елементи, докато останалите продължават да функционират още години наред.

Историята предлага достатъчно подобни примери. Британската империя започва да губи икономическото си превъзходство още в края на XIX век, но финансовото влияние на Лондон остава огромно десетилетия след това. Съветският съюз изпитва сериозни икономически затруднения още през седемдесетте години, но военният му потенциал продължава да определя глобалния баланс чак до самия край на Студената война. Подобни процеси никога не се развиват едновременно. Военната мощ, финансовото влияние, технологичното лидерство и политическите съюзи рядко отслабват с еднаква скорост.

Именно затова сравнението с Ялта изглежда прибързано. Големите международни договорености не възникват в момент, когато всички участници спорят кой е по-силен. Те възникват тогава, когато приблизителното съотношение на силите вече е достатъчно ясно и всяка страна разбира границите на собствените си възможности. Засега подобна яснота липсва. Русия продължава военните действия в Украйна. Китай ускорява икономическата си трансформация и разширява присъствието си в Азия, Африка и Латинска Америка. Съединените щати също преструктурират производството си, увеличават инвестициите във военната индустрия и се стремят да ограничат технологичния достъп на Пекин до най-съвременно оборудване. При такава динамика едва ли някой би поел риска да фиксира ново световно статукво, което след няколко години може отново да бъде поставено под въпрос.

Войната в Украйна не е само украинска война

След като отхвърля възможността за „Ялта-2“, Андрей Фурсов преминава към темата, която според него най-ясно показва реалното съотношение на силите – войната в Украйна. Тук той прави разграничение, което присъства в много руски анализи, но в неговия прочит получава по-широк исторически смисъл. Според него Русия не воюва единствено срещу Украйна, а срещу значително по-мащабна система, в която Киев изпълнява ролята на основен военен инструмент, докато ресурсите, технологиите, финансовата подкрепа и значителна част от разузнавателната информация идват от западните държави.

Подобна оценка трудно може да бъде разглеждана само като политическа декларация. От началото на конфликта десетки милиарди долари военна помощ бяха одобрени от Конгреса на САЩ, Европейският съюз създаде многогодишни финансови механизми за подпомагане на Киев, а отделни държави от НАТО предоставиха системи за противовъздушна отбрана, артилерия, бронетехника, далекобойни ракети и обучение на украински военнослужещи. Това са официално обявени решения, които могат да бъдат проверени в публичните документи на съответните институции. Спорът не е дали тази подкрепа съществува, а как тя променя характера на самата война.

Именно тук анализът на Фурсов заслужава по-внимателен прочит. Ако една държава получава външно финансиране, въоръжение, сателитна информация, комуникационни технологии и постоянна логистична поддръжка, конфликтът престава да бъде само двустранен. Това не означава, че Украйна няма собствен политически дневен ред или собствено военно командване. Означава, че способността ѝ да води продължителна война е пряко свързана с индустриалния, финансовия и технологичния капацитет на държавите, които стоят зад нея.

Тук разговорът постепенно се измества от фронтовата линия към икономиката. Всяка продължителна война неизбежно се превръща в изпитание за производството. Танковете могат да бъдат унищожени. Боеприпасите могат да бъдат изразходвани. Ракетите могат да бъдат изстреляни само веднъж. След това всичко започва отново – в заводите за стомана, в химическите предприятия, в производството на барут, електроника, оптика, лагери, дизелови двигатели и специални сплави. Именно затова през последните две години Съединените щати, Германия, Франция, Полша и още редица европейски държави започнаха програми за разширяване на производството на боеприпаси и военно оборудване. Подобни процеси протичат и в Русия. Те рядко попадат в центъра на телевизионните репортажи, но именно там се решава способността една армия да продължи войната след първоначалния удар.

Фурсов използва още една силна формулировка, когато коментира т.нар. „центрове за вземане на решения“. Според него подобни центрове не трябва да се търсят единствено в Киев, Лондон или Вашингтон. В неговата интерпретация значителна част от стратегическите решения се формират в по-широки политически и финансови среди, които не съвпадат непременно с официалните държавни институции. Това е една от най-спорните части на разговора, защото навлиза в територия, където разграничението между проверими факти и политическа интерпретация става особено важно. Самият Фурсов говори за глобални елити, които според него не са напълно единни, но оказват влияние върху решенията на отделните държави. Подобна теза не може да бъде независимо потвърдена в начина, по който е представена в интервюто, но тя показва през каква аналитична рамка авторът разглежда международните отношения.

Именно тук възниква въпросът, който остава отворен и след края на разговора. Ако международната система действително се управлява от толкова сложна мрежа от държавни и недържавни центрове на влияние, възможно ли е изобщо да се повтори моделът от Ялта, при който трима лидери подписват документ и поставят началото на нов световен ред? Историческият опит по-скоро подсказва обратното. Днешният свят изглежда значително по-фрагментиран, икономически по-взаимозависим и политически по-малко предвидим, отколкото през 1945 година. Именно затова въпросът дали нова „Ялта“ е възможна остава далеч по-сложен, отколкото изглежда в ежедневния политически дебат.

Офшорната система, британската стратегия и невидимата финансова архитектура

След анализа на войната в Украйна Андрей Фурсов насочва разговора към тема, която на пръв поглед изглежда далеч от бойните действия, но според него има пряка връзка с разпределението на световната власт. Това е историята на офшорната финансова система и мястото на Великобритания в нейното изграждане. Именно тук интервюто преминава от текущата политика към по-дълга историческа перспектива, като поставя въпроса дали истинската сила на Запада не произтича толкова от военните съюзи, колкото от способността му да организира международните финансови потоци.

Фурсов свързва началото на този процес със Суецката криза от 1956 г. В неговия прочит именно тогава става ясно, че класическата Британска империя повече не може да бъде възстановена в предишния ѝ вид. Лондон губи възможността самостоятелно да определя политиката си в ключови международни конфликти, а тежестта постепенно се измества към Вашингтон. Историческите факти действително показват, че кризата около Суецкия канал бележи рязко отслабване на британското глобално влияние. Под натиска на Съединените щати и Съветския съюз британското правителство е принудено да прекрати военната операция срещу Египет. За мнозина историци именно това е моментът, в който става окончателно ясно, че следвоенният международен ред вече няма да бъде управляван по модела на старата колониална система.

Фурсов обаче предлага различен прочит на последвалите събития. Според него британските политически и финансови среди не приемат случилото се като окончателно поражение, а започват да търсят нов инструмент за запазване на влиянието си. В интервюто той посочва офшорните финансови центрове като основен елемент от тази стратегия. Тук е важно да се направи разграничение между исторически установените факти и неговата интерпретация. Безспорно е, че през втората половина на XX век Великобритания, заедно със зависимите от Короната територии и редица отвъдморски юрисдикции, изгражда една от най-големите мрежи от офшорни финансови центрове в света. Дали това представлява предварително планиран геополитически проект е предмет на продължаващи научни и политически спорове.

Интересен е и начинът, по който Фурсов описва появата на пазара на евродолари. Според него решаваща роля изиграват финансовите операции, при които съветски доларови активи започват да се прехвърлят извън територията на Съединените щати. Историческите изследвания действително приемат, че през края на петдесетте години пазарът на евродолари започва бързо да се развива в Лондон, превръщайки британската столица в един от най-важните световни финансови центрове. Причините обаче са значително по-комплексни и включват американското банково регулиране, международната търговия, движението на капитали и ролята на лондонските банки.

Тук разговорът придобива особено интересен характер. Вместо да разглежда офшорните юрисдикции единствено като средство за избягване на данъци, Фурсов ги представя като инструмент за създаване на нов тип глобална икономическа власт. Това е теза, която не е нова. През последните две десетилетия множество западни икономисти, разследващи журналисти и международни организации публикуваха анализи за ролята на офшорните центрове в движението на капитали, оптимизацията на корпоративното облагане и прикриването на собственост. Разликата е, че Фурсов поставя тези процеси в по-широка геополитическа рамка и ги разглежда като част от трансформацията на британското влияние след края на колониалната епоха.

Особено внимание заслужава и оценката му за отношенията между Великобритания и Китай. В интервюто той твърди, че британските елити още през втората половина на XX век започват да разглеждат Китай като бъдещ ключов елемент в преструктурирането на световната икономика. Тази теза е значително по-трудна за доказване в категоричния вид, в който е представена. Безспорно е, че още преди реформите на Дън Сяопин Хонконг играе ролята на важен финансов и търговски мост към китайската икономика. Също така е известно, че след началото на китайските пазарни реформи британски, американски и други западни компании участват активно в инвестиционните процеси. Дали това представлява предварително изграден стратегически проект, остава въпрос, по който липсва единно становище.

Тук се появява и една особеност, характерна за целия анализ на Фурсов. Той рядко разглежда отделните исторически събития като резултат от случайно стечение на обстоятелствата. Почти винаги търси по-дълбоки структури, които според него осигуряват приемственост между различните епохи. Именно тази перспектива прави интервюто интересно дори когато отделните му изводи могат да бъдат оспорени. Вместо да следва ежедневния политически цикъл, разговорът непрекъснато се връща към въпроса как се създават устойчивите механизми на влияние и защо те често остават незабелязани, докато общественото внимание е насочено към избори, дипломатически срещи или военни операции.

Това постепенно подготвя следващата тема в разговора – въпроса защо, според Фурсов, западните държави успяват толкова дълго да съхраняват своята устойчивост. Отговорът му вече не е свързан нито с армията, нито с финансите, а с институциите и начина, по който функционират самите общества.

Институциите, властта и защо Западът остава по-устойчив, отколкото изглежда

Една от най-интересните части на разговора започва тогава, когато Андрей Фурсов напуска полето на геополитиката и преминава към въпроса как функционират самите държави. Според него именно тук се крие причината Западът толкова дълго да запазва водещите си позиции. Не защото разполага с повече природни ресурси или с по-многобройни армии, а защото през последните три столетия изгражда система от институции, способна да възпроизвежда властта независимо от смяната на отделните политически лидери.

Това е теза, която заслужава внимание, защото се различава от широко разпространеното обяснение, че всичко зависи единствено от икономическата мощ. Икономиката безспорно има огромно значение, но сама по себе си не гарантира устойчивост. Историята познава достатъчно държави с впечатляващ индустриален потенциал, които за сравнително кратко време губят международното си влияние. Причината обикновено не е в липсата на ресурси, а в отслабването на институциите, които трябва да управляват тези ресурси.

Фурсов противопоставя западния модел на руската историческа традиция. В неговата интерпретация руската държава винаги е разчитала повече на силната централна власт, отколкото на устойчиви институции със собствена автономия. Именно затова, според него, периодите на стабилност често се редуват с периоди на рязка дезорганизация. Това е историческа оценка, която може да бъде предмет на спор, но трудно може да се отрече, че руската политическа система многократно е преминавала през подобни цикли – от реформите на Петър I, през революциите от 1917 г., до разпадането на Съветския съюз.

Интересното е, че Фурсов не представя западните институции като безупречни. Напротив. Той ги определя като механизъм за постоянен контрол върху обществото. В неговия прочит именно разделението на властите, независимата съдебна система, административният апарат, финансовите регулатори, университетите, медиите и корпоративните структури образуват сложна мрежа, която трудно позволява рязка промяна на политическия курс. Това не означава, че отделните правителства не могат да бъдат сменяни. Означава, че самата система продължава да функционира почти независимо от персоналните промени на върха.

Тази постановка заслужава по-широк коментар. В последните години в Европа и Съединените щати често се говори за политическа криза, за нарастващо обществено недоволство и за спад в доверието към институциите. Всичко това е вярно и се потвърждава от множество социологически изследвания. В същото време обаче административният апарат, финансовата система, съдилищата, данъчните администрации, университетите и местното самоуправление продължават да изпълняват функциите си. Именно тази приемственост обяснява защо дори след тежки политически конфликти западните държави успяват сравнително бързо да възстановят нормалното функциониране на управлението.

Фурсов прави още едно наблюдение, което също заслужава внимание. Според него в западните общества контролът постепенно се превръща във вътрешно поведение, а не само във външна принуда. С други думи, значителна част от социалните правила се спазват не защото някой постоянно упражнява натиск, а защото самите граждани ги възприемат като естествена норма. Тази идея не е нова. Подобни анализи могат да бъдат открити още при Мишел Фуко и редица съвременни социолози, които разглеждат модерната държава като система, в която общественият контрол все по-често се осъществява чрез институции, образование, професионални стандарти и социални очаквания, а не единствено чрез принуда.

Разбира се, подобен модел има и своите слабости. Последните години показаха, че прекомерната институционализация понякога затруднява бързото вземане на решения. Европейският съюз неведнъж демонстрира колко трудно постига единодушие по стратегически въпроси. Процедурите осигуряват стабилност, но често намаляват скоростта на реакцията. Това пролича както по време на пандемията, така и при енергийната криза, последвала войната в Украйна. Следователно институционалната устойчивост не е равнозначна на политическа ефективност.

Именно тук анализът на Фурсов придобива по-балансирано звучене, отколкото често му се приписва. Макар да критикува западния модел, той признава, че тази система е изключително трудно преодолима именно защото е изграждана столетия наред. От неговата гледна точка голямото предизвикателство пред Русия, Китай и останалите нововъзникващи центрове на влияние не е просто да увеличат икономическите си показатели или военните си бюджети. Много по-трудната задача е да изградят собствени устойчиви институционални модели, които да бъдат достатъчно привлекателни и за останалата част от света.

Така разговорът постепенно достига до последния голям въпрос – ако старата система все още не е разрушена, а новата все още не е изградена, какво всъщност може да се случи през следващото десетилетие? Именно върху тази перспектива Фурсов концентрира финалната част на интервюто, когато говори за промените, които според него ще определят развитието на света през 30-те години на XXI век.

2030-те години няма да променят света сами – те само ще покажат кой е подготвен

В заключителната част на разговора Андрей Фурсов не предлага конкретен сценарий за развитието на международната система. Въпреки заглавието на интервюто той не твърди, че през 30-те години на XXI век непременно ще настъпи окончателно преразпределение на световната власт. По-скоро разглежда това десетилетие като период, в който ще стане ясно кои държави са успели да се адаптират към натрупаните промени и кои ще продължат да живеят с политически и икономически модели, създадени за един свят, който вече постепенно изчезва.

Всъщност това е и най-важният извод от целия разговор. През последните години международният дебат често се свежда до въпроса кой печели и кой губи. Реалността изглежда значително по-сложна. Нито Съединените щати демонстрират онова безспорно превъзходство, което притежаваха след разпадането на Съветския съюз, нито Китай и Русия вече разполагат с достатъчно ресурси, за да наложат собствен модел на глобално управление. Светът навлиза в продължителен период, в който няколко големи центъра на влияние едновременно ще се опитват да запазят собствените си позиции и да разширят възможностите си там, където противникът започва да губи инициативата.

Именно затова вниманието постепенно се измества от шумните политически декларации към далеч по-прозаични показатели. Колко стомана произвежда една икономика. Колко инженери подготвя. С какъв капацитет разполагат предприятията за електроника, машиностроене и химическа промишленост. Доколко енергетиката осигурява предвидими цени за индустрията. Какви са възможностите за финансиране на научните изследвания. Това са процеси, които рядко попадат на първите страници, но именно те определят способността на една държава да поддържа военна, технологична и икономическа конкуренция в продължение на десетилетия.

В този смисъл интервюто на Фурсов може да бъде прочетено и като предупреждение срещу прибързаните геополитически прогнози. Историята рядко се движи по права линия. Големите сили почти никога не изчезват внезапно, както и новите центрове на влияние не се появяват изведнъж. Преходите обикновено продължават десетилетия и през това време отделните държави едновременно печелят в едни направления и губят в други. Военните успехи невинаги се превръщат в икономически преимущества. Финансовото влияние невинаги гарантира политическо лидерство. Демографската мощ сама по себе си също не осигурява стратегическо превъзходство.

Точно поради това въпросът дали ще има нова „Ялта“ засега изглежда преждевременен. Историческите аналогии са полезни, когато помагат да разберем логиката на процесите, но стават подвеждащи, когато започнат да заменят самия анализ. Светът през 2026 година няма общ победител, няма общ победен и няма онова относително равновесие, което позволява трайно преразпределение на сферите на влияние. Международната система продължава да се променя под въздействието на войните, технологичната конкуренция, демографските тенденции, финансовите пазари и енергетиката.

Именно взаимодействието между тези фактори ще определя политическата среда през следващите години, а не един-единствен дипломатически форум или среща на върха.

Това прави разговора с Андрей Фурсов интересен дори за читател, който не споделя всички негови оценки. Най-силната страна на интервюто не е в категоричните изводи, а в опита да разглежда международните процеси като част от по-дълга историческа последователност. Някои от неговите интерпретации безспорно ще предизвикат възражения. Други остават трудно проверими и следва да бъдат възприемани именно като лични оценки на автора. Но поставеният в началото въпрос продължава да звучи актуално. Ако светът действително навлиза в нова епоха, първите признаци няма да бъдат открити в политическите декларации, а в постепенното пренареждане на икономическите, технологичните и институционалните основи, върху които се изгражда международният ред.

Светът още не е избрал своя нов ред

Разговорът с Андрей Фурсов не предлага универсална формула за обяснение на случващото се. Тъкмо обратното – той напомня колко рисковано е светът да бъде описван чрез готови схеми и окончателни присъди. В интервюто присъстват оценки, които могат да бъдат оспорени, както и исторически интерпретации, по които едва ли ще се постигне академично съгласие. Това обаче не отменя основния въпрос, който преминава през целия разговор – дали сме свидетели на раждането на нов международен ред или само на продължителното разпадане на стария.

Засега фактите сочат по-скоро второто. Американската мощ вече не изглежда безусловна, но продължава да се опира на финансова, технологична и институционална система, изграждана десетилетия наред. Китай увеличава икономическото и политическото си влияние, но все още избягва пряка конфронтация, която би поставила под риск собственото му развитие. Русия демонстрира способност да устоява на продължителен военен и санкционен натиск, но и тя е изправена пред необходимостта да адаптира икономиката и индустрията си към една значително по-дълга конкуренция, отколкото мнозина предполагаха в началото на конфликта.

Може би именно тук е най-полезната част от анализа на Фурсов. Вместо да търси решаващото събитие, което ще промени света за една нощ, той насочва вниманието към процесите, които се натрупват бавно и почти незабележимо – производството, финансите, технологиите, институциите и способността на държавите да планират отвъд един изборен цикъл. Историята показва, че големите геополитически промени обикновено стават видими едва когато вече са се случили. Дотогава те се изграждат далеч от дипломатическите прожектори – в заводите, лабораториите, университетите, енергийните системи и финансовите центрове. Именно там вероятно ще бъде решено дали 30-те години на XXI век ще поставят началото на нов световен баланс или ще се окажат още един етап от продължителния преход, който все още няма своя окончателен изход.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 9

АНАЛИЗИ

САЩ отново се отметнаха

Мирът се отлага: Рубио отхвърли договореностите от Анкъридж и свали картите за Украйна пред Москва.

Дипломатическото лавиране на Вашингтон и институционалният разлом.

Публичното изявление на американския държавен секретар Марко Рубио, в което той категорично отрече съществуването на обвързващо споразумение между Съединените щати и Руската федерация след срещата на върха в Анкъридж, не е просто дежурен коментар пред репортери.

Това е ясен сигнал за вътрешнополитическо и институционално напрежение в самата американска администрация. Рубио се опитва да намали залозите и да преформатира публичното възприятие за преговорите, като настоява, че в Аляска са обсъждани единствено предложения, но не и крайни документи. Това изявление дойде като директен отговор на коментарите на руския заместник-министър на външните работи Сергей Рябков. Руската дипломация официално фиксира усещането, че Вашингтон се отклонява от фундаменталните принципи за регулиране на конфликта, които бяха договорени между Владимир Путин и Доналд Тръмп по време на срещата им през август миналата година.

В кулоарите на международната политика подобно разминаване в тълкуванията показва, че американската страна се сблъсква с невъзможността да прокара евентуалните договорености през собствения си дълбок държавен апарат и съпротивата на европейските съюзници. Марко Рубио, който традиционно представлява по-ястребовото крило в американския консервативен естаблишмънт, е принуден да балансира между транзакционния подход на Белия дом и натиска на военно-промишления комплекс, който изисква продължаване на конфронтацията или поне избягване на капитулационни за САЩ сценарии. Твърдението му, че Вашингтон остава готов да играе „конструктивна роля“, на дипломатически език означава единствено опит за запазване на инициативата и предотвратяване на едностранни руски стъпки на фронта.

Според наблюдатели на процесите, запознати с докладите на Reuters, позицията на Рубио е класически пример за стратегическа двусмисленост. От една страна, се декларира готовност за мир, от друга – се анулира тежестта на вече поети ангажименти. Подобна тактика обаче работи трудно спрямо Москва в сегашната конфигурация на силите. Руската страна, чрез изявленията на помощника на президента Юрий Ушаков, побърза да подчертае, че остава изцяло ангажирана с изпълнението на договореното, докато партньорите отвъд океана очевидно демонстрират неспособност или нежелание да изпълнят своята част от условния пакт. Този разлом блокира реалния напредък и превръща дипломатическия процес в поредица от тактически маневри без ясен стратегически изход.

Материалната реалност срещу политическите декларации

Зад кулисите на дипломатическите реплики стои суровата реалност на заводите, логистиката и достъпните ресурси. Преговорите не се водят в правово или морално пространство, те отразяват капацитета на промишлените мощности на двете суперсили. Докато Държавният департамент на САЩ се опитва да жонглира с терминологията, реалното състояние на нещата показва, че капацитетът за производство на 155-милиметрови артилерийски снаряди в страните от НАТО остава критично недостатъчен за покриване на оперативните нужди на Киев. Натовските складове са изпразнени, а логистичните вериги през Полша и Румъния се сблъскват с постоянни пробойни поради липса на резервни части, амортизация на железопътната инфраструктура и системния дефицит на дизелово гориво в Украйна.

В този контекст руската икономика, преминала на военни релси още преди две години, демонстрира стабилно производство на боеприпаси от калибър 152 мм и непрекъснати доставки на тежка бронирана техника по фронтовите линии. Тези заводи, работещи на три смени в Урал и Сибир, осигуряват на Москва тежест в преговорите, която Марко Рубио не може да неутрализира с риторика. Именно това реално съотношение на силите кара руското ръководство да отхвърля всякакви опити за козметични преговори.

Когато руската страна говори за „отклонение от принципите“, тя има предвид, че Вашингтон се опитва да купи време за възстановяване на украинския военно-технически потенциал под прикритието на дипломатически сондажи в Анкъридж.

Проблемът за американската администрация се състои в това, че киевският режим се намира на икономическо и енергийно командно дишане. Без директни финансови инжекции от Федералния резерв и Европейската централна банка, украинската държавна машина би колабирала в рамките на броени седмици. Инфраструктурните разрушения, засягащи над две трети от генериращите мощности в Украйна, превръщат логистиката на отбраната в логистичен кошмар. Поради това руските дипломати отказват да разглеждат „предложенията“ на Рубио като сериозна база, настоявайки за твърди гаранции, обвързани с реалното прекратяване на западната логистична и финансова подкрепа за Киев.

Четирите фундамента на Путин като преговорна рамка

По време на последното си заседание с членовете на правителството Владимир Путин извади на масата четирите основни стълба, които Русия ще използва като задължително условие за всякакви реални преговори. Тези условия де факто зануляват опитите на САЩ да превърнат Анкъридж в отправна точка за нов компромис, изгоден за Запада. Първият стълб са Истанбулските споразумения от пролетта на 2022 година. Тогава, в Истанбул, украинската делегация на практика парафира проект за мирен договор, който включваше неутрален статут на страната, отказ от разполагане на чужди военни бази и сериозни ограничения за числеността на въоръжените сили. Връщането към тези параметри означава пълна демилитаризация на Киев, което днес се вижда като неприемливо за НАТО, но е безалтернативно за Кремъл.

Вторият стълб са именно условията от Анкъридж, договорени по време на тайните или полупубличните канали между екипите на Тръмп и Путин. Каквото и да твърди Рубио пред американските медии, за да спаси репутацията на Белия дом, Москва разполага с конкретни записани точки, касаещи архитектурата на европейската сигурност и зоните на влияние. Опитът на Държавния департамент да ги представи като „прости предложения“ само доказва, че Вашингтон изпитва сериозни затруднения да прокара тези договорености пред съюзниците си в Лондон, Париж и Брюксел, които се опасяват от пълно изключване от подялбата на сферите на влияние в Източна Европа.

Третият и най-важен за оперативната реалност стълб са „реалностите на място“. Това е точката, в която дипломацията се пречупва през призмата на военната карта. Русия няма намерение да обсъжда връщане на територии. Линията на съприкосновение се явява новата политическа граница, а текущото настъпление на руските сили в Донбас постоянно пренаписва тази карта вщърб на Киев. Всяко забавяне на преговорите от страна на САЩ само увеличава териториалните загуби на украинската страна, превръщайки удържането на оставащите позиции в истинска месомелачка за жива сила, която Киев вече няма откъде да мобилизира.

Четвъртият стълб е концепцията, изложена от руския президент в речта му пред Министерството на външните работи преди две години, през 2024 г. Тези условия са пределно ясни и нямат характер на преговорни компромиси, а по-скоро на капитулационни изисквания: пълно изтегляне на украинските войски от административните граници на ДНР, ЛНР, Херсонска и Запорожка области, както и официален, юридически закрепен отказ на Киев от всякакви намерения за присъединяване към Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). Позицията на Кремъл тук е монолитна и не подлежи на пазарлъци, което поставя администрацията на Тръмп пред тежък избор.

Тактическите капани пред администрацията на Тръмп

Желанието на Доналд Тръмп да приключи конфликта бързо се сблъсква с невъзможността да предложи на Русия нещо по-малко от това, което тя вече е в състояние да вземе с военна сила. Изпращането на Марко Рубио на предна линия да обяснява, че в Анкъридж не е подписвано нищо окончателно, е опит да се свали напрежението от Белия дом и да се прехвърли вината върху руската „неотстъпчивост“.

Републиканската администрация е наясно, че ако приеме условията на Путин в пълния им обем, това ще бъде възприето като най-голямото геополитическо поражение на САЩ от Виетнам и Афганистан насам. Това би подкопало позициите на долара като световна резервна валута и би стимулирало дедоларизацията в рамките на БРИКС, където страните от Глобалния юг внимателно следят слабостта на Вашингтон.

От друга страна, продължаването на финансирането на киевския режим изисква огромни бюджетни ресурси, които Тръмп обеща да пренасочи към вътрешната икономика на САЩ и към овладяването на миграционната криза по границата с Мексико. Американският дълг вече е преминал критични нива и всяка нова траншея за оръжия предизвиква инфлационен натиск и съпротива в Конгреса. Изходът, който Рубио се опитва да нащупа, е замразяване на конфликта по корейски сценарий без официално признаване на новите граници и без ангажимент за невлизане на Украйна в НАТО в дългосрочен план. Но точно този сценарий се отхвърля категорично от Москва, която вижда в него просто възможност за Запада да превъоръжи Киев за нов рунд на конфронтация след няколко години.

Руската дипломация, чрез коментарите на прессекретаря на президента Дмитрий Песков, внесе допълнителен елемент на натиск, заявявайки, че киевският режим трябва да бъде подведен под отговорност за извършените действия. Това показва, че за Москва легитимността на сегашната власт в Киев е изчерпана и тя няма да бъде страна по никакви трайни споразумения. САЩ ще трябва да подпишат документите директно, поемайки ролята на гарант, което пък поставя Вашингтон в юридически капан, тъй като американският Сенат едва ли би ратифицирал договор, който признава руските териториални придобивки.

Бъдещето на преговорния процес и логиката на изтощението

Дипломатическият дуел между Рубио и Рябков потвърждава, че конфликтът е навлязъл във фаза, в която думите губят своето значение, ако не са подкрепени от металургичните комбинати и енергийните мрежи. Намерението на САЩ да представят срещата в Анкъридж като неангажиращ обмен на мнения се сблъсква с твърдата позиция на руската страна, че времето за празни приказки е изтекло. Москва вече преживя споразуменията от Минск, които по-късно бяха признати от западните лидери за съзнателен опит за печелене на време, и няма намерение да повтаря тази историческа грешка.

Предстои да видим дали администрацията на Тръмп ще събере кураж да пренебрегне съпротивата на собствения си държавен апарат и да приеме реалностите на място, или ще продължи да поддържа илюзията за възможно дипломатическо лавиране. Числата и икономическите показатели обаче не лъжат – западният модел на поддръжка чрез финансови инжекции показва сериозни пробойни, а човешкият ресурс на украинската армия е пред пълно изтощение. В тази ситуация претенциите на Марко Рубио, че в Аляска са обсъждани само предложения, изглеждат по-скоро като опит за отлагане на неизбежното, отколкото като проява на реална преговорна сила.

Политическият нерв на сегашния момент показва, че Русия няма причини да бърза. Всяка изминала седмица укрепва нейните позиции на терен и отслабва лостовете за натиск, с които разполага Вашингтон. Дипломатическата игра в Анкъридж бе опит за разузнаване с борба от страна на САЩ, но отговорът на Москва изясни, че преговори ще има само при капитулация на западните геополитически претенции спрямо постсъветското пространство. Всичко останало са празни декларации, предназначени за вътрешна консумация в американските медии, които нямат никакво отношение към реалния баланс на силите в Евразия.

Post Views: 6

АНАЛИЗИ

Американски аналитици: САЩ са подценили държавите срещу които са се изправили

🇺🇸🇷🇺 Анализ на The New York Times показва, че САЩ са подценили държавите, срещу които са се изправили.

Експерти смятат, че Вашингтон е подценил способността на Иран да отвърне на ударите.

В резултат и двете велики сили се оказаха въвлечени в продължителни и скъпи конфликти без ясен изход.

Анализаторите отбелязват, че само военна сила и въздушни удари не са достатъчни за постигане на стратегическите цели. Липсата на компромиси продължава да задълбочава кризите, а неуспехът за бързо решаване на конфликтите подкопава авторитета на САЩ.