Предизборната кампания отговори на въпроса кой няма да е на власт, но не и кой точно ще е
Кампанията за парламентарния вот на 11 юли едва ли ще бъде запомнена от избирателите. Тя не роди големи скандали, предложи сиви сюжети, политическите сили се носеха от инерцията на 4 април. Но именно тази безцветна кампания даде ясен отговор на големия въпрос – ще управлява ли пак Бойко Борисов. Не, няма! Каквито и да са процентите на 12-и сутринта – друг ще е. Това бе новината в аванс, съобщена от самия него чрез поведението му, но останала неглижирана сред глъчка и измамно лустро.
Кампания бе предшествана от две големи и една малка случки. Големите бяха санкциите по закона „Магнитски“ и безпрецедентният рекламен рейд на американския посланик Херо Мустафа в служебните министерства – категоричен знак, че големият атлантически партньор конфигурира нов политико-икономически софтуер в България. Малката случка бе решението на Красимир Каракачанов, Валери Симеонов и Веселин Марешки (коалиция „Българските патриоти“) да не се кандидатират за депутати. Този периферен на пръв поглед отказ онагледи предизвестеното – следващата власт ще мине не само без ГЕРБ, но и без патериците на ГЕРБ. И лидерите им си дават почивка от борбите.
Кампанията не отговори на другия голям въпрос – кой точно и как ще управлява. Формациите срещу ГЕРБ не се сближиха, управленската коалиция е енигма. Но случилото се дотук е с огромно значение. Успешно приключва политическият цикъл по отстраняването на ГЕРБ от власт, стартирал през лятото на 2020 г. Това вероятно е и управленският край на Бойко Борисов, най-устойчивото политическо явление у нас след 1989 г.
ГЕРБ – черни машини сега, бял кон утре
Кампанията на ГЕРБ стартира с тихи сбирки на Борисов с младежи. Продължи с щурм срещу служебни министри на лица от вторите редици. След това Борисов хукна из страната и стана главно действащо лице в цялата кампания – възхваляван от привържениците си и осмиван от критиците. Пълни зали аплодираха чутовния му мисловен полет. Искаха да внушат, че нищо ново не се случва в България – просто ГЕРБ препуска към пореден триумф.
Само че други бяха важните събития. Цялата кампания на Борисов бе подчинена на внушението, че машинното гласуване ще опорочи вота в ущърб на ГЕРБ. Повтаряше го на всяка сбирка, рече го на европейски дипломати, няколко пъти се изтърва, че ще обжалва след 11 юли. „Пипат машините“, бе лафът емблема през кампанията. Отсега е ясно, че Борисов няма да признае резултата. Човек, който не признава и обжалва, винаги е в опозиция. Това бе първият знак, че лидерът на ГЕРБ е наясно с участта си.
Вторият дойде в средата на кампанията. Борисов поиска лидерски дебат, включително със Слави Трифонов. Подобно желание никога не се отправя от фаворитите. В една кампания те не правят резки движения, за да не рискуват предимството си. Обратно – аутсайдерите няма какво да губят, лидерският дебат е възможност за обръщане на мача. Тъй Борисов, след като десетилетие отказваше лидерски дебати, сега му хрумна обратното – очевидно провокиран от интуицията си или социологически сондажи, че губи изборите.
Третият знак дойде в началото на последната седмица от кампанията. Борисов направи метан на Реджеп Ердоган в Истанбул. Подобна сцена е с предварително ясни имиджови загуби – на 90% от българските граждани (без електората на ДПС) им се свива коремът от отвращение. Даниел Митов каза, че Борисов отишъл да привлича изселническия вот, БСП видя достлук ДПС, полетяха съмнения, че бившият премиер просто си урежда убежище. Каквато и да е причината, Борисов бе при Ердоган заради изборите – удавник, търсещ сламка на цената на унижение.
На 7 юли, пред симпатизанти в Костенец, той каза нещо знаменателно: „Тук съм, за да ви помоля нещо. Изборите ще дойдат, ще си отидат, ще ги манипулират…. Но ние, каквото и да правят, пак ще сме първи. Ние сме длъжни пред народа, след като омажат всичко, така както бе при тройната коалиция и Орешарски, да сме първи на 11-и, за да имаме моралното право да им говорим. Убеден съм, че накрая здравият разум ще победи“. Рядко някога е бил по-ясен – планът максимум е ГЕРБ да бъде първа по резултат, после да „говори“ срещу управляващите, те да се провалят, за да се върне тя на бял кон под формата на здрав разум. В значителен период след 11 юли Борисов планира да е опозиция.
През априлската кампания Слави Трифонов имаше две класически предизборни прояви – открита линия със зрители на телевизията си и концерт на финала. Сега концерт няма, единствената изява бе среща със студенти в Пловдив. Другото бяха фейсбук статуси през 4-5 дни.
Съгласно възвишените принципи на публичността лидерът на „Има такъв народ“ (ИТН) заслужава да бъде критикуван. Но от гледна точка на главната цел – повече бюлетини в урната, поведението му е успешно. Без да е център на внимание, ИТН стана втора сила на 4 април. „От царя научих едно – да бъда господар на мълчанието“, каза Трифонов на студентите. Ясно е – пасивността е умишлена. Има описани подобни тактики в учебниците – съответната политическа сила и лидерът й странят от битките, гледат да не грешат, а просто да минава времето – по хиляди рационални и нерационални причини то работи за тях. Така Трифонов се превърна в мъдрец с телефон край реката – стои, пуска статуси и чака труповете на враговете. Тактиката работи. Ето, Трифонов стои, нищо не прави, а служебният кабинет удря по контролирания вот на ГЕРБ. Христо Иванов го търси, ама той не му вдига – килимчето на промяната свършва в краката му.
В Благоевград на частичния кметски вот ИТН издигна доскорошен зам.-кмет на Петрич – и без резки движения спечели миналата неделя. Съобразно опита няма да е изненада, ако предстоящата донесе голям успех на ИТН.
„Говори си, БСП, не пречиш!“
БСП проведе едновременно енергична и тъжна кампания. Както си му е редът, състояха се стотици срещи по села и паланки, стиснати бяха хиляди ръце, присъединени десетки съюзници. Но никой не се интересува от БСП. През последната година партията е храстче – участваше в протестите срещу ГЕРБ, но никой не я възприема за протестна; Нинова не е била министър на Борисов, но не тя, а Христо Иванов е считан за промяна; „червеният“ Румен Радев флиртува с ИТН и „Демократична България“ (ДБ); оня ден Нинова отчаяно изкрещя, че БСП ще маха депутатския имунитет – нито някой се уплаши, нито зарадва. Няколко пъти през кампанията партията обвини ГЕРБ и ИТН в задкулисен съюз и…. отговор не последва. БСП вече e безобидна – говори си там нещо, на никого не пречи.
Причините за това са наслоени, нямаше как кампанията да ги елиминира. И така главната задача за 11 юли остана да бъдат спечелени не по-малко от 480 000 гласа, колкото през април. Единственият позитивен факт е, че през последните месеци социалисти влязоха във властта. Мнозинството от тях обаче са… врагове на Нинова (нямаха шанс за листите и предпочетоха назначаеми службици).
За разлика от други кампании ДПС не сътвори големи скандали. Но заслугата е на останалите формации. Мустафа Карадайъ също навести Ердоган, изтърси нещо пред журналисти, отрече го. В други години това „нещо“ (че Турция е родина на българските турци) щеше да бъде раздухано до истерия. Но сега само президентът Радев и ВМРО реагирираха остро.
Причината за тази благосклонност е, че ДПС ще бъде фактор в следващото управление. Неофициален (както при ГЕРБ), но все пак фактор. С това са свързани и важните процеси при Движението през последните месеци. След американските санкции то ще трябва да се дистанцира някак от драгоценния Делян Пеевски. Затова единия ден той „няма общо с ДПС, никога не е бил член“, на другия: „Плътно го подкрепяме, докато няма доказателства“ (все думи на Карадайъ). Просто ДПС в момента е на операционната маса. Хирургът – пластичен. Тече период, в който тя се стреми да придобие приличен за партии и посолства вид. За селфита няма да е подходяща, ама да дава „непоискана подкрепа“, както рече ДБ – ще може.
Трудно е да си опозиция на… опозицията
На 4 април „Демократична България“ се представи добре, целта сега е да прибави нови гласове. Но задачата се постига трудно. ДБ не е като Трифонов, който без да е бил на протестите е смятан за протестен лидер. Или пък без нищо да прави печели избори в Благоевград (3.4% за кандидата на ДБ). Формацията трябва да се доказва. И опитва – всекидневно е във „Фейсбук“ с десетки включвания. Но за разлика от 4 април, доказването тече трудно.
Едната причина за това е технологична. Няма как за три месеца да се измислят нови неща. ДБ повтаря старите, но вече не будят интерес (включванията на Христо Иванов от ТЕЦ – Варна например омръзнаха). Втората причина е доста по-дълбока. Цяла година ДБ набираше инерция като опозиция на Борисов и модела му с ДПС. Но след 4 април Борисов престана да е премиер, а в краткия парламент някои гласувания събраха ДБ с ДПС. ДБ не атакува служебния кабинет, макар поводи да има (например очевадният чадър над Румен Спецов в НАП). Ясно е, че ДБ иска да бъде доубита ГЕРБ, но да си опозиция на опозицията не върши работа.
Изборите в неделя са много важни в едно отношение – те ще покажат колко голям е „умнокрасивият“ електорален сегмент. 300 000 гласа взе Реформаторският блок през 2014 г., 300 000 ДБ на 4 април. Ако пак са толкова, значи сегментът просто има таван.
Абсолютно същият проблем – че е опозиция на опозицията – важи и за „Изправи се! Мутри вън!“. Но формацията направи кампанията си още преди да е стартирала – чрез т.нар „комисия Мая“ за ревизиране на наследството на ГЕРБ. Целта на „Изправи се!…“ е просто да влезе в парламента. И вероятно ще бъде постигната, благодарение на скандалите в комисията и неизтощимата като цяло Мая Манолова.
Самата тя е единственият политик от арела около 4-те процента, който се забелязва. „Патриотите“ никой не брои за живи, Васил Божков и „Възраждане“ нищо ново не предложиха. И така най-вероятно следващият парламент ще повтори участниците.
Големите неизвестни остават две – ще разменят ли ГЕРБ и ИТН местата си от 4 април, каква ще е разликата между тях; ще увеличи ли ДПС гласовете от Турция – така ще узнаем обслужиха ли изборните промени Движението, бабува ли то над новите процеси. Неразривно с тях е свързана още по-важната енигма, която все някога ще трябва да бъде съобщена след 11 юли – под каква форма ще е управлението, което ще изключи ГЕРБ.
