БЛОГ

През Декемри пред огнището

Прабаба често казваше, че родителите се познават по последното дете и че никой не остава на този свят само с първородното. Чудех се защо говори такива странни неща и се инатях заради всички многодетни родители.

Отговаряше ми тихо, че не всички деца се раждат и че понякога наоколо дебне едно невидимо, последно дете. Уж невидимо, пък да познаеш в пустотата що за човек е този, дето не го е родил. Наистина ме объркваше с тези присъстващи отсъствия. Един ден ми го обясни по-разбираемо, с годишния календар. Как цялата година си личи по последния месец, по декември. Наричаше го крайнороден, родения накрая. Друг път говореше за него, все едно е светец на особена почит в дома ѝ. Свети Декемврий.

Повтаряхме ѝ, че няма такъв светия, а тя упорито разказваше за него.

– Той има три сили – свършеник, днешник и бъдник. Свършеникът лесно се познава, като изядена манджа е. Може да ти даде сили, но може и горчивина да ти остане, зависи по каква рецепта си готвил. Днешникът крачи бързо и може да не го усетиш, докато минава покрай теб, а бъдника още никой не е видял. Тези трите сили който ги познава, е мъдрец, а който им се кланя, е глупак. Защото човек не живее за времето, човек живее за другите. Ето, Декемврий цяла година е чакал братята и сестра си Марта, за тях е живял още преди да се роди.

Шегувахме се:

– И какви подвизи е извършил свети Декемврий, бабо? Да не е изял коледните сладки на децата?

Прабаба негодуваше срещу всяка шега, свързана с декември, и все ни напомняше, че Коледа е, когато се коли прасето, в края на годината, а Рождеството е през януари. Предимно това помня от майката на дядо ми – приказката за несъществуващия светец и глаголните времена на последния месец – свършеник, днешник и бъдник. Тя се казваше Ивана, в паметта ми е по-скоро Вечен календар. Но разказът е за нейния син, дядо ми Георги.

* * *

Отглеждат го предпазливо, последното оцеляло дете в семейство на бежанци, последният шанс за продължение на вехнещия род, момченцето Георги. Израства отдалечен от всякаква работа, родителите му привиждали постоянно смъртта и го пазели едновременно и от сечивата на земеделието, и от топлината на животновъдството, но и от човешката обич: роденият през декември е обречен да дава, защото всичко отдавна е взето от другите.

Само че аз го помня като скъперник.

Баба го оправдаваше с това, че е израснал сам и не е научен да дели с братя и сестри. Мама, неговата дъщеря, казваше, че ако искаме нещо от дядо, трябва да дебнем, когато е пиян, единствено тогава разтварял сърцето си и пеел песни. Никога не чух звука на разтвореното му сърце и сякаш напротив – случвало се е, когато съм била близо до дядо, тишината между нас да се накъсва от звуците на затварянето. Като от хлопване на врата. Така и не се осмелих да почукам.

Може би започнах да го разбирам едва след неговата смърт. Пред очите ми и сега дядо е силно залостен в себе си, болен, с бавна походка – вървеше, все едно с краката си опипва възможността рязко да потъне в земята. Не му се потъваше още. Заради болестта пиеше разни отвари от билки, но най-много вино, домашно, от лозето в двора. Оплакваше се, че всичко му горчи, каквото и да погълне. Нагарчаше му от онова предчувствие за край, което смътно долавяхме и ние. Прабаба би казала, че нагарча от свършека, от изпитанията на свети Декемврий. Сигурно затова в спомените ми декември, дядо и смърт означават едно и също, синоними за изнизващо се време. Въпреки съпротивата.

Всяка Коледа неизбежно си припомням онази декемврийска сутрин, в която дядо излезе за бъдник, а ние хукнахме след него. Бъдникът е парче дърво, което се слага в огнището в нощта срещу Рождество. Дядо беше набелязал една дива круша, защото колкото по-малко човешки очи са гледали дървото, толкова по-подходящо е то за ритуала.

Носеше дънера тържествено, внимаваше да не го опре в земята, да не го закачи в някой храст, да не го изпусне. Все едно държеше бебе. Дори го беше повил с одеяло, да не измръзне. Вървяхме зад дядо и от време на време подухвахме в шепите си, за да се стоплим. Не успявахме. Изведнъж той пъхна в пазвата си бъдника, а покривалото даде на нас. Каза колко е важно да имаме бъдник, че той е нашето бъдеще. Трябва да е чисто, трябва да е неомърсено от погледи, от думи, от мисли. Да внимаваме какво си мислим, докато вървим до бъдника. Вървяхме, мислехме и внимавахме. Подозирам, че братовчедите ми си мислеха за нови велосипеди, а сестра ми за бъдеще, в което да не износва моите дрехи, да си има само нейни. Аз си мислех за едно момче. В бъдника виждахме справедливо раздаване на заслужени награди, чувствахме се победители и това много стопляше. Запомнила съм мига, в който прошепнах, че бъдникът е петото внуче на дядо, наше невидимо братовчедче. Съучастнически се спогледахме под одеялото като богопомазани от чудото. Тогава не знаехме какво си е мислел дядо. Как се е хванал в клончето като в последно лекарство. Бъдниците в нашия край имат лечебна сила, но думите за бъдника – повече.

Вкъщи тихо намазахме парчето дърво със зехтин и вино, прикадихме с тамян. Баба го уви с бялата кърпа, с която повиваше топлия хляб. Положихме го в огнището. След няколко часа щяхме да го запалим, а дядо търпеливо да чака да изтлее огънят, за да събере пепел от бъдника. Вярваше, че ако изпие пепелта, ще удължи живота си. Такова е поверието: само от пепелта на бъдещето можеш да стъпваш удължено и да си господар на времето.

Обаче на дядо му хрумна, че ако вместо във водата посипва с тази пепел виното, лекарството ще се усили. Но бъчвата ли се оказа малка, дядо ли бързо пиеше, та до пролетта не остана и вино, и бъдник, и бъдеще.

Оттогава в края на всяка година ритуално се завръщам едновременно в календари на предци и в забравени думи. С тях прабаба ми Ивана размахва назидателно пръст и сочи мъдреците сред нас и глупаците. Напомня ни, че Рождеството е през януари и как не може раждането на Бога да е в края на годината, защото с Бога е всяко начало и всяка нова година. Не смея да оспорвам домашните библейски времена. В тях аз съм внучката на свети Декемврий и ми е отредено да давам. В личната ми църква една от иконите е зимен портрет на дядо ми Георги, над него се спуска горчивината на отминаващото време, но в пазвата му сладко спи бъдникът.

Много внимавам с какви думи ще го събудя, защото всяко бъдеще се познава по последните си родители.

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 32

Related Topics:#thesofiatimes featured trending актуално блог българия

Up Next

Календарът висеше на стената още от декември

Don't Miss

Дюшеците не бяха за сън отдавна

БЛОГ

Тогава, какъв съм аз?

Роден съм бял, което ме прави расист.

Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.

Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.

Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.

Аз съм християнин и не съм Атеист..

Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.

Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.

Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.

Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.

Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …

Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.

Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.

Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.

Пия значи съм Алкохолик.

Пуша цигари, което ме прави наркоман.

Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…

Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…

А наздраве!
😁😁😁😁😁

Post Views: 6

БЛОГ

Дебилно поколение

Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.

И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.

Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“

Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂

Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.

Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.

Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.

Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.

Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“

Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.

В България бях виждал само отвертка и чук.😳

Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.

Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇

💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.

Post Views: 5

БЛОГ

Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени

Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени, защото въпреки, че изчезваме като народ, в момента се говори в напълно грешна посока.

– Да тръгват децата на ясла преди 3-годишна възраст е абсолютно вредно за тях и всеки, запознат с темата, може да ви го каже. Ако трябва да се прави нещо по майчиството, то трябва да се увеличи до 3-годишна възраст на детето.

– Майчинството е най-малкият ни проблем финансово. Почти никой, освен измамниците, не си избива осигурителните вноски, защото финансовата пирамида, наречена осигурителна система е изначално сбъркана. Ние трябва да вървим в посока осигурителната системата да функционира повече на инвестициионен принцип и вносителите да си получават парите с лихвите. Най-доброто нещо е да се започне с осигуряването за майчинство, което освен да е за 3, вместо за 2 години, да се покрива напълно, а не с минимални обезщетения след първата година. Това дори за бюджета няма да е кой знае колко тежко, защото се харчи за какви ли не други глупости.

– Трябва да се стимулират жените да раждат преди да влязат на пазара на труда, защото моделът “едно дете след 35-тата година” е катастрофален и освен че изчезваме като народ е медицински вреден за жената, детето, а и за обществото, поради множеството медицински усложнения (които съответно здравната система харчи пари да лекува). Фертилността започва да спада около 27-мата година на жената, а усложненията около бременността и раждането са много повече, ако няма навременно първо раждане.

– Нека сме реалисти – “кариерите” на повечето хора не са кариери, а поредица от работни места. Аргументът, че “кариерата” на редовата HR-ка или касиерка в Lidl много страда от взети 5-10 години майчинство е абсурден и не отговаря на реалността. Той е просто пропаганда, която се продава на младите момичета и губи най-ценните години от младостта им в посрествени работни места. Да вземаме решения за демографската политика на база десетина процента от населението жени, които имат супер успешни корпоративни кариери, е чиста проба малоумие. И още нещо – много жени преосмислят кариерите си след раждане, защото виждат света по различен начин. Още една причина да раждат рано и едва като им пораснат децата, да прекарат 40 години на пазара на труда.

– И голямата бомба – има горе-долу нулева качествена добавена стойност за обществото от това, че жените работят. Едно, че увеличаването двойно на работната сила на пазара на труда намалява заплатите на индивида. Второ, има нещо, наречено two-income trap – по-евтиния труд води до абсурда двама работещи родители едва да свързват двата края. Има книга по въпроса, писана от жена (Елизабет Уорън). За всичко, което жената не въриш като си остава вкъщи, някой трябва да плаща – ясли, кола и бензин да ходиш до работа, всякакви услуги и пособия, готова храна и т.н. Трето – атомизацията прави хората по-лесно манипулируеми, а държавата прибира данъци от двама, вместо един.

Ако целта ни е да решим демографския проблем, то трябва да се дават сериозни привилегии на младите семейства и конкретно на жените да раждат по-млади, да раждат по повече деца и едва след това (или паралелно с майчинството) да завършват образованието си и да започват сериозната си кариера, след като децата им са пораснали.

Ако искаме да растат здрави деца, трябва да удължим майчинството.

Ако искаме здрави семейства, трябва да гарантираме и правата на бащата, а не да го третираме като банкомат.

Ако искаме по-независима и силна средна класа, със стимул да работи, трябва плащащите осигуровките да си връщат парите и те да са управлявани добре.

Това другаде няма да го чуете.

ПП: Имам три деца.

Post Views: 22