БЛОГ

Малката възможност, която промени всичко

Цяла година се събуждах всяка сутрин с едно и също чувство — празнота.

Не знаех какво ще правя с живота си, накъде да поема и дали изобщо имам сили да започна отначало. Идвах от тежък развод — не от онези, които отнемат само партньор, а от онези, които изтръгват стабилността, рутината и финансовата сигурност. Години наред бях посветила себе си на дома и брака си. Когато всичко се разпадна, останах сама — без доходи, без посока и с огромна вътрешна празнина.

След развода се наложи да се върна да живея при родителите си. На над 30 години това не е просто крачка назад — това е удар по самочувствието. Те никога не ме упрекнаха, никога не ми дадоха повод да се чувствам като бреме, но срамът си беше мой. Всеки път, когато имах нужда от пари за нещо елементарно — транспорт, лекарства или лекарски преглед — трябваше да ги поискам. Аз, която до скоро управлявах дом, сметки и ежедневие, стигнах до броене на монети и до премерено планиране на всяка стотинка.

Започнах да търся работа веднага след раздялата. Всеки ден изпращах автобиографии. Понякога по десет, понякога по двайсет. Повечето оставаха без отговор. Понякога ме викаха на интервю и когато виждаха, че имам тригодишна пауза, през която съм се посветила на дома си, разговорът рязко променяше посоката. Казваха ми, че търсят някой „по-активен“, „по-актуален“, „по-гъвкав“. Излизах от тези интервюта със свито сърце и често — разплакана.

С времето тежестта започна да ме смачква. Да гледаш как месец след месец минава без нито един положителен отговор е изтощително по начин, който трудно се обяснява. Хората около мен казваха: „Бъди търпелива“, „Нещо ще се нареди“, но реалността беше друга — парите не стигаха, а самочувствието ми се разпадаше ден след ден. Започнах да вярвам, че никой повече няма да ме наеме, че вече не съм нужна на пазара на труда, че съм изостанала и заменима.

Преди няколко седмици една фирма ми се обади. Ставаше дума за административна позиция. Отидох на интервю не с вълнение, а с притъпена надежда и много страх. Реших да не украсявам нищо. Казах истината — че имам дълга пауза, че съм се посветила на дома си, но че имам опит, дисциплина и искрено желание да се върна към работа. Не обещавах чудеса. Само ангажираност, отговорност и готовност да уча.

Няколко дни по-късно ми се обадиха, за да ми кажат, че са ме избрали. Когато чух заплатата, замълчах за няколко секунди. Беше над минималната. Не беше богатство, не беше сбъдната мечта, но за мен означаваше нещо много по-важно — въздух. Означаваше независимост. Означаваше, че отново мога да допринасям, да се чувствам полезна и достойна.

В деня, в който подписах договора, излязох от сградата и седнах на една пейка навън. Заплаках. Не от тъга, а от облекчение. Помислих си за всичко, през което бях минала — развода, годината без работа, финансовата зависимост, постоянния страх и усещането, че животът ми е спрял. Всичко това не изчезна магически, но болката вече не беше толкова остра.

Днес все още се адаптирам. Уча се, бъркам, наваксвам и започвам отначало. Животът ми все още не е напълно подреден, но имам нещо, което цяла година ми липсваше — възможност. И надеждата, че оттук нататък мога бавно, но истински, да вървя напред.

Иван Велинов

Post Views: 24

Related Topics:#thesofiatimes featured life trending блог иван велинов култура лайф

Up Next

Документ за мълчание

Don't Miss

В чужд дом, със собствен ключ

БЛОГ

Бях позабравил тази прочута българска злоба…

Ей, бях позабравил тази прочута българска злоба… или както модерно ѝ казват днес – хейт.

За десетте дни, които прекарах в България, си припомних колко настойчиво може да пробива мозъка. Цените в заведенията, цената на таратора, цената на цацата… Чак да ти се отядат тараторът и цацата, а бирата да ти се отпие.

Само че никой не ви е изпращал телеграма, че сте длъжни да ходите на ресторант. Истината е проста – имаш възможност, угаждаш си. Нямаш – отиваш до магазина, купуваш продуктите и си правиш таратора вкъщи. Само че, докато си на опашката, погледни колко струват продуктите. Виж и сметките за ток, вода, наеми. Провери си фиша за заплата – колко са се вдигнали осигуровките и разходите за труд.

Защо? Защото човекът, който ти сервира този таратор, плаща абсолютно същите разходи – плюс още десетки други, които ти дори не виждаш.

Превърнахте ресторантите и цените им в любимата тема на всяка неизмита уста. Да, неизмита. Качете се в градския транспорт и сами ще се уверите, че хигиената не ни е най-силната страна. Но никой не прави ежедневни анализи защо билетът е по-скъп, защо автомивката вече струва 25 евро, защо всичко поскъпва. Не – най-важното е колко струва тараторът в Слънчев бряг.

И знаете ли кое е най-тъжното?

Никой не е направил толкова силна антиреклама на българското Черноморие, колкото самите българи. Това го умеем без конкуренция. Пионер беше Waлери Симеонов с рупор онова подобие на репортер Лора Стаматис. От известно време ме гони усещането, че са се клонирали…

Post Views: 15

БЛОГ

Тогава, какъв съм аз?

Роден съм бял, което ме прави расист.

Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.

Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.

Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.

Аз съм християнин и не съм Атеист..

Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.

Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.

Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.

Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.

Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …

Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.

Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.

Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.

Пия значи съм Алкохолик.

Пуша цигари, което ме прави наркоман.

Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…

Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…

А наздраве!
😁😁😁😁😁

Post Views: 15

БЛОГ

Дебилно поколение

Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.

И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.

Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“

Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂

Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.

Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.

Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.

Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.

Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“

Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.

В България бях виждал само отвертка и чук.😳

Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.

Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇

💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.

Post Views: 14