АНАЛИЗИ
Правилата се превърнаха в инструмент за репресия и присвояване на повече власт!
Общество, в което правилата се превръщат в инструмент за репресия и присвояване на повече власт също е джунгла. Само че не стихийна, а структурирана джунгла.
Следният текст е публикуван в сайта на професор Николай Слатински:
Всеки от нас непрекъснато се спъва в какви ли не ежедневни аномалии. Стана нещо с обществото ни, държавата очевидно и очевадно губи своя европейски облик, действителността постоянно ни дава примери за израждане на отношенията, за деструктивни процеси, за вървене в сбъркана посока.
Въпросът е именно в това – зад конкретните случаи на безобразия и социални перверзии да се види общата картина, да се сглоби целият пъзел на ставащото в нашата страна.
Тези дни се натъкнах на фрапиращо игнориране на установените правила. Разговарях с хора, потърпевши от това игнориране. И се шокирах как те са затънали до шии в конкретната ситуация и търсят конкретни обяснения за конкретния случай.
Както обикновено – варим се в собствен сок в собствения казан и не виждаме нищо повече от собствените си неволи и по-далеч от собствения си нос.
Така е, защото хората ги боли именно от конкретно случилото се. Но то е само поредна индикация за далеч по-масово и честно срещано явление. И това, което тези хора преживяват е частица от обща и засилваща се закономерност.
Докато се фокусираме върху отделния случай, няма как да видим общата картина…
Докато се взираме в отделния симптом, няма как да видим развиващата се и задълбочаваща се болест…
Социолозите често говорят за социална структура и социални агенти. Ще бъда кратък, без да се разпростирам точно тук и точно сега.
Едни социолози изучават структурата и разполагат агентите вътре в нея – като поведение, като възможности за избор. Сиреч, каквато структурата, такива и агентите.
Други социолози изучават агентите и извличат структурата от техните действия и цели. Сиреч, каквито агентите, такава и структурата.
Но погледът на изследователя може да бъде насочен не към структурата и/или агентите, а към правилата. И тогава структурите обезпечават спазването на правилата, а агентите действат в съгласие с тези правила…
Социализмът бе наложил много ясни, твърди, статични и ограничаващи правила – идеологизирани, базирани на апокалиптична нелепост – една партия, една политическа вяра, един философски обяснителен механизъм, едно възможно, а всъщност недостижимо и непостижимо бъдеще като отложено щастие – може сега да се мъчим, да не ни е всичко наред, да сме изпреварвани от Запада, но някога, след 20 или 50 години ще живеем при комунизма.
Поради абсурдността на „плънката“ (идеологическа, догматична), осмисляща тези правила, трябваше да има силни и силови структури, които да обезпечават съблюдаването на правилата. А агентите трябваше да се приспособяват към отчасти абсурдните правила, постоянно търсейки [втори] начини да минимизират несгодите от тях или да ги заобикалят без да предизвикват към санкции структурите, обезпечаващи спазването на правилата.
Абсурдни или не, правилата на социализма бяха правила, при това достатъчно ясни. Хората свикваха с тях, приспособяваха се към тях, а това пък позволяваше на институциите, бдящи за тези правила да разхлабват възела, да стават по-малко репресивни.
Заради абсурдната плънка, заложена в тези правила, беше неизбежно постепенно да се възцари общ цинизъм и всеобщо лицемерие. Ние помним цинизма и лицемерието на късния соц – спазваме правилата, като си даваме сметка, че те са базирани на принципи, които са невъзможни и все по-демодирани, изветряващи, изпразвани от съдържание. Това ни позволяваше да снижаваме жестокостта на режима, да понижаваме неговата строгост. И си живеехме в един перманентен цинизъм, в едно постоянно лицемерие, създавайки илюзията в режима да смята и да вярва, че обществото има доверие в него, а той пък ни се „отплащаше“ със снижаваща се репресивност.
Макар да имаше общ цинизъм и всеобщо лицемерие при късния соц, не можеше да се отрече съществуването на правила – задължителни за обикновените хора и донякъде ограничителни за приближените на властта. Само малка прослойка висши партийни функционери бяха над тези правила и извън тях, но, включвайки се в общия цинизъм и всеобщото лицемерие на системата, те държаха обществото да смята, че тези правила важат и за тях. А то пък се правеше, че смята така, но ясно разбираше, че в цената на това режимът да е по-малко репресивен е най-висшите му представители да са извън общите правила.
Отново да обърна внимание върху правилата. Може всичко да се говори за соца и особено за късния соц.
Да, той бе обречена система, която загуби историческото съревнование със Запада и бе захвърлен на бунището на Историята, но не може в никакъв случай де се отрече, че при него имаше правила! Имаше структури, следящи за съблюдаването на тези правила и агентите, т.е. хората, социалните дейци и актьори трябваше да спазват тези правила.
Не е възможно да има Общество без правила. Обществото без правила е джунгла.
В този смисъл логиката е:
Каквито правилата, такива и социалните структури, и социалните агенти.
Преходът у нас дойде всъщност с какво – с промяната на правилата. За качествено новите правила трябваше да се създадат качествено нови структури, които да обезпечават тяхното спазване и да се промени качествено поведението на агентите, т.е. на хората. Оказа се, че структурите могат да се променят далеч по-лесно, но хората, обществото – те си останаха същите или поне далеч по-трудно можеха и искаха да си променят поведението.
Да, в сила е пак вечната логика на Обществото:
Каквито правилата, такива и структурите, и агентите.
Но ако агентите не искат, не желаят, не могат или не са в състояние да спазват правилата, то тогава те изпразват от съдържание тези правила и изкривяват като функциониране структурите, обезпечаващи тяхното съблюдаване.
Ето това е част от обяснението на случващото с в България през последните десетина години най-вече.
Говоря за последните десетина години най-вече, защото това е периодът, през който започна постепенно и с нарастваща сила да се върши отказ от спазването на правилата!
Докъм 2007 година (годината е донякъде условна), съществуваше общо и всеобщо разбиране, че това са правилата и дори нарушаването на правилата трябваше да бъде чрез създаване на видимост за тяхното спазване. При демокрацията това също е възможно. Най-прост пример – казано е Лош закон, но закон! Следователно приемаш лош закон (което е на практика нарушаване на правилата) и после наказваш за неговото неспазване (което е на практика спазване на правилата).
Мога да дам още много примери в този дух.
След 2007 г. (условно) и с все по-нарастваща сила, започна поведение от върховете на държавната власт и разпростиращо се все по-надолу в обществото, на отказ от спазване на правилата!
Все повече хора, най-напред големи властници, после и не толкова големи, а с годините и все повече т.нар. обикновени хора, започнаха просто да игнорират правилата. Чрез институциите, персоните облечени с някаква власт или някакви ръководни функции, си обезпечаваха безнаказаност за неспазването на правилата. Завъртя се спиралата:
Не спазване на правилата – употреба на институциите за безнаказаност – още по-голямо неспазване на правилата!
Правилата се превърнаха в инструмент за репресия и присвояване на повече власт!
Какво искам да кажа?
Ами това, че правилата започват да се прилагат избирателно и все по-избирателно. Когато те са в наша полза, ние ги прилагаме и наказваме нашите опоненти, противници, просто неугодни хора за това, че не ги спазват. А когато правилата не са в наша полза, ние просто не ги спазваме, уверени в това, че институциите, бдящи за тяхното спазване няма да ни направят нищо.
Общество, в което правилата се превръщат в инструмент за репресия и присвояване на повече власт също е джунгла. Само че не стихийна, а структурирана джунгла.
В стихийната джунгла, която само на пръв поглед е стихийна, има поддържане на динамично съотношение на хищници и жертви (напр. вълци и зайци) – хищниците (вълците) стават повече, съответно жертвите (зайците) им намаляват; но когато жертвите им (зайците) паднат под критичен минимум, започва намаляване на хищниците (вълците) и съответно нарастване на жертвите (зайците); и когато жертвите (зайците) станат прекалено много, започва от своя страна нарастване на хищниците (вълците). Така статуквото е всъщност динамично и самоподържащо се.
Докато в структурираната джунгла хищниците не получават повече, отколкото жертвите, а получават всичко. Хищниците безнаказано започват да изяждат жертвите, докато накрая животът на джунглата като джунгла замира напълно, защото жертвите престават да се борят за оцеляването си.
Кога жертвите престават да се борят за оцеляването си? Ами в два случая:
Първият е когато и да се борят, все едно абсолютно гарантирано ще бъдат изядени. Тогава те лягат на социалното дъно и умират, сиреч чакат пасивно и обречено да бъдат изядени.
Вторият случай е като те съзнателно и доброволно се превръщат в храна на хищниците, за сметка на това, че хищниците ги охраняват и се хранят планирано и целенасочено с тях. Т.е. когато жертвите станат стадо.
Картината днес на българското общество може да се нарисува с няколко щриха. Тя е проста и ясна.
В нашето общество правилата не са условието за съществуването ни като общество, така че в съгласие с това условие да има структури, които обезпечават правилата, а агентите, т.е. хората да спазват тези правила.
В нашето общество правилата са инструмент за репресия и присвояване на повече власт!
Именно затова ние наблюдаваме това, което наблюдаваме практически навсякъде:
Правилата се спазват избирателно – ако са в наша полза. И правилата не се спазват изобщо – ако са в наша вреда.
Правилата важат, ако един властник на държавно или общинско ниво, съответно един ръководител на институция може да ги използва в своя полза, за налагане на свое решение и за наказване за неспазването на това решение.
Правилата не важат, ако те пречат на един властник на държавно или общинско ниво, съответно един ръководител на институция при налагането на своето решение.
Един властник или ръководител използва правилата – ако са в негова изгода – като тояга, като сопа, за да наложи с тях гърбовете на своите подчинени. А ако не са в негова изгода, той просто взима една административна тояга, дисциплинарна сопа и налага с тях гърбовете на своите подчинени.
В България на всички нива важи днес Правилото:
Правилата се спазват само ако са в наша изгода! Ако не са в наша изгода, правилата не се спазват!
Всеки властник и ръководител у нас в сферата на своите властови и ръководни функции може да каже Правилата – това съм аз!
Когато правилата са такива, те започват по максимата:
Каквито са правилата, такива са структурите и агентите…
да деформират и израждат и структурите, и агентите.
Така се деформират и израждат структурите, сиреч институциите не си вършат работата, а се ослушват и оглеждат дали и как да реагират, седят като кучета на задните си лапки и с предни лапки в слугинска поза чакат указания от властиамище и властдържащите. Те вместо да пазят стадото от външни врагове и изедници, всъщност го държат покорно и послушно.
Така се деформират и израждат агентите, сиреч хората. Хората, които са обикновени, стават все по-обикновени и безгласни, по-пасивни и апатични, по-обезверени и обречени. Хората, облечени с някаква власт или някакви ръководни функции, стават все по-безскрупулни и деспотични към тези под тях и по-безгръбначни и угоднически към тези над тях.
В резултат на това у обикновените хора се убиват таланти, кадърности, способности, честности, етичносит, порядъчности (освен ако тези хора не емигрират като евакуация от страната ни).
В същото време, в резултат на това при хората, облечени с власт или някакви ръководни функции, се извършва една постоянна и целенасочена селекция – успяват и преуспяват, пробиват и се катерят нагоре все по-посредствени и все по-некадърни, все по-агресивни и все по-арогантни, все по-жестоки и все по-коравосърдечни, все по-безпардонни и все по-брутални същества.
Те действат дилетантски и волунтаристки, плодят хаос и анархия, съсипват работещи процеси и дейности, структури и органи, предизвикват масов страх и всеобхватна паника, разправят се грубо с несъгласните и се обграждат нелепо с послушковци. на тях като апендикс им е отстранено по оперативен път чувството за самокритичност и като сливици са им изрязани способността за съмнение в това, което правят и усещането за отговорност за последиците от това, което правят.
Нима не виждаме как в резултат на тази селекция практически навсякъде – в икономиката и финансите, в здравеопазването и социалните дейности, в науката и образованието, в културата и спорта, в сигурността и отбраната, в религията и екологията, навсякъде, навсякъде, навсякъде – „отдолу“, в резервоарите от личности и таланти, от знаещи и можещи, от експерти и професионалисти, от честни и почтени – има хиляди, даже десетки хиляди нормални и способни човеци, трудолюбиви и етични личности. А като се върви по йерархията „нагоре“, от едно ниво нататък се забелязва и с невъоръжено око анормално и изключително масово струпване на деформирани и деградиращи персони.
Защо е така, защо са такива последствията от този (не)естествен подбор?!
Как е възможно това?
Ами възможно е! Отговорът или един от много достоверните отговори е имнно този, който давам аз.
У нас правилата се превърнаха в инструмент за репресия и присвояване на повече власт!
В резултат на това адски тревожно и катастрофично опасно явление, както казах, в България на всички нива важи днес Правилото:
Правилата се спазват само ако са в наша изгода! Ако не са в наша изгода, правилата не се спазват!
И именно заради това ние имаме това, което имаме:
Всеки властник и ръководител у нас в сферата на своите властови и ръководни функции може да каже Правилата – това съм аз!
А когато правилата са такива, те започват по максимата:
Каквито са правилата, такива са структурите и агентите… да деформират и израждат и структурите, и агентите.
Което означава, че те деформират и израждат институциите, които трябва да бдят за съблюдаването на правилата.
Но това означава също и, че по този начин се деформират и израждат хората, които трябва да съблюдават тези правила.
Ето така България се деформира и изражда в държава с все по-деформиращи се и израждащи се структури, населявана с все повече все по-деформиращи се и израждащи се хора. При това както с обикновени и все по-обикновени хора, така и с облечени с власт или някакви ръководни фигури хора, под чийто гнет се гънат и под чиято безнаказаност страдат всички останали. Сиреч всички ние.
Навярно така ни се пада. Вероятно сме си го заслужили. Но това може да е обяснение, но не и оправдание, че го допуснахме и че изобщо не желаем да го променим…
АНАЛИЗИ
Запада се опитва да откъсне Армения, няма да стане
Лавров натисна, Ереван отстъпи: Армения заговори помирително с Москва.
Русия спря вече много арменски стоки.
85% от продукцията на Армения се изнася за Русия.
99% от външните приходи на Армения са от Русия.
100% от газа и петрола на Амения са от Русия.
Ереван внезапно смекчи тона към Москва след острите думи на Сергей Лавров за западното влияние в Армения. Но зад помирителната реторика остава старият проблем — властта на Пашинян продължава да търси паралелна опора във Вашингтон и Брюксел.
В Ереван започнаха да говорят по-внимателно. Това се вижда не толкова по думите, колкото по интонацията. Арменският външен министър Арарат Мирзоян даде интервю за News.am и почти във всяко изречение се опитваше да остави впечатлението, че отношенията с Русия не са разрушени окончателно. Това не е случайно. Само часове по-рано Сергей Лавров публично обвини Запада, че се опитва да откъсне Армения от Москва чрез политически, идеологически и институционален натиск. Формулировката беше твърда дори по стандартите на руската дипломация. Лавров рядко използва подобен тон без предварително решение на Кремъл.
Тук има нещо важно. В Москва все по-малко разглеждат арменската политика като тактическо отклонение и все повече като системна промяна. Разликата е огромна.
При тактическо отклонение Москва чака. При системна промяна започва подготовка за дълъг конфликт на интереси.
Затова и интервюто на Мирзоян изглежда като опит за аварийно охлаждане на ситуацията. Арменският министър почти механично повтори, че сближаването със САЩ и Европейския съюз не било насочено срещу Русия. Само че този аргумент вече не работи особено добре в Москва. Причината е проста: в последните две години Армения направи поредица от конкретни стъпки, които трудно могат да бъдат обяснени само с „диверсификация на външната политика“.
Ереван замрази участието си в ОДКС. Проведе съвместни военни учения със САЩ. Активизира контактите с НАТО. Изпрати представители на срещи, които Москва открито определя като антируски формати. Започна преговори за разширено военно сътрудничество с Франция. Париж достави бронирана техника Bastion и започна разговори за противовъздушни системи. Индия също се включи — със сделки за ракетни комплекси Pinaka, артилерия и радари Swathi. В същото време руските миротворци в Карабах бяха постепенно изтласкани от политическата картина след азербайджанската операция през септември 2023 г.
Москва помни тези неща. И ги събира.
Проблемът за Кремъл не е само геополитически. Той е и психологически. Армения дълго време беше разглеждана като една от най-лоялните постсъветски държави в руската зона за сигурност. В Гюмри е разположена 102-ра руска военна база. Руски граничари охраняват части от арменските граници. Арменската икономика е дълбоко свързана с руската — чрез банкови потоци, енергетика, логистика и пазара на труда. Огромна арменска диаспора работи в Русия. Само паричните преводи към Армения формират сериозна част от финансовата стабилност на страната.
И точно тук започва парадоксът.
Армения иска да намали зависимостта си от Москва, но в момента няма с какво да я замени. Европейският съюз може да даде политически сигнали и ограничени финансови програми. Франция може да достави няколко партиди техника. САЩ могат да организират военни тренировки и дипломатическа подкрепа. Но никой от тях не може бързо да замени руската инфраструктура, руските пазари и руската военна архитектура в региона.
Това изглежда логично, но има един проблем.
И самият Кремъл вече не изглежда готов да плаща цената за стария модел на отношения. В Москва расте раздразнение от опитите на Пашинян едновременно да запазва руските гаранции за сигурност и паралелно да изгражда антируски политически контакти. Особено след Карабах.
Там настъпи психологическият срив.
Арменското общество очакваше Русия да спре Азербайджан. Русия не го направи. Причините са много — войната в Украйна, промененият баланс със Турция, отказът на самия Пашинян да признае официално Карабах, вътрешните противоречия в ОДКС. Но политическият резултат беше ясен: в Армения започна ускорено пренасочване на общественото недоволство срещу Москва.
Пашинян използва това настроение много внимателно. Не фронтално. По-скоро чрез постоянни малки сигнали. Интервюта. Изявления. Европейски визити. Разговори за „суверенизация“. Думи за „грешки на съюзниците“. Всичко това постепенно подготвяше нова външнополитическа линия.
Сега обаче Ереван започва да усеща границите на тази игра.
Русия все още има огромни инструменти за влияние в Кавказ. Транспортни коридори. Газови доставки. Военно присъствие. Финансов натиск. Разузнавателни канали. Контакти с местните елити. В Москва отлично знаят колко нестабилна е вътрешната арменска система. Особено след масовото разочарование от загубата на Карабах. Рейтингът на Пашинян вече не изглежда така стабилен, както преди две години.
Тук трябва да се гледа и още нещо — предстоящите избори.
Политологът Геворг Мирзаян неслучайно говори за сигнал към арменския елит. В руската система подобни сигнали рядко се изпращат случайно. Когато близки до Кремъл анализатори започнат публично да обсъждат дали Москва е „доволна“ от даден лидер, това обикновено означава, че вътре вече се обсъждат алтернативни варианти.
Не непременно смяна на властта. Това е опростената версия.
По-скоро подготовка за сценарий, при който Русия престава да инвестира политически ресурс в сегашното ръководство.
Разликата е много опасна за Ереван.
Защото Армения няма ресурс за дълга конфронтация едновременно с Азербайджан, Турция и Русия. А икономическите показатели не изглеждат толкова спокойни, колкото твърди официалната статистика. Да, през последните години Армения регистрира силен ръст — включително заради прехвърлянето на руски капитали и компании след санкциите срещу Москва. Но този модел е нестабилен. Част от този ръст зависи именно от посредническата роля между Русия и външните пазари. Ако отношенията с Москва започнат да се влошават по-сериозно, ударът може да бъде много неприятен.
Особено за банковия сектор.
Особено за логистиката през Грузия.
Особено за енергетиката.
И тук се появява още едно противоречие. Пашинян опитва да представи курса си като „балансирана многовекторност“. Само че Западът не гледа на Кавказ по този начин. За Вашингтон и Брюксел Армения постепенно се превръща в още една площадка за ограничаване на руското влияние в постсъветското пространство. Това не значи, че Западът ще защитава Армения при военна криза. Историята показва друго. Но ще използва арменската тема като инструмент срещу Москва.
В Кремъл отлично разбират това.
Затова Лавров говори толкова рязко.
Неговите думи всъщност не бяха насочени само към Пашинян. Те бяха адресирани към цялата арменска бюрокрация, към военния елит, към бизнеса и към хората около системата за сигурност. Посланието беше просто: Москва вижда процеса и вече няма намерение да се преструва, че не го забелязва.
Това обяснява и бързата реакция на Мирзоян.
Но и тя съдържа един неприятен детайл. Арменският външен министър не каза, че Ереван ще ограничи сближаването със САЩ и ЕС. Напротив. Той само се опита да увери Москва, че този процес не бил насочен срещу Русия. Тоест курсът остава. Променя се само опаковката.
Тази версия звучи добре, но числата не я потвърждават. Военните контакти между Армения и западните държави растат. Европейската наблюдателна мисия по арменската граница постепенно разширява активността си. Франция увеличава военното присъствие в дипломатическата линия. Американските структури засилват работата с арменски неправителствени организации и медии. Това вече не е символичен процес.
Той е институционален.
Москва реагира бавно на подобни неща. Но когато реагира, обикновено вече е решила, че проблемът е стратегически.
Поради това сегашното помирително изявление на Ереван изглежда по-скоро като опит за печелене на време. Арменското ръководство очевидно не иска рязък разрив с Русия — поне не сега. Ситуацията около Зангезурския коридор остава напрегната. Азербайджан продължава натиска по границата. Турция действа координирано с Баку. Иран наблюдава нервно всяко движение около южните транспортни маршрути. В такава среда открит конфликт с Москва би бил рискован дори за много по-силна държава.
А Армения не е такава държава.
Затова в Ереван днес говорят на два езика едновременно. Един за вътрешната публика — за суверенитет, Европа и нова външна политика. И втори за Москва — за партньорство, исторически връзки и конструктивен диалог.
Тези два езика все по-трудно се събират в едно изречение.
И точно там започва истинският проблем за Пашинян.
АНАЛИЗИ
Инфлация, цени, заплати: от какъв бюджет има нужда България?
The Sofia Times публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.
От какъв бюджет има нужда България: кои са предизвикателствата и трудностите, но и шансовете? “Активни политики”, ИПИ и BESCO стартират кампанията “Бюджет на растежа”.
“Разходите надскачат доходите, много сметки стоят неплатени, често се прибягва до заеми”, така финансовият министър Гълъб Донев описа състоянието на публичните финанси.

Вицепремиерът обяви редица мерки, за да се овладее дефицитът и да “спрат кранчетата” в бюджета. Сред тях са краят на автоматичното обвързване на заплатите със средната работна заплата, таванът на възнагражденията в бюджетния сектор, съкращаването на администрацията.
Защо обаче харченето на парите на държавата е толкова недалновидно?
Индексирането – перпетуум мобиле за вдигане на заплати
От години автоматичното повишаване на заплатите на депутати, министри, членове на регулатори, служители на ръководни постове в държавната администрация и работещите в сектор „Сигурност”, които се равняват на определен процент от средната работна заплата, са обект на критика. Индексирането спрямо средната работа заплата води до все по-голяма ножица в заплащането спрямо тези, чиито заплати не се индексират. А самото това индексиране на свой ред допринася за повишаването на средната работа заплата и съответно – за нови увеличения.
Повишаването на заплатите на депутатите, които са 240 души, е съвсем малка част от проблема. “Служителите в публичния сектор са 550 000. Голяма част от техните възнаграждения са обвързани по някакъв начин с минималната или средната работна заплата. Това са грамадни ръстове, които по никакъв начин не могат да бъдат покрити от нормалния ръст на приходите в бюджета” коментира пред ДВ Петя Георгиева от “Института за пазарна икономика” (ИПИ).

“Бюджет на растеж” – в търсене на диалог и прозрачност
От ИПИ, заедно с платформата „Активни политики” и Българската предприемаческа асоциация (BESCO), стартираха кампанията „Бюджет на растежа” за отговорни публични финанси и активен диалог за парите на държавата. „Перфектният вариант би бил създаването на бюджета да мине с максимална прозрачност и публичност”, коментира Ивайло Маджаров от „Активни политики”. „Необходими са реформи и анализи, за да се оправи бюджетът. В противен случай ще правим същото нещо всяка година.” А същото означава дългове, харчене на пари на парче, липса на дългосрочна перспективна и несигурност.
„Бюджетът е важен за всички – както за бизнеса, така и за гражданите”, казва Петя Георгиева. „Моето впечатление е, че за бюджета за тази година няма да има много сериозен разговор. Но се надявам ,че това ще се промени с бюджета за 2027 година, който ще започне да се обсъжда през септември.”
Идеята на организации, които стоят зад „Бюджет на растежа”, е обществото и експертите активно да участват в изготвянето на политиките занапред. От „Активни политики”, платформа, която достига до стотици хиляди в социалните мрежи, връщат фокуса на младите към бюджета – темата, която изкара голяма част от тях по площадите в края на 2025 година. „Ще имаме образователни публикации – искаме да обясним какво е дълг, какво е инфлация, какво е лична инфлация. Ще обясним как инвестиции могат да помогнат за развитието на България, кои са секторите, които дърпат икономиката напред”, казва Ивайло Маджаров.

Инвестиции в бъдещето
Въпросът за развитието на българската икономика трябва да е в дневния ред както на политиците, така и на обществото, убеден е той. „Трябва да се инвестират средства в образованието и във високотехнологичната сфера. България може да привлича центрове за данни и специалисти в сферата на изкуствения интелект”, допълва един от създателите на „Активни политики”.
Според него държавата трябва да обърне повече внимание на квалификацията и придобиването на технологични знания от цялото население: „Умението за учене през целия живот е ключово. Нещата се променят толкова динамично, че университетското образование не е достатъчно, необходими са инвестиции в ежегодно обучение на хората, за да може техните умения да са адаптивни”.

По-малко сива икономика, по-голяма събираемост
За да са възможни тези инвестиции обаче, държавата трябва да адресира проблемите, отдавна превърнали се в обществена тайна. „Сивата зона често е подценявана на ниво институции, но присъства ежедневно в разговорите на хората. Достатъчно е да си правил ремонт през последните няколко години, за да знаеш какви суми се въртят в сивата икономика. Държавата губи, губим и ние”, коментира Ивайло Маджаров.
„Между 20 и 30% от БВП е сивият сектор според различните оценки”, подчерта Петя Георгиева от ИПИ. „Сивият сектор се изсветлява по различни начини, свързани с достъп до информация, това трябва да продължи. Трябва да се правят проверки в тези сектори, които са ноторно известни. Не може в цял сектор всички да са с минимална или под минималната работна заплата”, допълва тя. Според изследване на американската консултантска компания „Киърни” към 2023 година делът на сивата икономика от БВП на България е 34,6%, което превръща страната в абсолютен първенец в ЕС. Същото изследване, поръчано от „Виза”, поставя страната на първо място и по кешови плащания.
За да започнат повече хора и бизнеси коректно да плащат данъците и осигуровките си обаче, са необходими както мерки отгоре, така и осъзнаване отдолу. „Всеки гражданин трябва да изисква от държавата да получава качествени услуги, за които така и така плаща. Има толкова много пари в здравеопазването например, а насреща не получаваме това, за което плащаме”, казва Петя Георгиева.

Визия за бъдещето, вместо регулиране на цената на доматите
Мерки като контролиране на цените трудно могат да пречупят инфлацията, смятат повечето експерти. Оздравяването на икономиката минава през устойчиво развитие, нови възможности и структурни реформи.
„Изключително трудно е за едно правителство чрез административни мерки да пребори инфлацията. Това, което правителството в момента смята да прави, го приемам като отговор на очакванията на избирателите. Не мисля, че ще има сериозен ефект обаче, защото е много трудно да се опитваш да контролираш милиони цени в една пазарна икономика”, обяснява Петя Георгиева. „Увеличанието на доходите през последните десетина години е значително в България. Това е една от причините за по-високата инфлация. Друга причина са външните шокове, нашата икономика е отворена и е силно повлияна от събитията в Европа и в света като цяло – енергийна криза, войни.”
Ивайло Маджаров настоява за по-дългосрочна визия и по-ясни приоритети: „Какво искаме да правим в бъдеще? Какво искаме да произвеждаме и как да го постигнем?”.

Въпреки трудностите пред българската икономика има много възможности. И то не само заради домакинстването на Евровизия догодина.
АНАЛИЗИ
Българските и Европейски слуги поддържати и финансират военнопрестъпници
- Чудовищно престъпление, извършено от подкрепяната от Европейския съюз и НАТО украинска фашистка хунта!
„Мамо, бомбардират ни!“ Само това е успяла да каже по телефона на майка си 18 годишната Анастасия Василенко (на снимката), вечерта на 21 срещу 22 май по време на целенасочената украинска бомбардировка на общежитието и сградата на Педагогическия колеж в Старобилск, Луганска народна република.
Повече за Анастасия не се знае. През целия ден продължава разчистването на развалините на общежитието и търсенето на оцелели младежи.

От 23:00 часа на 21 май до 2:00 часа на 22 май е продължила атаката на украински дронове, пренасящи големи количества взривни вещества, срещу учебната сграда и общежитието на Старобилския колеж. Колежът обучава бъдещи учители в началното училище, учители на деца в предучилищна възраст и специалисти по управление на документацията и архивистиката. Нито до Колежа, нито в самия град Старобилск, има разположени военни обекти и критична инфраструктура.
Това е било добре известно на укрофашистите.
Тяхната цел е била именно унищожаването на педагогическото учреждение и убийството на младежите, настанени в общежитието. По време на нападението в сградата на общежитието са се намирали 86 младежи на възраст от 14 до 18 години. Досега са открити 6 загинали, а 39 младежи са с наранявания в различни степени. Продължава издирването на все още затрупаните под развалините деца.
Като чудовищна трагедия и безпрецедентен акт на нечовешко отношение бе определено от руската общественост случилото се в мирното и спокойно градче Старобилск.
Президентът Владимир Путин остро осъди украинското нападение и го определи като терористична атака.
От руското Министерство на външните работи заявиха, че това е военно престъпление и акт на тероризъм, извършен от украинските въоръжени сили срещу цивилни и непълнолетни лица.
„Нацистите, като притиснати в ъгъла плъхове, се опитват да хапят там, където боли най-много, насочвайки се към невинни цивилни и непълнолетни. Това е военно престъпление и наказанието за нацистите е неизбежно“, се казва от Министерството.

Screenshot
„Терористите атакуват деца с прецизност и удоволствие. Всички мълчат. Мълчанието е особено брутално сред поддръжниците на Зеленски“, коментира Мария Захарова.
„Терористите, които атакуваха общежитието, са истински дегенерати. Това гнусно престъпление ще бъде посрещнато с жесток отговор“, заяви ръководителят на Запорожка област Владимир Салдо.
След поредното престъпление на киевската фашистка хунта, днес, 22 май от 22:00 часа московско време, е насрочено извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН.
Владимир Путин заяви, че е възложил на Министерството на отбраната на Руската федерация да подготви предложения за отговор на атаката срещу младежите от Старобилск.
„Този път не е възможно да се ограничим само с изявления“, уточни руският президент…









