Проблемите на САЩ са предизвикани от безизходицата на финансовата система на световната икономика.
Икономическият модел, който Доналд Тръмп се опитва упорито да построи, прилича на консервативно приближаване към модела на деловите отношения минимум от края на XIX век и едновременно като опит да се създаде откровен неоколониализъм с официална метрополия в лицето на САЩ.

Като нагледно потвърждение за това служи, например, заявлението на стопанина на Овалния кабинет на настоящата среща на високо равнище на НАТО, където той в открит текст поиска от европейските съюзници изплащане на данък в размер на не по-малко от четири процента от техния БВП ежегодно. В пари това са около 640 милиарда долара, лъвският пай от които, в представите на Белия дом, трябва да се изразходва за покупка на оръжие и оборудване изключително американско производство. И това при условия, когато от 27-те страни членки единствено Полша, Естония, Великобритания и Гърция изпълняват норматива от 2%. Разбира се, не се смятат самите САЩ, изразходващи за отбрана 3,61% от националния си БВП.

Казано направо позицията на Тръмп изглежда странна. Прокарвайки я година и половина той успя да разсърди буквално всички свои съюзници от колективния запад, а с ключовите изобщо се оказва в състояние на остра търговска война. Освен това рязкото противостоене не стихва и вътре в самите САЩ, където настоящият държавен глава се опитва едновременно и да заинтересува транснационалните корпорации да се върнат „у дома, в Америка“, и решително да ги задуши.

Подобно съчетание на противоположни послания получава името „Тръмпономика“ по аналогия с „Рейгъномиката“измислена и осъществена от друга американски президент. Говорейки за нея, експертите основно се съсредоточават върху обсъждането на очевидните парадокси и критиката на последствията, изпускайки при това системния смисъл от самото ѝ възникване. При цялата си външна ексцентричност Тръмп не прави впечатление, че е напълно неадекватен надувко. Във висшите ешелони сред богатите и успешните такива не се срещат.

В „Тръмпономиката“ присъства ясна вътрешна логика, само че лежи в стратегическата системна, а не тактическата плоскост и се поражда не от личността конкретно на Тръмп, а от обективните закони на голямата икономика.

Отказът от Бретън-Уудската система е закономерно явление. Задачата на всеки бизнес е да максимизира печалбите и да намали разходите. Докато е малък например, да речем частна пекарна или магазинче, възможностите за изпълняването на задачата са ограничени от редица други фактори. Когато той дораства до равнището на корпорация, степента за „отстраняване на проблеми“ се увеличава многократно. Бретън-Уудската система поставя долара в строгите рамки на златното обезпечение, по този начин принципно пречейки на ръста на корпоративните печалби във финансовия сектор, към края на 70-те години започнал превръщане в транснационална форма.

Всъщност, през 90-те години Америка не измисля глобализма, а просто пуска термина в публично обръщение. Тогава на практика процесът на глобализацията започва заедно с прехода към „Ямайската финансова система“ от 1976-1978 г. Именно тогава класическата форма на капитализма – пари-стока—пари се видоизменя до привичната днес схема – парите правят пари. Това звучи парадоксално, но стоката в нея се превръща във форма на досадна издръжка, подлежаща на съкращение. Идеалната корпорация на постиндустриалния свят става предприятието, което владее толкова пари, патенти и друг вид „авторски права“, при това още и териториално децентрализирано, тоест в своите ключови елементи на структурата да не попада под юридическата зависимост на друга държава.

Едрият бизнес вижда в това възможност да снижи данъчния натиск, което също винаги се отнася да областта на основните задачи за намаляване на издръжките. Както изчисляват експертите от Института за данъчна и икономическа политика (Institute on Taxation and Economic Policy, Вашингтон), към края на 2017 г. американските транснационални корпорации укриват на чуждестранни сметки около 2,7 трилиона долара, което е около 14% от БВП на САЩ. При средна ставка на корпоративния данък в Америка от 34% благодарение на „глобалната структура на собствеността“, „Гугъл“ в течение на повече от десет години плаща данъци от 6%, а лидерът на „оптимизацията“ – корпорацията „Яху!“ – изобщо 1,35%. Предвид съвкупния данъчен оборот само на петте водещи „оптимизатори“ от 12-13 трилиона долара, тяхната пряка изгода от глобализацията достига до най-малко 3,84 трилиона долара годишно.

Започналото от 80-те години масово пренасяне на фактическото производство „в евтините страни“, преди всичко в Китай не само позволява още повече да се снижи издръжката на производството, но и да се облекчи преходът на транснационалните корпорации към тази „разпределена структура на собствеността“, за чието постигане на дневен ред се оказва единствено легализацията. Не, не легализация на самите пари, а на обществено-правния статут на частната бизнес-структура наравно с държавата.

Към настоящия момент операциите на пазарите извън пределите на САЩ осигуряват юридически на американските ТНК, най-малко 40% от техния съвкупен оборот, а общият размер на лежащите в офшорните зони неразпределени печалби се оценяват на 30 трилиона долара, което с 50% превишава БВП на САЩ. Сума повече от достатъчна за оправдание на началото на скрита война срещу държавата като институт.

Нейната същност се свежда до коренно различие в подхода на държавата и корпорациите към пазара. За държавата пазарът не е просто територия, на която нещо се продава или произвежда. По точно това на първо място е територия и живеещите на нея хора, а вече след това бизнес и всичко останало, което и поражда у държавата неотменими социални задължения. В бюджета на САЩ сумарният дял на социалните разходи достига до 65,6%. Впрочем с неголеми различия в детайлите подобно е положението навсякъде. В Германия за социални програми се изразходват 68%, във Франция 60%. При това за държавата тези разходи са непроизводствени, в този смисъл, че те не носят печалба. Държавата изпълнява социална функция да преразпределя част от доходите вътре в обществото в полза на бедните. Доколко е добре или лошо това е отделен въпрос.

Основното се състои в друго: бизнесът, особено най-едрият, в лицето на ТНК, разглежда пазара не само като източник на печалби, но и не се смята за задължен да носи някакво социално натоварване, смятащи данъците за нещо, изискващо максималната възможна оптимизация. Свои, тоест такива, в чиято полза се извличат, а след това и разпределят печалбите, бизнеса смята единствено малко на брой съсобственици (собственици на големите корпорации по света са по-малко от една стотна от процента на населението на страните, към които те се отнасят юридически) и с големи уговорки своя производствен персонал, също съставящ незначителен дял от населението. Например числеността на щата на корпорацията „Гуугъл“ съставя едва 57 148 хил. души, докато населението на страните, в които корпорацията „заработва пари“ превишава милиард и половина души.

За изминалите почти 40 години ТНК значително са напреднали в разпространяването на доста изгодния за тях глобален модел на икономиката и по този начин се превръщат вече не само в социално-икономическа но и системна държавна заплаха за всички страни по света. С единствената разлика, че за повечето пазари, те са чужденци, позволявайки им така логически да обосновават въвеждането на протекционистки мерки за защита на „родния производител“.

Но в действителност зад тази фасада стои не протекционизмът като такъв. Той е просто инструмент за пресичане на опитите на едрия корпоративен бизнес да излезе изпод подчинението на държавата като социална институция. В детайлите частните решения могат да се различават помежду си. В Русия се осъществява един комплекс мерки, докато в Китай – друг. Но всъщност става дума за едно нещо – за ликвидацията на основите на глобализма.

На Китай в този смисъл му е по-лесно. Според данните от 2014 г. той съсредоточава в себе си 50% от световното промишлено производство, в това число 45,1% от корабостроенето, 60% от производството на цимент, 63% от производството на обувки, 70,6% на мобилните телефони, 80% от производството на климатични инсталации и енергоспестяващи лампи. Русия, с нейния дял от 3,7 от световния обем, се намира в значително по-лошо състояние, но също противостои на глобализма доста успешно. Каквото и да говорят критиците.

А за Тръмп наложилото се положение е пределно критично. Устройството на държавния модел на САЩ изначално се отличава с най-високата на света степен на частно-държавно срастване. Противостоящите му корпорации не просто са „свои“. В Щатите вече отдавна е сложно да се разбере къде приключват държавните интереси и започват частните. Нагледен пример на тази каша е употребата на държавни затворници в частния бизнес. От друга страна тези „свои“ се оказват по-зле и от чуждите. В резултат на това президентът на САЩ е принуден едновременно да решава три пряко противоречащи си задачи, които общо формират външната страна на модела на неговата „Тръмпономика“.

На първо място, ако не се поправи отрицателното външнотърговско салдо, то в следващото едно десетилетие САЩ ще бъдат разорени. Дори имайки формално безплатна „печатница за пари“ държавата въпреки всичко харчи за обслужване на държавния дълг 1,6% от бюджета си. На фона на целия бюджет като цяло това не е много, но ако се отчете никак не снижаващия се в него дял на социалните разходи, то свободните пари в него остават само една трета и на техния фон настоящата сума за обслужване на дълга вече съставя една десета. Освен това заради тази трета се финансира държавният апарат, външната и вътрешната политика, пропагандата, образованието, спасителните служби и най-важното – армията и националната сигурност. С други думи там още сега парите свършват за „обслужването на безплатния дълг“.

Но същевременно и на второ място корпорациите трудно могат да бъдат принудени да върнат производството си в Америка насила. Те, както и бароните по време на крал Джон Безземни, искат в замяна големи преференции в значително степен нивелиращи основната цел на процеса – разширяването на данъчната база на държавата. За поддържането на американската икономика на повърхността се изисква запазването на външната видимост на нейното финансово благополучие, а значи и предоставянето на инвеститорите на широка гама преимущества в сравнение с другите пазари. В това число гаранции за неприкосновеността на капитала от офшорен произход. Разбира се, изключително американски. А именно тяхното изкореняване е втората основна системна задача на „Тръмпономиката“.

И така се поражда третата задача. За да се произвеждат стоки, трябва да се намери на кой да се продават. Но пазарите отдавна и плътно са поделени. За освобождението на място за стоките американски произход трябва някой на първо място да бъде изтласкан. Това поражда проблем, защото ключовите пазари, освен американския са останали само два на света – европейския и китайския. Пекин защитава своя достатъчно успешно. Което предопределя неизбежността на опита на американската икономическа експанзия към Европа и откровеното раздразнение на Тръмп от явното нежелание на европейците да капитулират пред Америка. А тъй като и сроковете го притискат силно, а и са му нужни спешни пари, той трябва да разговаря със съюзниците като с вече бивши съюзници.

Именно това наблюдаваме и сега. Разпада се не просто светът на глобалното доминиране на Америка. Катастрофира самата транснационална глобална система на икономиката. И този процес е закономерен. А „Тръмпономиката“ е само един от вариантите на частните прояви на процеса. И нищо повече. Друг е въпросът, че на нейна смяна ще е необходимо създаването на някаква друга световна финансова конструкция. Но в момента засега не се наблюдават дори и най-общите ѝ черти. Следователно и самата текуща криза ще продължава. Тя няма да приключи дори и при прекия банкрут на Америка.