Синът на сочения за екзекутор на Георги Илиев видя с очите как убиха баща му с 3 куршума в главата, а днес…

А помните ли че го охраняваше в момента на събитието ,действащ служител на МВР. Така поне пишеше във вестниците.

С 3 куршума в главата маскирани килъри ликвидираха страховития пернишки наркобос Васил Арарски – Райко Кръвта преди 13 години пред очите на сина му Марио, пише “Телеграф”. 17-годишният тогава младеж изпада в шок, след като баща му се строполясва безжизнен до него. Днес вече 30-годишният Марио Василев се е покрил в чужбина и няма намерения да се завръща в България, твърдят хора от пернишкия ъндърграунд.

Убийството на Райко Кръвта през 2005 година буквално обезглави криминалните среди в Перник. Сред местната престъпност цари хаос, появяват се и т.нар. шанаджии, които пласират наркотици безконтролно и не се отчитат на никого.

Още тогава се заговори, че убийството на Рако Кръвта е вендета заради ликвидирането на Главния Георги Илиев два месеца по-рано в курорта Слънчев бряг.

Според перничани отговорни за убийството са хора от групата на Федята.  Други обаче твърдят, че висаджиите са изпратили директно килъри от София. Райко Кръвта е убит точно в 21:20 ч. пред хотел “Струма” в центъра на Перник. Както всяка вечер, 35-годишният престъпен бос седи на маса пред ирландския път Есмералд” до хотела. След като изпил питието си, Кръвта тръгнал към паркинга пред “Струма”, където била паркирана колата му. По средата на улицата обаче мъжът се свлича на земята целият в кръв. Никой не чул изстрели, в това число и собственият му син Марио, който е само на няколко метра от него.  Няколко очевидци обаче видели пернишко “Ауди Б4”, което изчезнало в тъмнината с мръсна газ. Ужасени от покушението перничани веднага повикали полиция и “Бърза помощ”. След минути лекарите качили тялото на Райко в линейка и тръгнали към близката болница “Рахила Ангелова”, а след това го закарали в “Пирогов”. Той обаче издъхнал още по път.

“Синът на Райко – Марио, замръзна на място. Не можеше да повярва на очите си”, разказаха очевидци на разстрела. По думите им младото момче било в шок от неочакваната атака. Оказва се, че в суматохата е ранен и катаджията от София Николай Цветков. Полицаят също е откаран с линейка в “Пирогов” в критично състояние. За минути мястото поченява от полиция. От София се изтрелват тогавашните шефове –  главният секретар на МВР Илия Илиев и директорът на СДВР Румен Стоянов, с тях е и полицейският началник от Перник Тодор Илиев.

На улицата, където е убит Арарски полицаите намират 10 гилзи. Стреляно е с автомат. Говори се, че Кръвта развалил рязко отношенията си с Главния Илиев, след като отклонил за себе си пратка с лодки кокаин от Латинска Америка. Според разследващите в покушението на 25 август 2005 година пред комплекс “Мултиплейс” в Слънчев бряг са замесени хора от т.нар 12-членна банда за мокри поръчки, наречена медийно “Килърите 3”, с лидер бащата на Райко Васил Василев – Бай Весо.

Оперативната информация обаче не стига за обвинение. Версията за мотивите за ликвидирането на Главния е свързана с конфликт след отклоняването на 50 кг. кокаин за над 6 млн. лева. Белият прах бил нещо като хонорар за Илиев от по-голяма пратка, която достигнала до Европа с лодки през Атлантическия океан по т.нар. Път на кокаина от Латинска Америка. Посредникът при сделката обаче предал коката на Кръвта.

Босът на ВИС 2 обаче разбрал, че са го изиграли и потърсил сметка от някогашният си авер – Кръвта. Двамата влезли в тежък конфликт. След молби Главния фал отсрочка, а това време било достатъчно на Кръвта да организира покушение.

18 юни – денят, в който историята не спи.

​Приятели, има дни, които изглеждат напълно обикновени, в които слънцето изгрява, птиците пеят, а животът просто си тече. Но ако се взрем по-внимателно в страниците на историята, ще открием, че точно днес светът многократно е задържал дъха си, ставайки сцена на събития, които са променили хода на времето.

​Нека тръгнем назад във времето чак до 1812 година, когато президентът Джеймс Мадисън подписва обявяването на война срещу Великобритания. Така младата американска нация решава смело, а може би и леко безразсъдно, че е дошъл часът да защити достойнството си по море. Само три години по-късно, на 18 юни 1815 година, в Белгия се разиграва прочутата битка при Ватерло. Там френският император Наполеон Бонапарт претърпява съкрушително поражение от ръцете на херцога на Уелингтън, който е подпомогнат в решителния момент от пруската армия. Великият корсиканец слага оръжие завинаги, а изразът да срещнеш своето Ватерло остава в езика ни като символ на пълен и окончателен крах.

​Днешната дата обаче не е белязана само от битки, а и от невероятния дух на откривателството, воден от смели жени. През 1928 година Амелия Еърхарт прекосява Атлантическия океан. Макар в този конкретен полет тя да е само пътник на борда, преживяването разпалва амбицията й да се превърне в първата жена, направила това съвсем сама малко по-късно, доказвайки на всички, че небето е отворено и за жени.

​Прескачайки в един от най-тъмните периоди за Европа през 1940 година, в разгара на Втората световна война, виждаме как 18 юни се превръща в ден на вдъхновение и кураж. От Лондон се разнася гласът на надеждата – историческото обръщение на генерал Шарл дьо Гол е предадено по радиото и става ключово за мобилизирането на французите срещу нацистката окупация. В същия ден британският премиер Уинстън Чърчил произнася прочутата си реч за тяхното най-велико време, обединявайки два народа в общата воля да не се предават пред настъпващата заплаха.

​За любителите на музиката 18 юни също носи истинска революция и поводи за празник. На тази дата през 1942 година в Ливърпул е роден сър Пол Маккартни, чийто принос с легендарните Бийтълс продължава да вдъхновява поколения наред. А за да можем да слушаме тази и друга прекрасна музика с наслада, през 1948 година компанията Columbia Records демонстрира пред пресата първата дългосвиряща плоча, позволяваща цели 20 минути музика на една страна. Без този формат днес нямаше да познаваме музикалните албуми във вида, в който ги обичаме.

​И накрая стигаме до 1983 година, когато човечеството прекрачва границите на земната атмосфера. Совалката Чалънджър излита в космоса с д-р Сали Райд на борда – първата американка, полетяла сред звездите и доказала, че те принадлежат на всички.

​Днес, на 18 юни 2026 година, историята продължава да се пише и ние сме част от нея. Всяко едно от тези събития напомня колко динамичен е светът ни. Споделете в коментарите кое от всички тези исторически мигове ви впечатлява най-много!

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Днес в много популярни разкази, учебници и дори част от археологическите обзори все още се поддържа твърдението, че българите при пристигането си през 681 г. заварват на това място руините на някакъв древен римски град и просто използват готовите му камъни, за да положат основите на своята столица.

Представата е удобна и проста: „намерили са готов материал под краката си, преработили са го и са построили върху него“. Това обаче е една от най-устойчивите лъжи в официалната версия на историята – лъжа, която цели да представи Плиска като „вторичен“ град, израснал върху чужда основа, вместо да признае нейната истинска същност.

Археологическите разкопки, провеждани систематично повече от 120 години (от началото на XX век до днес), са абсолютно категорични и не оставят място за съмнение: под най-стария пласт на Плиска няма абсолютно никакви руини на римски град, нито крепостни стени, нито улици, нито форум, нито дори по-значителни обществени сгради. Мястото е било „на гола поляна“ – огромна, леко хълмиста равнина без следи от предишна градска структура.

Ако под Аспаруховия дървен лагер имаше римски град, археолозите щяха да открият поне пластове от зидария, канализация, мозайки или характерни римски керамични съдове. Вместо това има няколко спорадични, изолирани находки: една-единствена пещ за битова керамика от II–III век и няколко разпръснати земеделски колиби на местното население. Нищо, което да напомня за град. Това не е мнение – това е факт, документиран в десетки научни отчети и стратиграфски разрези.

Защо тогава се поддържа тази лъжа? Защото е много по-удобно да се каже „те просто са преизползвали римското наследство на място“, отколкото да се признае, че древните българи са донесли със себе си собствена, дълбока строителна традиция и са създали столицата си от нулата, като са транспортирали материалите от десетки километри разстояние. Така Плиска се вписва в удобната схема „варвари, които са се възползвали от римски руини“, вместо да се види като автохтонен имперски проект с корени в древна и високоразвита цивилизация.

Но тук е моментът да се запитаме: „а откъде всъщност идват камъните, колоните, капителиите и перфектно издяланите квадри, които виждаме в основите и стените на Плиска?“ И отговорът е: от изоставените и вече разрушени римски градове в региона, но не от мястото под Плиска, а от десетки километри наоколо. Главният източник е Марцианопол – големият римски град край днешна Девня (около 50–60 км източно от Плиска). Именно оттам са довлечени с волски впрягове стотици тонове готови колони, капители, мраморни блокове и квадри.

Други материали са взети от по-далечни, но все още достъпни обекти в Североизточна България – например от останките около Абритус (край днешния Разград) и отделни по-малки римски селища и вили в равнината между Шумен и Провадия. Това е класическата „вторична употреба“ (spolia) – практика, типична за ранното средновековие, но извършена с огромни усилия и организация. Българите не са „намерили“ готов град под краката си – те са го „донесли“ със собствената си логистика, защото са имали ясна представа как трябва да изглежда една истинска имперска столица.

Това допълнение разбива мита още в самото начало и подготвя почвата за истинската тайна: Плиска не е „преработен римски град“, а чисто ново творение, изградено върху празна равнина по план, който древните българи са носели в себе си от векове. Именно затова мястото е избрано – защото е било свободно, просторно и готово да приеме троичната структура на цитадела-вътрешен град-външен град, която е характерна за тяхната древна традиция, а не за римските градове, строени по съвсем различен принцип.

Външният град е представлявал укрепен лагер на площ от 23 квадратни километра, ограден от дълбок ров и земен вал с дървена палисада. В първите години жилищата са били предимно дървени или вкопани землянки, а центърът – вътрешният град – е бил защитен с дървени стени и е служил за резиденция на владетеля.

Това е бил огромен аул, един от най-големите по територия в Европа за времето си, предназначен за конница и стада.

Повратната точка идва през 811 година, когато византийският император Никифор I превзема и опожарява лагера. Ето защо след това Омуртаг (814–831 г.) осъществява мащабна строителна програма. Той заменя дървените стени на вътрешния град с масивна крепост от огромни, идеално издялани варовикови блокове – квадри, дебели над 2,5 метра, с кръгли и петоъгълни кули. Върху руините на предишния дворец се издигнал Големият дворец с базиликален план, където се провеждали тържествени приеми.

Изграждат се и първите храмове, бани с подово отопление, сложна водопроводна мрежа от глинени тръби и канализация. Плиска се превръща от лагер в имперска столица. По-късно, след Покръстването през 864 година, княз Борис I променя облика – езическите храмове са преустроени или заменени, а на около 1,5 километра от центъра се издига Голямата базилика – най-голямата християнска църква в Югоизточна Европа за онова време, с дължина от близо 100 метра. Тя става духовен център.

Това е общоприетата картина днес – Плиска като резултат от последователни усилия на владетелите, започнали с Аспарух като основател на дървения лагер, продължили с Омуртаг като създател на каменния град и завършили с Борис I като преобразител в християнски център.

Археологията е категорична: под най-стария пласт няма по-древен античен град, римски кастел или тракийско селище. Мястото е било „на гола поляна“ – спорадични находки като пещ от II–III век или изолирани земеделски постройки не представляват градска структура. Материалите за строежа (колони, капители) са донесени от изоставени римски обекти в района, като Марцианопол, чрез вторична употреба.

Но нека сега да разкрием истинската тайна за това кой наистина построява Плиска и защо точно това място е избрано за столица. Тайната се крие в дълбоката културна и архитектурна памет на древните българи – наследници на висока цивилизация, която носи своите знания първо от Балканите, а след това доусъвършенствани в далечните източни земи.

Те не са създали града като имитация или с външна помощ в класическия смисъл. Плиска е автохтонен проект, възстановяване на древен модел, пренесен през вековете. Владетелите са били визионери, които са следвали почерка на своите предци – майстори в камъка, инженери на огромни пространства и подземни системи. Те са донесли със себе си мегалитната традиция, троичната градска структура и умението да опитомяват равнините за имперски център.

Но защо са избрали точно това място? Равнината край днешна Плиска е избрана не случайно, а с дълбока стратегическа и символична цел. Огромните пасища са били жизненоважни за конницата – основата на военната им мощ. Просторът позволявал разпръснат лагер за стада и хора, а естествените бариери от плата и реки осигурявали защита без нужда от стръмни скали. Това не е търговски възел като римските градове, а пространство за свобода и размах – точно както в древните централноазиатски метрополии. Плиска не е „случаен лагер“, а съзнателен избор за възраждане на имперска традиция в нов континент.

Тук идва паралелът с Балх – древната Бактра, майката на градовете в Бактрия. Този паралел не е случайно съвпадение, а доказателство, че строителите на Плиска са носители на същия древен почерк. Балх, столица на Кушанската империя и център на висока цивилизация, е имал идентична троична структура: цитадела (Арк), вътрешен град (Шахристан) и огромен външен град (Рабад), защитен от валове и ровове. Същото виждаме в Плиска – цитадела с малък дворец, вътрешен каменен град и външен град на 23 квадратни километра. Мащабът не е европейски за VIII–IX век, а типичен за централноазиатските метрополии. И не – не се лъжете по имената Арк, Шахристан и Рабад. Тези названия се утвърждават значително по-късно, след ислямското завоюване на региона и през епохата на Саманидите (IX–X век).

Мегалитният градеж е още по-убедителен. В Балх и околните обекти като Сурх Котал стените са от огромни квадри, поставени на сухо или с минимален свързващ елемент – разчита се на тежестта и перфектното напсаване. Същият маниер го има и в Плиска: масивни варовикови блокове, тежащи тонове, издялани с математическа точност, различни от византийското редуване на камък и тухла с обилен хоросан. Това е почеркът на хора, свикнали да градят в сурови планински и оазисни условия, където конструкциите трябва да са вечни.

Подземните тунели в Плиска – сложна мрежа, свързваща двореца с крепостта – са типични за източните дворци в Централна Азия и Иран. Те служат за сигурност, дискретно придвижване и предимство при обсада. Те не са случайност, а част от древната инженерна мисъл, пренесена от предците. Същото важи за водоснабдяването: глинените тръби и филтриращата система съвпадат с методите от оазисите по Пътя на коприната – знание, което не се учи на място, а се носи в културната памет.

Знаците по камъните – тамгите и седемлъчната бронзова розета – са идентични с тези от Таримския басейн и Бактрия. Те не са декорация, а символи на родове и астрономически познания от древната цивилизация. Розетата носи философия, свързана с източните традиции на тохарите и кушаните.

Плиска е „Новият Балх“ – не имитация на Константинопол, а възраждане на автохтонна имперска концепция. Древните българи са архитекти на империя, наследници на цивилизация, която е строяла в камък, когато голяма част от Европа е живеела в по-прости форми. Те са се завърнали към корените си, пренасяйки мегалитния код през миграциите. Строителите са били майстори от древен род, които са знаели как да създадат столица, която да стои хиляда години напред.

А този прочит променя всичко. Плиска не е варварски лагер, изграден от външна помощ, а чисто творение на древните българи – визионери, които са следвали своя почерк от Балканите преди хиляди години, а в последствие от Балх. Мадарският конник, руните по камъните и подземните системи са части от същия код. Археологията потвърждава пластовете: дървен етап, каменен разцвет, християнска трансформация – всичко изградено от хора с дълбока памет за монументалното строителство.