Публикуваме в няколко части анализа на Андрей Янкулов, старши правен експерт в Антикорупционния фонд, заради важните въпроси, които повдига, решенията, които сочи, и фундаменталното значение на темата за постигане на върховенство на правото – проблем, отбелязан и от Европейския парламент. В първата част, която публикувахме, беше направен исторически обзор на прокуратурата и описание как функционират европейските прокуратури сега. Във втората беше направено сравнение с българския модел. Днес четете анализ на идеите за бъдеща реформа. Утре, в последната част, авторът посочва адекватното решение. Андрей Янкулов доскоро беше прокурор, но напусна системата в знак на несъгласие със случващото се в нея.
До момента адресиран беше четвъртият от изброените в предишния раздел проблеми – влиянието на прокуратурата върху съда по кадрови, дисциплинарни и прочее въпроси, касаещи съдиите. Както е добре известно, това се случи с конституционните промени от 2015 г., с които Висшият съдебен съвет (ВСС) беше разделен на две колегии – съдийска и прокурорска, от които всяка да се занимава без намеса от другата с темите, касаещи отделните магистратски съсловия, именно с цел осуетяване на въпросното влияние. Остават обаче лостовете на въздействие от прокурорската квота в пленума на ВСС (например при избор на председателите на върховните съдилища) и прекомерната тежест на политическата квота.
С някои промени в ЗСВ и НПК се потърси и нещо като ограничаване на формалната власт на главния прокурор в прокуратурата чрез разпоредбата, че подчинени ще са му само административните ръководители, както и даване на повече формални гаранции на наблюдаващия прокурор за ненамеса във вътрешното му убеждение при вземане на решения по делата. Както вече беше посочено обаче, особеното място на фигурата на главния прокурор в днешната система на държавните органи в България следва далеч не само от нормативно разписаните му правомощия спрямо другите прокурори.
VII. Двете изразени до момента ключови идеи за бъдеща съдебна реформа:
1) премахване на фигурата на главния прокурор
Всичко, което е важно да знаете за:
2) засилване на политическия контрол върху прокуратурата
Генералното премахване на фигурата на главния прокурор е логично предложение, доколкото директно адресира първия от изброените в раздел V проблеми – неговата неоспорима власт вътре в самата институция. Вероятно подобна радикална стъпка би могла да има позитивен ефект върху системата на наказателното правосъдие, тъй като безспорно ще доведе до разпиляване между различни субекти на към момента единната власт в рамките на държавното обвинение.
С основание може да се очаква, че това би се отразило положително, ако не на способността на прокуратурата да обвинява (която е възможно дори да пострада от редуциране на субординацията), то със сигурност поне на опасността от неправомерно упражняване на репресивните ѝ правомощия, тъй като отделните ръководители би следвало под някаква форма да се контролират и възпират взаимно.
Идеите за засилване на политическия контрол върху прокуратурата варират от изваждането ѝ от съдебната власт и прехвърляне към изпълнителната или обособяването ѝ като самостоятелна структура нито към съдебната, нито към изпълнителната, до запазване на мястото ѝ като част от съдебната власт, но при създаване на механизми за контрол от парламента.
Общото между тези идеи е възприемането от една страна на концепцията, че прокуратурата и съдът в името на правосъдието трябва да са по-раздалечени (дори и запазени като отделни части от съдебната власт, това единство ще остане по-скоро проформа, доколкото парламентът ще контролира прокуратурата, както контролира изпълнителната власт, а съдът ще се самоуправлява), защото прокуратурата е страна по наказателните дела, така както е и защитата, а съдът е арбитър на спора между тях. От друга страна се застъпва тезата, че прокуратурата осъществява наказателната политика на държавата съвместно с изпълнителната власт, поради което стои много по-близо до нея, отколкото до съда.
Концепцията за “съда – арбитър” и “прокурора – страна” страда от базисния недостатък, че не отчита нито положението на съда в системата на наказателното правосъдие от континентален тип, имащо своя генезис в инквизиционния, а не състезателния модел процес, нито естеството на “спора” между прокурор и защита, доколкото, отново за разлика от класическия англосаксонски състезателен процес, в континенталните системи силно развита е досъдебната (преди същинския съдебен процес) фаза, където страни няма (формират се едва на съдебната), а прокурорът се явява решаващ орган дали самостоятелно, дали съвместно със съда.
Без никакво съмнение функциите на прокурора на досъдебната фаза могат да бъдат определени като “квази-съдебни”, защото трябва да взема решенията си, ключови за тази фаза на процеса, по вътрешно убеждение, съблюдавайки висок професионален стандарт, независимост и безпристрастност, както в интерес на обвинителната теза, така обаче и в полза на обвиняемия. За разлика от другата страна в процеса по-късно на съдебната му фаза, която винаги трябва да действа само в интерес на обвиняемия и никога в негова вреда, т.е. трябва да бъде пристрастна, за да се реализира адекватно правото на защита.
Разгледана на чисто принципна основа, “близостта” между съда и прокуратурата би била сериозен проблем, когато прокуратурата упражнява механизми за контрол върху съда, но със сигурност пък би представлявала положително явление за правосъдието, когато влиянието всъщност е в обратната посока – ако съдът контролира прокуратурата.
Що се отнася до “близостта” между прокуратурата и изпълнителната власт, по-горе вече беше посочено, че е доста спорно становището за провеждане на “политика” при осъществяване на наказателното преследване предвид запазения принцип на задължителност, който действа у нас и никога не е имало някакъв спор, че това не трябва да се променя.
В заключение трябва да се каже, че винаги когато се разсъждава за нормативни промени, трябва да се стремим да отчитаме съществуващото фактическо положение от гледна точка на публичната среда, която те ще регулират, съобразно цивилизационното развитие, институционалните традиции (и слабости) и политическата култура на съответното общество, за да можем да прогнозираме бъдещия резултат от тях.
В преминалите вековен път в изграждане на парламентаризма общества би било много по-реалистично да се очаква, че политически контрол чрез парламента върху наказателното преследване е по-малко вероятно да се изроди в безпринципно използване на инструментите на наказателната репресия срещу политическите противници и съответно за опазване на политическите приятели.
За съжаление обаче при реалността в България е трудно да повярваме, че парламентът би могъл адекватно да контролира провеждането на наказателното преследване, особено ако очакваме адекватният контрол да бъде само институционален, а не и процедурен – в рамките на самия наказателен процес. Още повече че имаме доста реални примери за различни регулатори, които формално са под парламентарен контрол, изградени са по изцяло демократична от външна страна процедура, но въпреки това не са нито независими при упражняване на дейността си, нито ефективни, а колкото по-репресивни правомощия имат, толкова по-видно е използването им за разправа.
Т.е. би следвало сериозно да се опасяваме от това, че предвижданото лекарство за безконтролността на това как прокуратурата обвинява – политическият контрол, е съвсем възможно да разболее организма още повече.
Не е особено реалистично да се очаква, че отведнъж парламентът ще преодолее грешките на растежа на младата демокрация, особено след като в последните десетина години без съмнение дори е налице тенденция към обезличаването му и превръщането му във фасада на реално упражняваната другаде власт.”
