Президента Радев като безалтернативен политически фактор

След като мандатът за съставяне на правителство очаквано и правилно бе връчен на БСП, от първите публични коментари изглежда, че едва ли ще се стигне до реализацията му, освен ако родният политически елит не ни изненада с някоя поредна приумица. За създалата се ситуация няма защо да се търси вина в президента.

Напротив, в тази изключително изострена обстановка, съпътствана от ожесточено противоборство, той направи най-логичния ход – отказа да бъде диригент на ново правителство и се вслуша в избирателите, давайки мандат на следващата по брой гласове партия. И в това няма драма. Конституционните механизми са ясни и правителство има.

Ако Народното събрание реши най-важните и актуални задачи, вместо да се занимава с безкрайно отблъскващи глупости, то би могло значително да разшири стратегическия хоризонт на служебното правителство, без това да се отрази на функционирането на обществената система.

България се е устремила към поредни предсрочни избори и все по-актуален става въпросът как те ще бъдат позиционирани спрямо президентските. За ефектите от различните варианти може да бъде казано много, но всичко в крайна сметка се свежда до очакваните последици от един или друг вариант за водещите политически сили и кандидатпрезидентски двойки. И в този ключов въпрос се състои големият шок за политическите партии.

Ако двата избора са отделно, то съществува огромният риск да станем свидетели на още по-ниска избирателна активност и избор на събрание с доста спорна легитимност, представляващо незначителна част от българските граждани. Този ефект вероятно ще се усили, ако парламентарните избори са непосредствено след президентските.

Още повече, едни такива избори вероятно ще възпроизведат сходни конфигурации с някакво пластово разместване. Все пак подобен вариант оставя доста повече възможности за лавиране на партиите, които обаче е все по-малко вероятно да “сервират“ нещо ново на безкрайно отвратените избиратели. Това със сигурност ще превърне изборите за президент в много по-очаквано събитие, на което на всичкото отгоре се възлагат и значително повече надежди.

Другият вариант – едновременно провеждане на президентски и парламентарни избори, изглежда още по-неприятен за партиите. Нямам предвид различните ефекти върху получените гласове от едно съвместно провеждане – това е само едната страна на медала. Този вариант включва партиите в президентската игра, което, изхождайки от текущите обществени настроения, ще ги превърне в един неособено желан статист в изборния спектакъл.

Освен всичко останало, това несъмнено ще доведе на преден план нуждата от актуализация на политическото противопоставяне. След като миналата година “ляво-дясно“ бе заменено от “статукво-промяна“, през 2021 г. на партиите ще им се наложи да се позиционират по оста “проРадев- антиРадев“, като втората опция не изглежда много популярна.

Това значително ограничава възможностите им за лавиране и екстравагантни политически ходове, а и едва ли егоцентричните лидери лесно ще преживеят в себе си необходимостта да играят ролята на непретенциозен беквокал на президента. Обаче ще им се наложи, защото са наясно, че подкрепата за Радев от страна на техните партийна ядра не е подвластна на политически решения. Искат или не, за да останат отвъд линията ГЕРБ-ДПС, така наречените “протестни партии“ и “стара опозиция“ ще трябва да приемат “проРадев“ трансформацията, защото такова ще е желанието на техните избиратели. И всичко това за тях е шок.

За пръв път различни структури ще трябва да се съобразяват с безалтернативен на този етап фактор не от гледна точка на политическа целесъобразност, а заради фактическото им оцеляване.

Впечатляващото в случая е, че в една парламентарна система, в която не един път са доминирали силови министър-председатели, президентската институция успя да се превърне именно в такъв фактор. Едва ли различните президентски и полупрезидентски режими биха били добър вариант за нас, но можем да се надяваме, че Радев ще използва цялата енергия, която концентрира около себе си, за да се направи опит да бъде “излекувана“ българската парламентарна система.

Автор: Галин Дурев