БЪЛГАРИЯ
Хаджи Иванчо, който уби Левски, приема Търновската конституция
Малцина знаят кой е един от българите – османски съдии, подписали смъртната присъда на Васил Левски, който увисна на бесилото на 18 февруари 1873 г. Името на подлеца е хаджи Иванчо Величков Хаджипенчович. А още по-фрапантното е, че след като праща Апостола на свободата на смърт без да му мигне окото, в свободна България верният слуга на султана е избран за депутат в Учредителното събрание, гласувало Търновската конституция. Така подписът на българина стои пред два съдбоносни за България документи – смъртната присъда на Васил Левски и Търновската конституция.
Хаджипенчович се пренася в новата столица на България – София и става член на Върховния съд, а по време на Режима на пълномощията (1881 – 1883) – и на Държавния съвет. Убиецът на Дякона си купува къща на метри от лобното място на Дякона. Съдията дори се включва в комитета, който събира средства за вдигане паметник на Апостола. Иванчо готви дори слово за откриване на монумента. Смъртта обаче го прибира на 25 март 1894 г. Година и половина по-късно, на 22 октомври 1895 г., е осветен паметникът на Апостола на свободата. Без Хаджи Иванчо Хаджипенчович.
Иванчо Хаджипенчович е роден в Русе в 1822 г., според некролога му, и през 1824 г., според нуфус дефтера, тоест регистъра на населението на Русе от 1862 г., в семейството на русенския чорбаджия Хаджи Велико (Величко) Хаджипенчович – търговец и член на Русенския меджлис в продължение на около четири десетилетия между 1817 и 1857 година.
Между 1841 и 1845 г. учи право в Париж. Завърнал се в Русе, през 1846 г. се жени за Анастасия Мавриди, праплеменница на търновския елинист Никола Пиколо. Като търговец сключва съдружия с Христо Тъпчилещов и други български и австрийски партньори. Постъпва на османска служба – като член на местния меджлис – през 1852 г., а през 1854 г. е въздигнат в сан на капуджибашия от силистренския валия Ариф паша. Хаджипенчович, заедно с Петраки Златев и Тодор Марков, е сред тримата българи съветници на османския реформатор Мидхат паша в началните месеци на неговото управление като валия на новосъздадения през 1864 г. Дунавски вилает.
Хаджипенчович е щедър дарител на църковните и образователни институции в родния си град Русе: най-вече на българската църква „Света Троица“ и българското училище към нея, на което е дългогодишен попечител. По-късно участва в събирането на средства за българската църква „Свети Стефан“ в Цариград. Бил е сред спомоществувателите на първото издание на „Горски пътник“ от Георги Раковски (Нови Сад, 1857) както и абонат на вестник „Дунавски лебед“, издаван от Раковски.
През 1866 г. е избран в първия Общ вилаетски съвет (другите българи в съвета са Юрдан Теодоров и Никола Михайловски), през 1867 г. е назначен за председател на вилаетския търговски съд, а през 1868 г. е назначен в имперския Държавен съвет в Цариград, където остава до пролетта на 1877 г. Заедно с Гаврил Кръстевич и Георгаки Чалъкоглу е участник от българска страна в смесената българо-гръцка комисия по уреждането на църковния спор от 1869 до 1872 между Цариградската Патриаршия и обявената с ферман през февруари 1870 г. Българска Екзархия. Член е и на Временния смесен съвет за управление на екзархийските работи от 1872 – 1876 г.
През 1872 г. Хаджипенчович пише мемоар до османския велик везир Махмуд Недим паша, в който подробно излага съществуването на тайна революционна организация сред българите и вероятната сръбска подкрепа за нея. Между ноември 1872 г. и февруари 1873 г. Хаджипенчович е назначен в тричленната правителствена комисия, разследвала Арабаконашкия обир от 22 септември 1872 г. и комитетските мрежи на Българския революционен централен комитет, и осъдила на смърт водача на българското революционно движение Васил Левски.
След като надълго и нашироко са разказани деянията на Апостола, под личната редакция на Иванчо излиза следният текст: “Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване.”
Участието му в правителствената съдебно-следствена комисия, издала смъртната присъда над Левски, му спечелва омразата на цялата революционна емигрантска общност в Румъния, изразена най-запомнящо се във фейлетона на Христо Ботев „Знаеш ли ти кои сме?“ от март 1873 г. Приетият от изследователи за състоял се факт, че Левски е гостувал в дома на Хаджипенчович на остров Халки до Цариград, където е убеждавал него и други богати българи като Марко Балабанов и Христо Стамболски да подпомогнат финансово комитетите, подкрепят подозренията, че Хаджипенчович е бил посветен в тайни, които впоследствие е използвал срещу българското освободително движение.
През лятото на 1876 г. Хаджипенчович, заедно с ливанеца Едмънд Блек бей, е назначен в специална турска комисия за събитията около Априлското въстание и посещава лично Батак и Перущица. В подкрепа на доклада, който изрично упоменава зверствата, извършени от башибозуците, и преброява около 1700 души жертви, Хаджипенчович донася в Цариград отрязана детска ръчичка.
Османските власти приемат доклада като един от най-страшните документи в историята си и в Цариград се разпространява мнението, че събитията в Батак и тяхното отразяване са в основата на последвалите нещастия за империята. Той е назначен и в следващата, шестчленна комисия, която разследва наново събитията и изпраща на съд главния виновник за Баташкото клане Ахмед ага Барутанлията, но вече не се ползва с доверието на османските власти и е на практика е отстранен от работата ѝ. През пролетта на 1877 г. е освободен от Държавния съвет за неблагонадеждност.
След Руско-турската война и конституирането на Княжество България през февруари 1879 г. Хаджипенчович е избран депутат от Русенски окръг в Учредителното събрание, гласувало Търновската конституция. Висшият османски чиновник сменя феса с калпак, маха турските ордени от сетрето си и намества достолепната си фигура в залата на Учредителното събрание в Търново.
Пренася се в новата столица на България София и става член на Върховния съд, а по време на Режима на пълномощията (1881 – 1883) – и на Държавния съвет. След Освобожднието на България Хаджипенчович си построява в София къща на около 150 метра от мястото на обесването на Васил Левски и участва в комитет за събиране средства за вдигане на Паметника на Васил Левски. По това време Иванчо е член и на Върховния съд. Хаджипенчович готви и слово за откриване на монумента. Смъртта обаче го прибира на 25 март 1894 г. Година и половина по-късно, на 22 октомври 1895 г., е осветен паметникът на Апостола на свободата. Без неговия убиец.