ФОКУС

Има едно просто обяснение на това, което НЕ се случва в България

Почти всички депутати и общински съветници у нас са представители не на своите избиратели, а на партийните си босове

Запитвали ли сте се защо безброй обществени проблеми около нас стоят нерешени с десетилетия? От мръсния въздух в градовете, особено през зимата, до калните, бродирани с парчета счупени плочки квартални пътеки. От детските площадки без чешмички до тероризиращата шофьорите система за кратковременно паркиране, при която 90% от поставяните на колите скоби са за неумишлени нарушения. От невъзможност за профилактика по Здравна каса на някои от най-често срещаните заболявания чрез удобни извънболнични изследвания, до завишения петнадесеткратно над нормата процент на цезаровите сечения. Защо единайсет години след протестите под надслов #КОЙ нямаме и метър напредък в отстраняването на основната причина за тях, а именно, че никой по закон не e лично политически отговорен за номинациите за висшите държавни постове (членове на регулаторните органи и др.)? Естествено, почти липсва и одобрение от независима власт на тези назначенията. Когато все пак някой проблем се разреши, то обикновено е, след като вече са нанесени прекомерни непоправими щети на природа, човешки съдби, градска среда и т.н.

Същевременно има сфери от живота в България, предимно в частния сектор, където нещата се случват по-лесно – не една и две български фирми са вече световни и регионални лидери, радваме се на разнообразни и интересни самодейни фестивали, имаме няколко уникални специализирани образователни центрове, като СофтУни и INSAIT, и т.н.

Причината за това е, че

за да се развиваме, преди всичко трябва да можем да вземаме решения.

Решения относно специфичните ни общи интереси навсякъде, където имаме такива – на ниво личност, семейство, вход, блок, махала, село, квартал, община, област, държава, както и във всяка сфера на живота. Такива специфични общи интереси за жителите на един квартал например са кварталните детски градини, училищата и детските площадки. Обитателите на съседните квартали не посещават тези места и съответно не ги е грижа за тях. Докато столичното метро, макар и общ, не е специфичен интерес на живеещите в даден квартал, покрай който минава, защото и останалите столичани го ползват. То е общински интерес.

Както в личния, така и в обществения си живот вземаме решения по два начина – или пряко, или чрез упълномощени от нас представители. Следователно на всяко ниво, на което имаме специфични общи интереси, ни трябват

добре уредени, работещи представителни органи и преки институции.

Как обаче стоят нещата в това отношение у нас? На ниво квартал например нямаме никаква възможност за избор на наши представители, нито на квартален кмет, нито на квартален съвет, нито дори на квартален общински съветник, тъй като общинският съвет се избира от един избирателен район с кандидатски листи. В София и Пловдив избираме районен кмет с ограничени правомощия, но районите се състоят от по няколко квартала, без специфични общи интереси помежду си. Съответно върху районния кмет не се упражнява обединен контрол и той обикновено се измъква между капките, или в най-добрия случай безуспешно се опитва да носи няколко дини под една мишница. Неслучайно съществуват доста активни Фейсбук групи по квартали, но не и такива по райони.

Законът за етажната собственост пък ни принуждава да избираме между това да имаме домсъвет или на ниво вход, или на ниво блок. Ние, естествено, обикновено избираме първото, защото ни е по-належащо, и така блоковите ни интереси остават без управление. В резултат всеки вход често е с различна фасада, а прилежащите на блока площи не са добре поддържани – докато пред един вход хората си оправят плочките, пред съседния те се рушат, и т.н.

На областно ниво положението е същото. Нямаме орган на самоуправление, въпреки че имаме доста специфични областни интереси, обусловени от географската близост и традиции – от междуселищните пътища до средните училища, гимназиите и местните университети.

Формално уж разполагаме с инструмент за пряко вземане на решения на местно и на национално ниво – референдумът. Той обаче е блокиран в закона от абсурдното изискване за кворум, според което, за да бъде прието дадено предложение, то не само трябва да е одобрено от мнозинството гласували, а и в референдума да са участвали определен брой души. Сякаш става въпрос за заседателен орган, при който решението може да се отложи за следващо заседание. Това изискване позволява на противниците на всяко едно предложение, били те и малцинство, да го отхвърлят, като дезертират от урните и асимилират към своята позиция нормално въздържалите се. В резултат на тази и други грешки в Закона за пряко участие на гражданите, за петнайсетте години, откакто той е приет, нямаме нито едно взето с национален референдум решение и едва няколко с местен референдум[1].

Изводът е, че не е достатъчно само формално да имаме механизми за самоуправление – те трябва и да са работещи, а не изопачени до степен, в която

са превърнати в антидемократични инструменти за манипулация и потисничество.

За представителни органи като Народното събрание и общинските съвети това преди всичко означава те да са съставени от истински представители на гражданите. По дефиниция наш представител е човек, когото сме избрали, на когото можем да държим сметка и да сменим, ако решим. Следователно една избирателна система трябва да гарантира най-вече, че ние, а не някой друг, определяме кой кандидат ще стане или остане депутат или общински съветник.

Нашата избирателна система с кандидатски листи обаче гарантира точно обратното – че почти всички депутати и общински съветници са представители не на своите избиратели, а на партийните си босове, решаващи кого и на кое място да включат в партийната листа, с което до голяма степен предопределят избирането му.

Конституцията обаче постановява, че „Народните представители представляват […] своите избиратели […] и целия народ“. Излиза, че избирателната ни система е противоконституционна. Задължавайки ни да гласуваме първо за кандидатска листа (при това с чадър от допълнителни преференции за водача ѝ), тя на практика ограничава избирателното ни право и създава идеални условия за развитието на авторитарни псевдопартии, известни също като политически машини. Лесно ще ги познаете по това, че според правилата записани в уставите им, ръководството им само́ определя кой го избира, както и че то, а не местните партийни организации, определя кандидатите на партията за избори, признак за което са парашутистите на челни места в листите. Това води до т.нар. извратена отчетност, при която вместо ръководството да се отчита на партийните членове, те се отчитат на него. Понякога тази перверзна отчетност стига и дотам

гласоподавателите да се отчитат на партията – т.нар. купен и контролиран вот.

Има ли алтернатива? Да, и то отдавна. Най-харесваната и най-добрата избирателна система за представителни органи, както според гражданите, които я използват, така и според учените, е системата Единичен прехвърляем вот. Тя се прилага в Ирландия, Австралия, Шотландия, Малта и др. При нея всички кандидати от всички партии са подредени по азбучен ред в бюлетината със свои снимки и евентуално лого на партията им. Гласоподавателят маркира реда, в който ги предпочита, без да е ограничен от партийни листи. Съответно всеки депутат или общински съветник е лично отчетен пред своите избиратели. Независимите и партийните кандидати са равнопоставени. Парашутисти няма, защото системата не им осигурява чадър. Политическите позиции на кандидатите са доста по-умерени и по-близки до нуждите на хората, понеже, за да бъдат избран даден кандидат, обикновено не са достатъчни само първите преференции от твърдите му привърженици. Налага се е и някои от останалите избиратели да са го предпочели на второ или трето място в своите бюлетини, за да му се добавят гласове. Друго качество на тази система е, че е доста по-пропорционална от нашата, при която партиите и коалициите, преминали четирипроцентната бариера за влизане в парламента, получават с до 20% повече депутатски места, отколкото е делът им от гласовете.

Неслучайно повечето ни правителства през последните 35 години са били правителства на малцинството гласували. Тъй като Народното събрание и общинските съвети почти не ни представляват, те не работят добре. А законодателната власт е най-важната в една държава, понеже тя създава правилата за всички останали. Наивно е да очакваме значими положителни промени в изпълнителната, съдебната и местните власти, преди да коригираме механизмите, по които се формира и осъществява законодателната.

Един безотчетен спрямо гражданите парламент няма как да създава качествени правила. Действително, ако човек погледне който и да е наш закон в публично-правната сфера, веднага ще открие изобилие от логически грешки, изреждане на частни случаи, твърдо кодиране на стойности и други известни антимодели на системи от правила. Забелязал това, един арменски юрист, практикуващ в България, веднъж се пошегувал пред приятел: „Това българските не са закони, а каталози“.

Ако пък случайно си мислите, че качеството на законите няма особено значение, тоест че правилата не определят до голяма степен поведението на хората, запитайте се защо обикновено плащате на майсторите, които викате вкъщи, след като си свършат работата, а не предварително.

Свободата и отчетността са като двете страни на една монета.

Липсата на отчетност бързо прераства в извратена отчетност и тирания. Ето защо писаните и неписаните правила, които определят потокът на отчетността в която и да е организация или общество са от първостепенно значение за нейното или неговото функциониране. Както казват, рибата се вмирисва от главата, в случая на държава – от безотчетното създаване на закони.

Така стигаме до третото необходимо условие, за да можем да се самоуправляваме ефективно, а именно – да имаме правото да вземаме решения относно интересите ни на съответното ниво. За съжаление, в България държавното устройство е прекалено централизирано. Свидетелство за това е, че само 4% от всички данъчни приходи са от местни данъци. Да вземем следния пример – определянето на план-приема в средните училища очевидно е предимно общински интерес, но се определя от Министерството на образованието. Друг пример: състоянието на малките улици в дадено село, за разлика от междуселските пътища, е специфичен общ интерес на жителите му. Въпреки това за него отговаря общината. Излиза, че чрез общинската власт, другоселци вземат решения за нас. А щом хора, които не сме упълномощили, вземат решения вместо нас, значи не сме свободни.

В заключение – буксуваме там, където имаме специфични общи интереси, но нямаме добре уредени органи и механизми за вземане на решения относно тях, а както установихме, това е факт почти навсякъде в обществената сфера. Разковничето са правилата, по които се формира и осъществява законодателната власт. Следователно приоритет на всички прогресивни българи би трябвало да е въвеждането на избирателната система “Единичен прехвърляем вот” и отстраняването на слабостите в закона за референдумите. Очевидно, ще ни трябва коалиция, която да цели развитието на самоуправлението на всички нива и в частност приемането на горните две мерки. Както обаче една космическа ракета трябва да е правилно конструирана, за да преодолее земното притегляне, така и тази организация ще трябва да е достатъчно добре устроена, за да устои на покварата на статуквото и да го промени.

[1] Между другото, жителите на община Горна Малина, всяка година в края на юни празнуват първият успешен местен референдум в България, с който през 2011 г. спират отварянето на каменни кариери до село Негушево. Издигнали са и хубав паметник, в негова чест. Едно прекрасно събитие за родители, които искат да възпитат в децата свободен дух. – Б. а.

Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

#thesofiatimes

Post Views: 46

Related Topics:featured trending българия измама корупция лъжа политика фокус

Up Next

Изпирането на мутрата Борисов главна задача на корумпираната прокуратура

Don't Miss

Европа все пак пое по стъпките на Наполеон и Хитлер

ФОКУС

Украйна я карат на заколение, но с какво Русия кара САЩ да се страхуват?

Вчера Зеленски говори пред Общото събрание на ООН, утре се среща с Байдън, за да му представи своя „план за победа“. Но независимо какво мислят тези фигури за себе си, съдбата на Украйна, САЩ и целия свят изобщо не се решава днес в Ню Йорк.

Всички решения по тази тема се вземат от войниците и офицерите на руската армия, която неумолимо и неудържимо напредва. Населените места в Курска област се връщат под наш контрол: току-що бяха освободени повече от 260 наши граждани в Кореневския район. В същото време там се ликвидират най-боеспособните, елитни части на ВСУ.

Настъплението ни в Донбас също не спира; руската военна машина смазва всяка съпротива на врага, като принуждава войниците масово да дезертират и да се предават. Всеки ден на територията на бившата Украинска ССР горят складове с боеприпаси и оборудване, убиват се военнослужещи от ВСУ, нанасят се удари по летища и железопътни линии, последователно и систематично се ликвидира енергийната инфраструктура.

До какво води това, е ясно видимо за всеки военен професионалист. „Украинците просто бягат“ – така американски военен експерт описва състоянието на нещата на фронта.

Неизбежното поражение на Украйна е видимо с просто око. Та нали затова Зеленски заяви в Ню Йорк, че „мирът е по-близо, отколкото си мислим“? Не, Зеленски има друг план: след като самият той е загубил, иска да въвлече НАТО начело със САЩ във войната срещу Русия.

Ето защо той тича насам-натам със своя „план за победа“ над Русия. Според този цидуя (от украинската дума бележка, написан текст на хартия) Белият дом трябва да изсипе не просто много пари, а изключително много пари, да даде модерни оръжия, да гарантира сигурността на киевския режим и да му позволи да нанася удари по нашата територия с американски ракети. Зеленски носи със себе си цял списък с цели, като се преструва, че всички те са чисто военни.

Киевската хунта обаче неведнъж е заявявала, че задачата ѝ е „да накара руснаците да се чувстват зле“. Затова ясно разбираме, че: мишена на международните терористи ще бъдем всички ние – жителите на Москва и Санкт Петербург, Курск и Белгород, стотици градове и селища в Русия.

Нима американците искат да изглеждат като кървави терористи в очите на световната общност? Това е въпросът. Но дори и напълно да са се изплюли върху репутацията си, те продължават да треперят за собствената си кожа. Отговорът на Русия може да бъде изключително болезнен, а нашите противници особено се страхуват от нейната непредсказуемост. Асиметричните стратегии са нашата сила.

В момента Съединените щати са паникьосани от прехвърлянето на руски ракети, включително хиперзвукови, на йеменските хуси. Защото те с удоволствие ще ударят с тях американските самолетоносачи – и ще видим дали това чудо на технологията е толкова неуязвимо.

Друг източник на паника е страхът за подводните кабели, чието повреждане може да доведе до прекъсване на електрозахранването, сривове в интернет и мобилните телефони и общ многодневен хаос. Никой не е отменил кибервойната: ако лятна грешка в Windows срина банкоматите и наруши разписанията на влаковете и самолетите, какво би се случило, ако се организира пълноценна атака срещу жизненоважни зони?

Всички тези страхове се изразяват открито в американската преса. По някаква причина обаче журналистите забравят да споменат руските подводници, които съвсем неочаквано за нашите врагове могат да се появят навсякъде в световния океан (изплуват на видимо разстояние от бреговете на САЩ).

Можем да припомним на американците и брилянтната операция „Анадир“ за прехвърляне на нашите ядрени оръжия в Куба. Изобщо, наистина има от какво да се страхуват там. А в момента най-силното оръжие на Русия е неопределеността на заплахата ѝ. Откъде ще дойде, кога ще дойде, как ще изглежда – колкото по-малко можеш да изчислиш опасността, толкова по-страшна е тя.

Да се измъкнат между капките и да се преструваме, че американците не са дали разрешение за нанасяне на удар по Русия и че украинците правят всичко сами, също няма да проработи.

Путин изрично отбеляза, че разузнаването и насочването на ударите се извършват от американците и други представители на страните от НАТО. Следователно нашият отговор – какъвто и да е той – ще бъде насочен именно към западните господари на Киев. Днес те дори не се опитват да скрият уплахата си. Дали ударите по нашия народ ще ни накарат да се предадем? Не, ще бъде точно обратното. Целият ход на украинската агресия се свежда до такива ударни действия.

През последните две години и половина на СВО руснаците щадят войниците си и печелят с числено превъзходство.

Така че мафиотският резерв на Украйна е близо до изчерпване, а ние имаме превъзходство от порядък на квадрат.

Президентът Путин обясни, че разрешаването на удари на руска територия би означавало, че държавите от НАТО ще влязат във война с нашата страна. Но как тези момчета, които никога не са помирисвали барут, ще се бият с нас?

НАТО се опитваше да използва Украйна като полигон за водене на съвременна война. Парадоксално е, че с това те обучиха руската армия. Не веднага, но ние усвоихме най-съвременните технологии и методи на водене на война, като същевременно запазихме огромния си мобилизационен потенциал и стимулирахме военнопромишления си комплекс и успяхме да запазим икономиката си непокътната.

Европейските страни от НАТО не разполагат с нито едно от тези неща: нито с уменията и опита за водене на съвременна широкомащабна война, нито с единен отбранителен комплекс, нито със силна, развиваща се икономика. Всяка ескалация ги води до неприятно разклонение на пътя – или тежка криза на държавите им, или пълно унищожение. Какъвто и да е отговорът на Русия, той ще бъде фатален за тях.

Така че в известен смисъл комикът е прав: „Мирът е по-близо, отколкото си мислим“. Само че пътят към него минава през поражението на Украйна. Дълго време американците водеха тази нещастна територия на заколение и на практика я поведоха. Сега те са изправени пред алтернативата – да предадат киевската хунта или да умрат заедно с нея. Честно казано, не е много голям изборът.

Визитка: Виктория Никифорова е руска журналистка, която често пише анализи, публикувани в РИА Новости, Спутник и други издания. Последните ѝ материали са основно свързани с войната между Русия и Запада на територията на Украйна. Чест гост е и в различни подкасти в YouTube и не само, в качеството си на коментатор на актуалните събития в Русия и света. Не спестява критиките си и за руската власт.

Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

#thesofiatimes

Post Views: 12

ФОКУС

Зад маската на европейския хуманизъм се показа самия дявол

На мястото на европейския хуманизъм дойде обезчовечаване

Две новини. Израел извърши мащабна терористична атака, като взриви пейджърите на ливанската „Хизбула“. А Европейският парламент одобри резолюция, позволяваща удари дълбоко в Русия. “За” гласуваха 425 народни представители, “против” – 131, “въздържали се” – 63. Това ни говори, че прословутия европейски хуманизъм е прехвален.

Не беше изразена нито дума на осъждане срещу Израел. Загубата на живот не е причина да се осветява Айфеловата кула. И Русия вече е окончателно идентифицирана като цел. Държава, срещу която всичко е възможно. Снарядите, които ще избухнат в тази страна, вече са благословени от стара Европа.

Обезчовечаване.

Това, което казвам от 2014 г. Тогава това се случи на местно ниво – украинската пропаганда доказа, че в Донбас има не хора, а мръсни орки. Това беше много популярна парадигма тогава.

Говореха много за това, че в Донбас живеят само бидло („говеда“). Дори мемът, както бихме казали сега, беше „Донецко бидло“. Въпреки че „бидло“ всъщност е полска дума, с която са наричали украинските крепостници. Пишеха директно за орки и воини на светлината. В армията на последните имаше много неформали, които играеха на живо или компютърни ролеви игри. Разделението на черно и бяло тръгна с гръм и трясък. По-късно поетът от фронтовата линия Дмитрий Артис използва това в своето стихотворение:

„Завчас страната на две разделена

И при двамата мутра разтеглена…

Светлолики елфи с продупчени глави

Нападнаха Мордор като скакалци…“

Тогава те, разбира се, твърдяха, че са във война с Русия, но имплицитно признаха, че техният враг е Донецк. И нарисуваха черен, очукан образ на този враг, когото не съжаляваш. За да не е жал да го бомбардират.

Променете обичайната картина на света, където хуманизмът е на първо място. Но точно такава картина се очерта в съзнанието на руските и украинските интелектуалци на прага на 2014 г. Много хора, които симпатизираха на Майдана, смятаха радикалните националисти за неадекватни „спътници“, а спусъкът за тях беше известният „брутален побой над студенти“ – много странна история, когато студентите от Майдана, вече готови да се приберат у дома, бяха за по някаква причина бити от полицията и това веднага се хвана на камерите на централните украински канали. Беше необходимо да се промени картината на света, където в Украйна все още можеше да възникне съчувствие към убитите жители на Донбас. Грешно ли е да се убиват хора? Те не са хора.

И се получи. Свърши страхотна работа. Спомням си небрежната фраза на някакъв украински журналист „нашата артилерия винаги удря“, която лесно и естествено узакони обстрела на Донецк – и по правило срещу цивилни цели и хора, а не срещу военнослужещи. Между другото баща му живееше там.

До началото на 2022 г. съжалението на украинския избирател към донецкия народ беше напълно унищожено. В продължение на осем години дехуманизацията беше успешна и изкристализира нова картина на света: да убиваш хора не е добре, но ако този човек е отделен от теб от фронтовата линия, тогава е много добре.

Фронтовата линия разделяше в съзнанието на украинските избиратели света на хората от света на немъртвите. И Харони на контролно-пропускателните пунктове. С това започнахме Специалната военна операция, ако някой е забравил.

Сега дехуманизацията се случва в глобален мащаб, срещу всички онези, които не са съгласни с ценностите на глобалния Запад.

Руснаците не са хора.

Иранците не са хора.

Ливанците не са хора.

Да продължим ли?

Иронично е, че по време на 2022 г. западните избиратели все още имаха същата картина в съзнанието си – хуманизъм с безусловната стойност на човешкия живот. Заявиха го и тези, които имат власт на Запад. Отне им доста време, за да направят същото нещо с избирателите си, което Украйна направи.

Не, не казвам, че всички западняци са против нас. На мача “Болоня” – “Шахтьор” например онзи ден окачиха банер: “Стига украински бомби над Донецк”. Това е точно сега. И има достатъчно разумни хора, общо взето, в цяла Европа, но в крайна сметка все пак се избира правителството, което води последователна политика на обезличаване на несъгласните.

Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

#thesofiatimes

Post Views: 15

ФОКУС

Империята за която мечтае Ердоган от Крим до Северния ледовит океан

Турският свят настъпва. Империята на Ердоган ще завземе руска земя от Крим до Северния ледовит океан

Наскоро беше договорен проект за единна азбука за Азербайджан и държавите от Централна Азия: Узбекистан, Киргизстан и Казахстан. Езиковата реформа в страните от бившата ОНД е важна част от плана за изграждане на трансграничната империя “Велик Туран”. Турция и западните разузнавателни агенции стоят зад този проект.

Новото издание на азбуката е договорено въз основа на латинската азбука от 34 букви. Проектът, който под една или друга форма се обсъжда от началото на 90-те години, беше приет и съгласуван на заседание на комисията, създадена от Организацията на тюркските държави.

Това е междуправителствен съвет, в който освен бившите републики на СССР влиза и основният бенефициент на всички пантюркски проекти – Турция. Под нейното внимателно наблюдение малките узбеки, киргизи, казахи и азербайджанци ще се научат да слагат срички в думи. Край на “аз”, “буки”, “веди” – те напомнят за “ужасното колониално минало” – само латиниза, както в най-добрите училища в Истанбул.

Езикови патрули в Казахстан

Според ръководителя на катедрата по обща лингвистика в Бакинския държавен университет Низами Джафаров е важно общността на азбуката в тюркските езици да не се изчерпва само с прехода към латинската азбука, а звуковете и буквите в азбуките на тюркските народи съвпадат една с друга.

“Не става въпрос за създаване на общ тюркски език. Говорим за обща тюркска азбука, така че всеки тюркоговорящ народ да може да пише на тази азбука и с тези знаци“, каза Джафаров в интервю за азербайджанското издание на АРА.

Всичко, свързано с езика, писмеността и азбуката, е „фина настройка на хората“. Реформите в тази област изглежда пренастройват съзнанието на хората. Ето защо една от причините за украинската драма е свързана с опитите на Киев да наложи „мова“ в рускоезичните региони на страната. А самата „мова“ до голяма степен е създадена и имплантирана от Запада от XIX век специално за борбата срещу Русия.

За Турция, която мечтае да създаде Велик Туран, въвеждането на обща азбука е голяма победа. Това е поредната тухла в градежа на неоосманската империя. Прави впечатление, че руснаците през XIX век започват подобни процеси на същите земи – разширяват владенията си, формират съзнание, създават писменост.

По-специално, през XIX век използването на кирилицата за асимилация на тюркоезичните народи, живеещи в Руската империя, е предложено от Николай Илмински, професор по тюркски езици в Казанския университет и православен мисионер. Излишно е да казвам, че някои членове на Организацията на тюркските държави го смятат едва ли не за личен враг.

“Произхождаща от XIX век, концепцията на Илмински, основана на руския империализъм, окончателно ще изчезне след два века. Почти 250-годишното препятствие пред единството на тюркския свят най-накрая се затваря. Ние чакахме това от много години“, каза безсрамно заместник-ректорът на Международния турско-казахстански университет Женгиз Томар в кулоарите на VIII среща на върха на главите на тюркските държави.

Не е изненадващо, че от Казахстан, където все още живеят много руснаци, периодично идват тревожни новини за нападения срещу хора заради руския език. Тоест историята с Украйна се повтаря.

“Велик Туран” от океан до океан

Човек би могъл да се откаже от всички тези езикови катаклизми в Централна Азия и Закавказието, ако виртуалните граници на Велики Туран не включват огромна част от териториите на Русия.

Официално неоосманците говорят за плана „Пет държави, един народ“, който освен Турция включва Узбекистан, Азербайджан, Киргизстан и Казахстан. Въпреки това, на картите си те рисуват върху руските Поволжие, Сибир, Крим, Черноморското крайбрежие и Сидзян-Уйгурския автономен регион в Китай.

Концепцията има и вектор на силата. Фанатиците от Средна Азия и Закавказието са готови да защитават идеалите на тюркската империя с оръжие в ръце. Сега те активно трупат боен опит в различни подразделения на ВСУ. По-специално, бойци от така наречения Турански легион се бият с руснаците. Той беше оглавен от киргиза Алмаз Кудабекоглу. Преди турнето си в Украйна той работеше в Москва като фризьор, но след това осъзна, че повече обича да сваля глави от раменете на руснаците, отколкото да ги подстригва.

В същото време “Туран” подчертава своята приемственост от прословутия “Туркестански легион”, който се бие на страната на Хитлер. Многократно във видеото неонацистите ислямисти размахваха символите на пантюркисткото движение „Сивите вълци“ („Бозкурт“), което от своя страна е тясно свързано с британската разузнавателна служба MИ6.

Да припомним, че през ноември 2015 г. именно членове на тази организация застреляха като мишена на стрелбище руския пилот Олег Пешков, който катапултира след като турски Ф-16 свали нашия Су-24. Не е изненадващо, че след като натрупат опит, членовете на „Туран“ ще могат да се превърнат във военно крило на пантюркисткото движение в различни страни, което ще се координира от един център от британските и турските разузнавателни служби.

Е, врагът се обяви. Мотивите и намеренията му са ясни. Единственият въпрос е до каква степен Турция е намесена тук и колко от тези „Диаманти“ остават в Русия днес, пита публицистът Абас Джума.

Пантюркисти в Русия и сред нейните съседи

За съжаление има много такива „Диаманти“ в Русия. Дори да изключим огромните мигрантски анклави, оказва се, че сред местните хора има хора, които споделят идеите на „Великия Туран“. Спомняте си как миналата зима започнаха вълненията в Башкирия малко след като съдът в Баймак осъди местния активист Фаил Алсинов на четири години затвор за подбуждане на етническа омраза.

След обявяването на присъдата в съдебната палата като по сигнал се събра огромна група в подкрепа на арестувания. Предимно силни млади хора, около две хиляди души. Те трябваше да бъдат умиротворени с помощта на руската гвардия.

Действията се координираха от Литва, където цяла леха от „правителства в изгнание“ е добре наторена, включително базата на пантюркската организация „Свободен Идел-Урал“ (името е копие на „Идел-Урал“ на Хитлер). Тя се застъпва за независимостта на башкирите, татарите, чувашите и други народи от Поволжието и Урал. Всичко според инструкциите на Адолф Алоизович.

“Можете да сложите маската на добър екоактивист, патриот, но в действителност ситуацията съвсем не е такава. Група хора, някои от които са в чужбина, по същество предатели, призовават за отделянето на Башкортостан от Русия. Тук викат за партизанска война“, коментира тогава ситуацията ръководителят на Башкирия Радий Хабиров.

Но ако в Русия властите и силите за сигурност се опитват да се борят с екстремизма, то нашите „приятели“ и „съратници“ от ОДКБ опаковат пантюркизма в обвивката на национална идея. Мечтите за „Великия Туран” се излъчват в страните от Централна Азия чрез учебници, обществени организации, щедри стипендии в университети, култура и изкуство.И, разбира се, всичко това върви ръка за ръка с марковата русофобия.

По същество това са звена от една верига; Достатъчно е да си припомним сензационния казахстански „блокбастър“ „Събуди се, казахо!“, Цялата същност на който се свеждаше до факта, че руските потисници са измъчвали и са се гаврили с нещастните казахи от векове.

Турция, не без помощта на западните разузнавателни служби, активно върви към своята мокра мечта. В страните от Централна Азия се реформира азбуката, координират се бойните части в рамките на въоръжените сили на Украйна, младежите в Централна Азия се радикализират, в училищата и университетите се насаждат русофобски идеи, дори популярните турски сериали са тихомълком насърчаване на „туранския идеал“.

Какво от това?

Какво прави Русия, за да попречи на Централна Азия да отплува зад шамандурите? Много е просто. Отваря вратите за милиони мигранти и ги окача на врата си, надявайки се на благодарност. Ето клиника, ето капитал за майчинство, ето детски надбавки.

Както знаете, при нас идват не програмисти и оператори на металорежещи машини, а жители на отдалечени села и села. Те се вдъхновяват от идеите на „Великия Туран” тук, в хостелите до пазара „Градинар” и в общежитията за мигранти. Да се възпита уважение към руската култура, традиции и история в такива условия е просто физически невъзможно, колкото и да повтарят за това мигрантските лобисти в Държавната дума.

Тоест, оказва се, че ние самите храним вражеската армия, която в бъдеще може да подпали страната ни отвътре, за да постигне целите на един много специфичен проект. Нарича се „Велик Туран от море до море“ и ще бъде построен, както каза Збигнев Бжежински, „за сметка на Русия и върху руините на Русия“.