ФОКУС
ТЪЖНА ИЗПОВЕД: Как станах клошар, докато Бойко Борисов „работеше, работеше, работеше”
След като получих тежък диабет, животът ми напълно се срина, синът ми извръща глава от мен – срам го е, че ровя по кофите, отслабнах с 38 килограма, така че едва ли някой от предишния ми живот ще ме познае. Това разказва в драматична изповед клошар, стигнал до кофите, докато Бойко Борисов обяснява как ЕС е най-хубавото място за живот и раздава на свои хора да си тъпчат гушите милиарди. Публикувахме една от стотиците тъжни истории на българи, останали без дом и средства, докато ББ „работеше, работеше, работеше“, но както стана ясно в последните седмици само за свои хора.
Броят на просещите бездомници в столицата и големите градове на страната непрекъснато се увеличава. Като причина за това специалистите посочват дългогодишната криза, пандемията, опънатите роднински взаимоотношения и увеличилите се психологически заболявания. В стремежа си да оцелеят, гражданите предприемат крайности, граничещи с животинско поведение, разказва журналистката Дани Златанчева в репортаж за „Уикенд“..
Такава е историята на Тошко, който от 3 месеца спи в стар, почти изгнил автомобил в столичния квартал „Люлин”, яде каквото намери в контейнерите или каквото му купи милозлив човек. Къпе се от дъжд на вятър – ако го покани приятел. Последно си е взел душ преди Великден. Понякога има късмета да попадне на трапеза, но след час-два благодетелите почвали да му намекват, че трябва да си ходи. И той си тръгвал, защото не искал неприятности.
Преди да стигне до улицата и несретния начин на живот, 55-годишният мъж имал семейство и две деца. Нещата не вървели гладко, но с булката му се търпели, докато той не получил остра форма на диабет и не бил пенсиониран по болест. Доходите на фамилията значително се свили. Съпругата му почнала да се изнервя, че само тя работи, че разходите на поотрасналите деца вече са се увеличили. „Наричаше ме с ужасни думи, обвиняваше ме че едва ли не съм мързеливец, оставил семейството си да бедства, въпреки че аз просто нямах сили да работя каквото и да било”, споделя нашия герой.
Тошко започнал да получава и припадъци. Веднъж се строполил пред магазин за хранителни стоки. Човечни граждани веднага позвънили на 112. Пристигнал екип на „Бърза помощ” и го закарали в голяма столична болница. Телефонирали и на жена му, която отсякла: „Измисля си този нещастник, нищо му няма! Да беше пукнал поне, да не ни мъчи!”
В здравното заведение Тошко получил просветление, че не може повече да търпи женския домашен тормоз. Пак там се запознал и с друга дама на неговата възраст, също страдаща от диабет. Тя била свободна и само след няколко кафета му предложила да заживеят под един покрив. Клетникът приел и обещал, че още след изписването ще го направи.
Когато се прибрал при законната си половинка, обяснил че отива за минерална вода в Банкя. Не се върнал цяла седмица. На осмия ден от новото приключение позвънил на жена си обяснил, че вече живее с друга. Помолил да му съберат багажа, защото в удобен момент щял да мине да го вземе. Така и станало.
Година и половина по-късно Тошко бил натирен и от новата си изгора. Причината била тежък припадък, който едва не го пратил в гроба. Мъжът се събудил в болница. Не помнел какво точно се е случило, не знаел и малкото си име. Разказвал само спомени от детските си години.
На изписването никой не дошъл да го посрещне. Трудно му било да се придвижва, защото ходел с помощта на бастун. Движел се безцелно по улиците и не знаел накъде хване. По негови неясни спомени два дни се придвижвал пеш от Четвърти километър в София до „Люлин”, където живеел с новата си половинка. Оказало се, че тя е сменила бравата на вратата. Така мъжът останал без покрив и без финансови средства.
„Първата вечер прекарах леко в колата, макар и болен, втората и третата – също. Чак след седмица усетих, че започвам да се изкривявам. През това време ходех в близка бензиностанция, където се миех. Храна ми носеха съседи, които ме съжаляваха, но с времето престанаха. Тогава тръгнах по кофите и заживях нов живот…
Взимам минимална инвалидния пенсия, която ми превеждат по карта. Парите, разбира се, не стигат, няма къде да живея, защото нямам собствен дом. Мобилният телефон си зареждам по кафетата и по познати – слагам по 5-10 лева, колкото да има някакви импулси.
Децата ми изобщо не се интересуват от мен, защото оставих майка им заради друга жена. Нямам и очи да ги погледна. Не ме търсят по телефона, за тях вече не съществувам. Съпругата ми е подала молба за развод и вероятно скоро ще се разведем. Няма да й преча. Другата жена също не ме поглежда. Очевидно за болен и беден човек никой не иска да се грижи. Донякъде сам съм си виновен за съдбата. Имах всичко, но реших да хукна на 50 след нова жена. Но какво да направя, като съпругата ми се държеше зле с мен и ме наричаше с ужасяващи думи?
Болестта ме направи друг човек. На моменти изнервен, на моменти смирен. Обичах децата си, но се карах с тях. Прокълнах дъщеря си да стигне до просешка тояга, но аз самият станах просяк. Искам да си взема думите назад, но е твърде късно. Със сина ми се виждаме случайно няколко пъти, но той извръща глава от мен – дсрам го е, че баща му се е докарал до това положение”, разказва пред репортер на „Уикенд” новоизлюпеният скитник.
Тошко обяснява, че няма концепция за живота в бъдеще. Единствената му надежда е в общината, която може да го прати в Дом за временно настаняване и ли да го подсигури с общинско жилище.
От скоро се събирал с други бездомници. Трудно намирал език с тях, защото почти всички пиели алкохол от сутринта, а той не близвал. Едва издържал празните им приказки, но нямал друг избор – това били единствените хора, които му обръщали някакво внимание, не му се карали и не се притеснявали от това, че е болен и ходи с бастун. Поделяли с него и храната, и цигарите си. Той също ги гощавал в деня, в който превеждали пенсията по картата му. Разказвали си житейски истории и се утешавали един друг.
В компанията на бродягите имало и 30-годишна жена на име Вера. Някога тя обитавала общинска гарсониера. Почнала да прибира котки, защото много обичала животните. И понеже не били кастрирани, те се размножавали по няколко пъти годишно. Скоро миризмата на писаните обхванала целия вход. Воня се носела и от дрехите на стопанката им, която официално била безработна, но от време на време карала нелегално такси. Съседите й спретнали подписка, пуснали молба до полицията и с триста зора успели да я изгонят.
Така младата жена попаднала в компанията на Тошко и на останалите бродяги, чиито житейски несгоди са достойни за драматичен сериал. Бездомникът е категоричен, че ако му дадат подслон от общината, ще вземе със себе си Верчето – „добро момиче е, човечно”. На този етап нямало какво да й предложи, поради тази причина не се занимавал с нея. Иначе на барабите нищо човешко не им било чуждо. Влюбвали се, карали се за една и съща жена, стигали до бой, нощували в паркове и градинка, а понякога нападали и случайни минувачи.
„Трябва да се оцелява по някакъв начин. Всеки може да стане скитник. Никой не е застрахован, че роднините му няма да го натирят от вкъщи. Аз никога не съм имал свой дом. Повече от 20 години живях в апартамента на съпругата си. Но като я напуснах и отидох при другата, тя просто озверя. Мина време и на другата любовта към мен угасна. Тя имаше син, който няколко пъти ме пребива по време на съвместното ни съжителство. Плакал съм със сълзи на стълбището от обида. Момчето ми се води асистент и благодарение на мен и болестта ми взема някакви пари. С майка му се оказаха големи неблагодарници.
Сега поне съм щастлив, защото кварталните бедняци истински ме обичат. Мнението на другите не ме интересува. Месеците, през които съм на улицата, те ми дадоха две одеяла, яке и обувки. Пуснах брада и свикнах да ровя в контейнерите. Отслабнал съм с 38 килограма – бях 98 кила, сега съм 61, кожа и кости съм. Така че и да ме види някой познат, просто няма да ме познае. Пък и винаги мога да кажа, че са се припознали”, казва ни на раздяла скитника Тошко и поема към поредния контейнер.