Става все по-необходимо в наши дни истината да бъде защитавана, да се помни и знае. Това е необходима дан и за поколенията, които са я сътворили, и за духовното здраве на народа. Погребалните агенти на лъжата трябва да бъдат разобличавани навреме и да не се чака това да свърши справедливият съд на историята.

Задачата, отнесена към днешния ден, не е непосилна въпреки навеите от голи отрицания и вонящите локви от полуистини. Според силите си и аз се опитвам да го направя. Въпреки конкретните наплевателства на войнството на Джордж Сорос, въпреки тежките портфейли на „Америка за България“, въпреки зловонния съсък на Дойче веле и Свободна Европа в дните, предхождащи 9 септември, макар че в техния календар почивен ден в това отношение няма. Впрочем, те отдавна са ясни и изчислени за честните и мислещи хора на България. И те самите, и артилерийската им подготовка за всеки предизвестен щурм на позициите на историческата правда. Заради посредствената им едноплановост обаче би било погрешно 80-годишнината на 9 септември да се разглежда разкъсано от онова, което наричаме разгул на десния популизъм и неофашизъм. Не че той е нещо по-различно от запенените от ненавист речитативи на членовете на разни Атлантически съвети и форуми, а защото е доказателство за продължаващите и несвършващи процеси на криза в българското общество, породени от реставрацията на капитализма и отдавна обяснената от философи уродливост на обществено-икономическите отношения при него.

След 1989 г., когато започна осъществяването на реставрацията, зад димната завеса от заместващи понятия като „приватизация“, „пазарни отношения“ и „пазарно общество“, с които партийните перестроечни пропагандисти успяха да скрият гримасата на историята, като изкусна вещица тя съумя най-напред да прикрие очертанията на бъдещото господство на финансовия капитал, който, както е известно, е майка и баща на бастарда, наречен фашизъм. Днес с трезва яснота можем да се огледаме, защото все по-разчитаеми и понятни стават механизмите, от които бе сглобен т. нар. преход, който успешно въздигна разделителната стена между скорошните социалистическите реалности и забравеното и уж завинаги погребано минало.

Както се оказа, инструментариумът на новоговора и заместващите понятия бе повече от необходим. И ако перифразираме Сартър – ако го нямаше, той трябваше да бъде измислен. Най-подготвени се оказаха съответните институти за социални теории за управление на обществото като „Тависток“, Корпорация Ренд и др. За новите поколения, както и за преформатирането на по-старите, бяха ушити новите дрехи на капитализма. Това бе направено по известната и вече спомената кройка – приватизация, пазарни отношения и пазарно общество, с които той трябваше да бъде преоблечен.

Този процес не бе особено скоростен, защото не всички в Българя бяха наивници. Съпротива имаше, трезви гласове не липсваха, но овладяването на медиите в много отношения се оказа решаващо за крайния резултат. Беше време разделно наистина и общественото съзнание боледуваше. Сред многото горчиви лекарства, които му се предлагаха, бе пробутано и хапчето на антикомунизма като средство за овладяване на стресирания народ. Чак по-късно се разбра, че чрез изблиците на ярост то имаше парадоксалното свойство да приспива познанието и интелигентността. В суматохата мнозина забравиха, че именно чрез антикомунизма можеше да бъде открита същността на обикновения, както го определи още Михаил Ром, фашизъм. И когато някои все пак прозряха истината, се възприе курсът към знак за равенство между комунизъм и фашизъм под обединяващото ги понятие „тоталитаризъм“. Въобще, както казваше един Радичков герой, „араламбенето му е майката“. Ной кой да ти хай?!

Историческият ревизионизъм набиваше обороти, особено след перестроечните процеси в СССР и последващото негово рухване. Появиха се междинни теории, които доказваха, че всъщност общото между комунизма и фашизма е тяхната антибуржоазна същност. За аргумент се използваха дори социалистическите корени на движението на Бенито Мусолини в Италия, както и антиплутократичните речи на Адолф Хитлер. Тезата за насилието като техен общ родов белег имаше голямата цел да омаловажи антифашистката борба и същевременно да прикрие твърде изобличителната прилика между фашизма и колониалната практика на западните демокрации, които усилено пропагандираха и налагаха т. нар. либерална демокрация и първенството на човешките права. Сякаш не те, а някакви пришълци от космоса бяха сътворили планини от кости и реки от кръв в колониалните територии, а и навсякъде по света.

Битката срещу фашизма, срещу режимите, които го олицетворяваха в Източна Европа, вече се представяше – отначало плахо, а по-късно все по-настоятелно, едва ли не като комунистическа измислица: партизаните ставаха погромители на мандри, криминални елементи и шумкари; антифашистите – агенти на Москва, докато адептите на фашизма като идеология и практика приемаха мъченическия образ на невинно пострадали от комунизма. Дори за поет от световна величина като Никола Вапцаров бе организиран „трети разстрел“, а само преди месеци бе нарязан и Паметникът на Съветската армия в София, а в Пловдив общинският съвет вече е открил обществена поръчка по остойностяването на бъдещо премахване на „Альоша“ от Младежкия хълм в града. И всичко това под погледа на една все по-инертна и индиферентна маса от „едноизмерни хора“ според определението на австрийския писател Роберт Музил.

Допускам, че някой от заклетите отрицатели на истината, ако прочете всичко написано дотук, би казал, че няма начин това да не е излязло изпод перото на бивш партиен секретар поради едва ли не партийната му обусловеност. Бързам обаче, макар и подведен от емоционалното си предположение, да повдигна щората на отворения прозорец на душата си. Това отрицателят, най-често ренегат, навярно би определил като признак на слабост, а екзекуторът от „третия разстрел“, когото едно стадо овце спаси за демокрацията, би определил като поза. За разлика от тях обаче аз никога не съм членувал и не съм бил кандидат за член на БКП, което не изтъквам като особено достойнство, а само като контрапункт на ренегатството, на моралното пораженчество и нагаждачество. Не без гордост мога да кажа, че моят хляб е бил честен, че 15 години, 3 месеца и 27 дни с омаслените ръце на локомотивен машинист съм посягал към белия лист, а върху книгите, които съм похващал в престоите по гарите, съм оставял неизтриваемите отпечатъци на големите си работнически ръце; че не съм изохкал дори, когато стихосбирката ми „Хляб“ бе изгорена в пещите на всеподозрителния остракизъм и отчуждението под зоркия поглед на сивите шинели на Шесто управление на ДС. Ведно с мечтите ми за правда, ведно с вярата ми, че наред с материалните блага имам право да създавам и духовни ценности – така както ги разбирам и така както ги чувствам.

Не се представям обаче за герой с късна дата. Пиша всичко това, за да обоснова твърдението си, че хулителите на 9 септември, дал начало и тласък на вярата на народа ни за нов живот и за един по-добър свят, твърде често имат общо комунистическото минало, което, уви, обуславя и антикомунистическото им настояще. Това са те, които непрестанно изливат заразата на отровната си кръв в душите на младите не знаещи или вече не искащи да знаят истината. Преповтарят ги екраните на телевизии и безчет микрофони. И те, довчерашните възторжени комсомолци, преподаватели по научен комунизъм, служители на службите, историци под наем, безсъвестници, измекяри и лъжци, след толкова натрупани грехове и предателства, завързани на чужда ясла марионетки, бивши правоимащи с потни длани посочват с кривия пръст на Юда и отрицанието 9 септември – деня на дълбоко изстраданата победа в неравната борба с човеконенавистния расистки нов световен ред. В тази борба от 1941 до 1945 г. паднаха убити 9140 партизани и 20 700 ятаци. Изгорени бяха 2139 къщи, 31 250 души бяха въдворени в концентрационни лагери. Не искам да говоря за осребрените отрязани глави, за кървавите пари на властта, поощряващи разгула на фашизма.

И какво загърбват, като не признават и отричат представителите на „златната младеж“ и бодрата комунистическа смяна? Говорещите глави като Иво Инджев, Огнян Минчев, Евгений Дайнов, Красен Станчев, Кънчо Стойчев, Андрей Райчев, грантоеди на „Америка за България“ и Отворено общество“? Бивши и настоящи властници през годините като Росен Плевнелиев и Иван Костов, Бойко Борисов, попутчици на антикомунизма като Красимир Велчев, Цецка Цачева и Лиляна Павлова… Списъкът няма край – тяхното име е легион.

Както пише Шатобриан, свидетел на една друга Реставрация, за Талейран и Фуше, когато застъпват на служба при Луи Осемнайсети, „порокът е опрян на предателството“. Като пример за всички ренегати и те тогава най-много от всичко са мразели Наполеон и Републиката, на която са служили. Така че я се опитай да кажеш нещо добро за Тодор Живков и България при неговото управление – нашите тайлерановци и фушета ще ти издерат очите. И няма да им мигне окото.

А родината ни за 45 г., особено след 1956 г., при Тато достигна невиждани и немислими днес върхове в своето развитие. От ограбена селска държава България се превърна в незаобиколим фактор в международното разделение на труда в такива сектори на производството, като енергетика, машиностроене, електроника, химия, земеделие… Тогава в БДЖ никой не би допуснал дори мисълта, че пътници могат на ръце да маневрират вагони, защото няма локомотив. Всичко имаше – и неудачи, разбира се, но най-голямото богатство на социалистическа България, бе завидният индустриален и научен интелект, създаден от потенциала на 650 000 души с висше образование – инженери, лекари, учители, проектанти, агрономи, дейци на българската наука и култура.

Неотдавна посетих територията, която все още е владение на БАН, по-точно Института по органична химия. И в паметта ми изплуваха образите на знаменити български учени и личности в областта на тази сложна наука – химията. Припомних си имената на академиците Георги Близнаков, Богдан Куртев, Йордан Малиновски, Евгений Будевски… И понеже споменах Тодор Живков, а 5 август, както и 7 септември – дните на неговия упокой и рождение, попаднаха в обсега на принудителната ваканция на вестника, не искам да пропусна непременно да го спомена с добра дума заради доброто, което е направил не на мен лично, а на България.

Има един почти неизвестен факт – твърде любопитен, и той е свързан с територията на БАН. Там една до друга са сградите в т. нар. каре на химиците: Институтът по неорганична химия, Институтът по органична химия, който споменах; Институтът по фотопроцеси, както и Институтът по физико-химия. На всеки от по-горе споменатите учени Тодор Живков с държавнически размах и разбиране за значението на научната област, в която работят, е построил по един институт! Огромната инвестиция на държавата многократно е била изплатена с научната продукция на тези институти с пряко отношение към възхода на икономиката на Народна република България. Химическата промишленост и производство на калцинирана сода, на стъклопроизводство, уви, вече почти ги няма. Те бяха харизани за дребни пари и комисиони заради панацеята, наречена приватизация. Сега дори произведеното вино наливаме в бутилки чуждестранно производство. За производството на химически торове не искам и да отварям дума. Няма го „Химко“, няма го АТЗ – Стара Загора… Нямо го и акад. Георги Близнаков да зададе най-отрезвяващия за българина въпрос: „Накъде, човече?“. Той беше член на редакционния съвет на „Зора“. Слушал съм го прехласнат в далекобойните, изпреварващи бъдещето негови разсъждения. Свидетел съм на пълната му увереност, че най-значимото събитие за България през 20 век е 9 септември 1944 г. И че годините на социалистическото съзидание са върхът в 1300-годишната история на България. Академик Георги Близнаков, царство му небесно, не си хвърляше думите на вятъра. Като истински учен никой не го е запомнил да слага необосновани резолюции.

Много неща още могат да се припомнят и напишат за този голям ден в българската история – 9 септември. Но истината е една и тя трябва да се помни и брани. За да знаят поколенията на многострадалното ни Отечество правдата за бедствието, което ни сполетя с пришествието на онази напаст от марокански скакалци и ренегаДи. И като принос към речника за „едноизмерни хора“ и думи искам да поясня: ренегаДи стават ренегатите, когато на човек му се заповръща от тях.

Честит празник!

• Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

#thesofiatimes

Мистерията разгадана! Кирил Петков чупил шишета в масата заради… Лена?

„Не искам такава (лидерска) среща, защото те се държат невъзпитано. И ако вие присъствате на среща, в която Кирил Петков чупи шишета и стъкла на масата, вие ще искате ли такава среща? Как да правим срещи с тях?“ С тези думи за Кирил Петков лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов предизвика смут и всички започнаха да се питат каква история се крие зад чупенето на бутилки и кога е било това.

И така, навътре в драмата:

Източници на медията разкрили, че това се случва миналото лято, а свидетели на изблика станали всички лидери в коалицията ПП/ДБ – включително Христо Иванов, Атанас Атанасов и Асен Василев. От страна на ГЕРБ, освен Бойко Борисов, присъствала и Десислава Атанасова, която в онзи момент е председател на ПГ на ГЕРБ.

След 25 юни 2023 трябва да текат лидерските разговори между ПП-ДБ и ГЕРБ по сключването на споразумение, което да изглади противоречията между подкрепящите правителството партии. Петков обаче никакъв го няма, а жена му Линда споделя снимки от семейна почивка на съпредседателя на „Продължаваме промяната“ на гръцкия остров Лефкада. Припомняме, че именно Лефкада е едно от местата наблизо за каране на любимия на Петков кайт-сърф.

В София от името на Петков обаче се появява… Лена Бориславова. Разговор обаче не започва.

Напрежението расте! Финалът на драмата:

На следващия ден Петков се прибира бесен и на пожар от гръцкия остров. Борисов го посрещнал с въпрос, защо и като каква е пратил на лидерска среща Лена Бориславова, която до ден днешен няма официална позиция в партията.

На този въпрос от страна на Борисов Петков се разразил, побеснял и счупил в яростта си стъклена бутилка пред лидера на ГЕРБ. Останалите лидери гледали направо втрещени!

В настаналата нелепа ситуация Асен Василев обявява, че спешно трябва да се срещне с украинската посланичка Олеся Илашчуки се изнася от стаята.

Финал!

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Преди половин век в Чили бе извършен военен преврат

Да управляват икономиката дойдоха „момчетата от Чикаго“

През изминалия век светът стана свидетел на безброй вълнения, бунтове, въстания и преврати. Бих искал да припомня една много некласически преврат, който се случи преди половин век. На 11 септември 1973 г. в Чили избухва военен преврат, в резултат на който правителството на лявата коалиция Народно единство е свалено. Чилийският президент Салвадор Алиенде беше убит по време на преврата. На власт в страната идва военна хунта под ръководството на генерал Аугусто Пиночет, която управлява от 1973 до 1990 г.

На темата за този преврат са посветени голям брой книги и статии; дори са правени филми. И не бих искал да се гмуркам в подробна хроника на драматичните събития от онези далечни септемврийски дни. Бих искал да обърна внимание на движещите сили на преврата, както и на последиците от него за страната. Тук можете да видите много поучителни неща за съвременна Русия.

Салвадор Алиенде става президент на Чили през 1970 г. Уникалността на ситуацията беше, че това беше първата политическа победа на левите сили в Западното полукълбо, постигната изключително с мирни средства. И Алиенде се оказа „ляв“ политик не на думи, а на дела. Предизборните обещания бяха въплътени за няколко месеца в сериозна програма за социално-икономическа трансформация.

Още през 1971 г. започва национализацията на промишлени съоръжения, които преди това са били собственост на чуждестранни (главно американски) корпорации. След това Алиенде се заема с национализацията на банките и аграрната реформа, което води до прекратяване на съществуването на значителна част от латифундията. Около 70% от външнотърговския оборот и около 50% от промишленото производство бяха под държавен контрол. Провеждаше се подготовка за въвеждане на икономическо планиране с отчитане на съветския опит.

Това сериозно разтревожи Вашингтон, който се опасяваше, че чилийският прецедент ще стане заразен и за други страни от Латинска Америка. Янките „проспаха” Куба десетилетие по-рано и не искаха да повтарят грешките. И чилийската „грешка“ трябваше спешно да бъде коригирана. Вашингтон веднага започна да разработва планове за смяна на властта в Чили. При това бяха проучени и разработени два варианта.

Първият е „цивилизован“ – чрез дискредитиране на Народно единство и Салвадор Алиенде, подготовка и провеждане на нови избори и довеждане на власт на проамерикански политици. Вторият е откровено насилствен, чрез подготовка и провеждане на военен преврат.

Държавният департамент на САЩ беше отговорен за първия вариант, а ЦРУ за втория. Първият вариант се оказа „невъзможен“ поради факта, че Алиенде и блокът „Народно единство“ имаха много добра, мощна подкрепа от чилийското население. Още през 1972 г. остава само вторият, силовият вариант – преврата. И той се реализира.

Бих искал да се спра на икономическия курс, който започна да се следва в Чили по време на хунтата. Буквално на следващия ден след преврата в Чили беше сформирана група от експерти и консултанти, наречена „Момчетата от Чикаго“. Тя включва приблизително 25 икономисти, повечето от които са получили дипломи от Висшето училище по икономика (HSE) към Католическия университет в Чили.

Още през 1956 г. този университет подписа споразумение за сътрудничество с икономическия факултет на Чикагския университет, по това време ръководен от Милтън Фридман. В следвоенния период Чикагският университет активно пропагандира идеите на икономическия либерализъм в Съединените щати и по света. Дори се роди марката “Chicago School of Economics”. И Милтън Фридман беше знамето на това училище.

Още през 50-те години той ласкаво е наричан „икономически гений“ и основоположник на съвременния „монетаризъм“. По-късно, през 1976 г., този „гений“ е удостоен с титлата Нобелов лауреат по икономика. С течение на времето чилийския HSE се превърна в неформален идеологически клон на Чикагския университет в Чили.

Екипът на „Чикагските момчета” всъщност определя основните насоки на икономическите (и не само икономически) реформи на хунтата на Пиночет. Същността на тези реформи беше да се намали позицията на държавата в икономиката, да се дерегулира икономиката, да се премахнат бариерите пред външната търговия и трансграничните капиталови потоци, да се приватизират държавните предприятия и да се създаде режим на най-облагодетелствана нация за американския капитал.

След военния преврат в Чили се появи изразът „шокова терапия“, който стана добре известен на нашите граждани през 90-те години на миналия век. Шоковата терапия в Чили се прояви не само във факта, че много държавни социални програми, започнати от Салвадор Алиенде, бяха рязко намалени и дори премахнати. Имаше и бързо обезценяване на националната валута (хиперинфлация), започна масова безработица и повече от половината от населението на страната се оказа под прага на бедността.

Чикагските момчета и военната хунта са изправени пред мощна социална съпротива. И за да извършат икономическите „реформи“, те прибягнаха до физическото потушаване на тази съпротива. Десетки хиляди чилийци бяха хвърлени в затвора, други хиляди чилийци бяха брутално убити. В страната царува жесток терор и се установява кървава диктатура.

Съветската преса от онова време съвсем обективно описва кошмара, който се случва в Чили през 70-те години на миналия век. Но западните медии, които бяха контролирани от „господарите на парите“, го нарекоха „възстановяване на демокрацията“, формирането на „свободно общество“ и „процес на пазарни реформи“.

Западните медии не само скриха истинската ситуация в страната, но дори разтръбиха затака нареченото икономическо чудо в Чили. Статистическите данни за темповете на икономическия растеж бяха цитирани като убедително доказателство за „икономическото чудо“. Бяха цитирани данни за годишен ръст на БВП от 6 процента или повече.

Но, първо, имаше банална фалшификация на статистически данни. Второ, както дори западните икономисти признават, до 80% от растежа на БВП е постигнат чрез сектора на услугите. А в сектора на услугите, както знаем, либералната икономика включва финансови и различни операции на спекулантите. Трето, дори и да имаше увеличения на БВП, бенефициентът на тези увеличения беше едрия, предимно американски капитал. В страната беше извършена приватизация,

На фона на „икономическите постижения“, изобразени от официалната статистика, имаше бърз спад в жизнения стандарт на обикновените чилийци. Реалните заплати са паднали значително. Безмилостната експлоатация на наемния труд създава илюзията за „икономическо чудо“ в Чили.

Те не оказаха положително въздействие върху благосъстоянието и жизнения стандарт на по-голямата част от населението на страната: в началото на 80-те години над 40% от чилийците живееха под прага на бедността; една трета от населението е получавало заплати под нивата от 1970 г.; Доходите на 80% от чилийците не достигат средните за страната (около хиляда и петстотин долара годишно).

Много жалко, но дори в някои учебници по икономика, използвани от руски студенти, се възпроизвежда този „фалшификат“ за „икономическото чудо“ в Чили. А в някои учебници авторите дори свързват това „чудо“ с името на Милтън Фридман, правейки му лоша услуга. Има причина да се смята, че „момчетата от Чикаго“ по време на ерата на Пиночет са били директно ръководени от Америка от самия Милтън Фридман.

Канадската журналистка и социолог Наоми Клайн успя да покаже истинската роля на Милтън Фридман, „Чикагската школа по икономика“ и „Чикагските момчета“ в унищожаването на суверенната икономика на Чили през 70-80-те години на миналия век. Тя е автор на книгата „Доктрината на шока. Възходът на капитализма на бедствията“ (книгата е завършена в края на 2007 г.). Влезе в списъка на световните бестселъри. Книгата е преведена на руски и издадена в Русия.

Клайн разказва, че в стратегията на „господарите на парите“ (основните акционери на системата на Федералния резерв на САЩ) важна роля се възлага на такъв инструмент като „шокова терапия“. Автор на технологиите за „шоковата терапия” е „нобеловият лауреат” Милтън Фридман. Технологията е тествана в Чили и след това е използвана многократно в различни страни по света. Включително и в Русия.

„Шокова терапия“ е специфичен алгоритъм от действия за разрушаване на политическата, социалната и икономическата система, съществувала в страната. За тези действия се отделят няколко месеца, максимум една или две години (спомнете си програмата „500 дни“ на Григорий Явлински).

След операцията по унищожаването се създава чиста строителна площадка, върху която започва изграждането на съвсем различна сграда. Строителството се извършва по чертежи, създадени в лабораториата на „чикагската икономическа школа“ по поръчка на „господарите на парите“.

Професорът от Чикагския университет М. Фридман, според Н. Клайн, е идеолог на умишленото унищожаване и бедствия, неговите рецепти нямат нищо общо с икономическите реформи в обичайния смисъл на думата: „И веднага щом избухне криза“, уверява професорът от Чикагския университет, трябва да се действа бързо, да се направят необратими промени със светкавична скорост, докато обхванатото от кризата общество се опомни и се върне към „тиранията на статуквото.”

Фридман твърди, че „новото правителство разполага с шест до девет месеца, за да постигне големи промени; ако тя не се възползва от този шанс и не предприеме решителни действия през този период, няма да й бъдат дадени други също толкова богати възможности.“ Тази версия на съвета на Макиавели да се нанася „вреда“ „внезапно и наведнъж“ изглежда остава най-важната и постоянна точка от цялото стратегическо наследство на Фридман.

Това, което западните медии нарекоха (и продължават да наричат) „икономическото чудо“ на Чили, всъщност трябва да се нарече ограбването на чилийския народ, извършено дори не по икономически, а по насилствен начин: „Много чилийци смятат, че тази война, която беше войната на богатите срещу бедните и средната класа, стои зад така нареченото чилийско икономическо „чудо“.

Обаче през 1988 г., когато икономиката се стабилизира и започва да расте бързо, 45 процента от населението живее под прага на бедността. Но доходите на най-богатите 10 процента от чилийците са се увеличили с 83 процента.

Дори през 2007 г. Чили остава общество с изключително неравенство: в списъка от 123 страни, считани от ООН за значително социално разслоени, Чили е на 116-то място, което я прави една от осемте страни с най-голямо неравенство.“

Трябва да се отбележи, че много от „Чикагските момчета“ се оказаха банални корумпирани служители, които се опитаха да спечелят от кървавите „реформи“. Те бяха по-загрижени за забогатяването си, отколкото за състоянието на чилийската икономика.

Икономическата ситуация се влошава рязко в началото на 80-те години, когато избухва дълговата криза в Латинска Америка и чилийската икономика се оказва в епицентъра на тази криза: „На фона на предстоящата катастрофа почти всички момчета от Чикаго, включително Серхио де Кастро, загубиха важните си позиции в правителството.

Други възпитаници на Чикагския университет, заемащи важни места сред „Пираните“, бяха заподозрени в мошеничество, което ги лиши от внимателно пазената фасада на научна безпристрастност, толкова важна за имиджа на „Чикагските момчета“.

След Чили вълна от специални операции под кодовото наименование „шокова терапия“ заля много страни по света. Особено в Латинска Америка (Аржентина, Боливия, Перу, Венецуела). В по-мека форма такива специални операции бяха проведени в някои други страни (например Полша, Израел). „Шокова терапия“ беше проведена и в Русия, и то по жесток начин.

Ще дам само някои фрагменти от книгата на Н. Клайн. Тя пише, че „целта (на шоковата терапия в Русия. – В.К.) е очевидна – да се премахне предишното състояние и да се създадат условия за развихряне на див капитализъм в Русия, което от своя страна ще създаде свободна демокрация на пазара – под контрола на арогантни американци, току-що завършили университета ”

Тук тя има предвид същите „момчета от Чикаго“. Но не от местен произход (както беше в Чили), а от тези, които идват отвъд океана, много от които всъщност са учили в Чикагския университет. Нещо повече, някои от тях са били ученици на Милтън Фридман, когото не се поколебаха да наричат свой „духовен наставник“. Сред тях например е американецът Джефри Сакс. Който от своя страна беше ментор на Анатолий Чубайс и Егор Гайдар.

Р. S. Клайн смята, че тези много руски фигури от 90-те години също могат да бъдат наречени „Чикагски момчета“ без особена претенциозност: „… Професор Милтън Фридман, роден през 1912 г. в Бруклин в семейство на емигранти от Галисия, едва ли би могъл да си представи, че той ще бъде популярен в Русия. Участието му в теорията на монетаризма обаче го направи може би най-известният западен икономист в Москва: Егор Гайдар и Анатолий Чубайс бяха смятани за негови духовни ученици тук (оттук и прозвището „Чикагските момчета“).“ С течение на времето Русия има свой собствен „инкубатор“ за производство на „Чикагски момчета“. Това учебно заведение, което се нарича точно по същия начин като това, което работи в Чили, е Висшето училище по икономика (ВШЭ).

EXPRESS TV

* * *

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА