“600 000 македонци, цял един народ, след заграбването на тяхната родина от Гърция и Сърбия, са потърсили прибежище в България.

Всички, които са могли, са се изселили веднага след юлския мир в 1913 г., и след примирието в 1918 г., предпочитайки да се изселят, отколкото да понасят робството.

Хиляди други, цялата интелигенция, всички учите­ли, всички свещеници, всички, които са били нежелани и подозрителни за властта поради своето минало или своите връзки, са били изгонени след настаняването на победителите. Хиляди и хиляди, докато границите не се затвориха херметически, са избягали, изоставяйки целия си имот, често даже оставяйки там част от семействата си, за да се изтръгнат от преследванията и жестокостите на победителите.

От една и съща кръв, с еднакъв език и традиции като тези на бълга­рите, те бяха посрещнати като братя в България. Докато овчарите, селяните, занаятчиите се натрупаха в граничните области към Петрич, Тополника, Мелник, Кюстендил, Горна Джумая, работниците, тър­говците, интелигенцията нахлуха към София и към другите важни центрове. Най-сетне, след като гръцките власти, подир поражението при Смирна, изгониха наведнъж хиляди македонски семейства, за да настанят на тяхно място, в техните земи и в конфискуваните им къщи гърците от Мала Азия, македонските бежанци бяха отправени от българското правителство с помощта на ООН към Бургас, към брега на Черно море и към Добруджа.

Тези македонски българи не се различават никак по външност от българите в царството, между които живеят. Те са техни съседи в села и градове, част от тях са заели високо обществено положение, някои са станали министри, министър-председатели даже.

Тяхната дейност, техният ум, тяхната морална стойност, тяхната работоспособност са им осигурили място между елита на народа. Всички обаче непрестан­но отправят поглед към любимите полета, към замъг­лените хълмове, към малките селища от другата стра­на на границата. Kъдето те са родени. Kъдето повечето от тях са живели толкова дълго време и където достъпът им е забранен.”

Из “Войната се връща” на френския политик, дипломат и публицист Анри Позѝ, 1934 година.