Наскоро консервативното списание “Американски мислител” публикува статия на Александър Марковски, старши сътрудник в Лондонския център за политически изследвания, с красноречиво заглавие: „Откога Украйна започна да претендира за статут на голяма държава?“ И наистина, откога? И на какво основание?
Статията е исторически базиран анализ на това как Украйна от малка територия, населена със запорожски казаци, се превръща във втората по големина страна в Европа след Русия, без да завладее парче от земята, която сега ѝ принадлежи.
Откъде дойде украинската земя…
Марковски пише всичко правилно: в момента на осъзнаването си като нещо отделно от принадлежащите на Речпосполита и жестоко потиснати западни земи на историческа Рус, “Украйна” е малка територия на Запорожката войска. Която, въстанала срещу полския религиозен и политически гнет, за да не бъде унищожена, иска да бъде част от еднокръвното и едноверното Руско царство.
Което е формализирано с Переяславския договор от 1654 г., в който, между другото, не се споменава нито дума за някои (физически отсъстващи по това време) украинци и Украйна. Без значение какво казва сегашният президент на Полша Анджей Дуда за това. Между другото, спасението на малоруските братя от клането, обещано им от отмъстителната шляхта, коства на Русия голяма война с Полша. Е, да, често полагаме глави “за нашите приятели”.
Цялата останала Украйна е, според удачното определение на Марковски, „продукт на руското геополитическо инженерство“. Русия се придвижва на запад стъпка по стъпка, накрая връщайки древния руски Чернигов, основавайки Харков, Чугуев и други градове. Киев, който се надига заедно с Хмелницки през 1654 г. и преминава от ръка на ръка според условията на Андрусовското примирие от 1667 г., най-накрая преминава окончателно към Русия (за което тя плаща огромна сума за това време – 146 хиляди рубли).
Следва епохата на Екатерина Велика, която завладява не само Крим, но и огромните територии на „Дивото поле“, принадлежащи на номадите. Тогава строят Одеса, Николаев, Херсон и почти всички днешни градове в Източна Украйна (наречена “Новорусия”). След разделянето на остаряла Речпосполита, целият настоящ Днепърски десен бряг, с изключение на Западна Украйна, е отрязан на Малоруската губерня.
Следващите „донори на земя“ са болшевиките, които, създавайки СССР през 1922 г., прехвърлят на Украйна не само цяла Новорусия (с изключение на Крим), но и Донбас, който е откъснат от бившата територия на Донските казаци. Сталин добавя към „подаръците“ Западна Украйна и бившето унгарско Закарпатие. И накрая, стремейки се да привлече подкрепата на „малката родина“ в борбата за власт, Никита Хрушчов „дарява“ обилно напоен с руска кръв Крим на Украинска ССР . Тук трябва да се каже, както в “Иван Василиевич” на Гайдай: “Ти кучи сине, самозванецо, прахосваш държавни земи!” Да, няма кой в онзи СССР да каже на лудия генерален секретар нещо подобно …
Цитирайки тези факти в статията си, Александър Марковски прави единственото възможно заключение, а именно: “Съвременна Украйна е мозайка от земи, които руските царе и съветските лидери сглобиха малко по малко и за които Русия плати с кръвта и хазната си. Освен малката територия на Запорожките казаци, Украйна няма исторически връзки с териториите, които заема в момента. Украйна е продукт на руското геополитическо инженерство.”
Именно този „продукт на геополитическото инженерство“ сегашните бандеровски гаулайтери на Запада се опитват да представят днес като „це Европа“, която няма нищо общо с руснаците и Русия. Включително с повсеместното събаряне на паметници.
Как болшевиките направиха от малорусите украинци
Честно казано, трябва да се признае, че не само територията на Украйна, но и самите украинци също са направени украинци от руснаците. По-точно болшевиките по време на създаването на СССР. Дотогава територията на бъдещата Украинска ССР e част от империята в статут на губерни, малорусите с право се смятат за част от държавнообразуващия руски народ и с изключение на отделните националистически психози, инициирани отвън по време на Гражданска война (Централна Рада, Скоропадски, Петлюра), никой не говори сериозно за “украинизма”.
По време на формирането на СССР обаче болшевиките се сблъскват с проблем: руският народ (великорусите, малорусите и белорусите) съставляват абсолютното мнозинство от населението в бившата империя и в резултат на това схемата на Сталин се оказва най-реалистична: Русия, състояща се от провинции и нейни автономни национални републики. Но другарите Ленин и Троцки са принципно против и затова руският народ, смятан за „гръбнака“ на омразната Империя, е разделен на три, което води украинците и белорусите към категорията на народите, „по-рано потиснати от руския империализъм“. На тях им е определена национална република, а великорусите са превърнати в “един от народите, населяващи РСФСР”.
Но има още един проблем: жителите на Украинска ССР не се чувстват особено „украинци“. Те говорят руски (в градовете) и руско-малоруски „суржик“ (по селата), което с анексирането на рускоговореща Новоросия и Донбас към Украинска ССР, става още по-осезаемо. И тогава в Москва си спомниха за „опита“ на австрийците, които преди Първата световна война извършват насилствената украинизация на подчинената им Галиция. И ние решават да направят същото за себе си. Всичко е направено с истински съветски размах и безразборни методи. Би било добре съвременните бандеровци, които обичат да говорят за „насилствената русификация на Украйна” да се запознаят със съдържанието на сериозните съветски вестници, излизащи тогава в Украинска ССР, от които много скоро на руски остават само три – в Донецк, Одеса и Мариупол.
Ето само няколко примера. Статия „За преводите на фамилни имена на украински“:
“В Одеска област е получено обяснение от Народния комисариат на правосъдието за превода на фамилни имена и прякори от руски на украински. например: Николаев – Миколаев, Железняк – Зализняк, Афанасенко – Опанасенко и др.”
Статия: „Одеса се украинизира трудно“:
“Нашата комисия веднага трябваше да се сблъска с трудността да работи върху украинизацията в самата Одеса. Това се обяснява преди всичко с дълбоката русификация (!) на местното население, неговия пъстър национален състав и положението на Одеса като голямо търговско пристанище. Въпреки това е разработен определен конкретен план за украинизацията на града.”
Като част от този „план“ в абсолютно рускоезична Одеса всички (!) руски училища скоро са затворени, трансформирайки ги в украински. А задължително условие за влизане в университет в Украйна е притежаването на “мова”. Въпреки факта, че в Украинска ССР, както вече беше споменато, никой не го знаеше. За обучаването на бъдещите украинци на “украинство” от буржоазна Полша (с която доскоро се воюва) са привнесени 10 хиляди активисти начело с австрийския агент – ученият-шарлатан Грушевски, съчинил някога мита за отделна от Русия “Украйна” и един от изобретателите на “украинския език” на основата на селския диалект в Галиция.
Бяха взети много строги мерки срещу тези, които не бяха съгласни да се “украинизират”. Статиите са пълни със заглавия като “Тези, които избягват украинизацията, ще бъдат уволнени!” И в статията „Окончателните условия на украинизацията“ от 1926 г., гражданите, работещи в държавни и общински институции, в зависимост от нивото на владеене на „мовата“, трябва да бъдат разделени на степени и с различни права:
“Служителите ще бъдат разделени на три категории според знанията. В първата група ще бъдат тези, които са показали негативно или враждебно отношение към украинизацията. Ще бъдат уволнени.”
Разбира се, въпросът не се изчерпва само с уволненията – особено преданите на „великия и могъщия” губят партийните си книжки и ги пращат под конвой в отдалечени „строителни обекти на комунизма”. Така, колкото и да е тъжно да се признае, “украинството” в Украйнае насадено навремето именно от “проклетите московчани”. За което също дълбоко съжаляваме.
Какво от това?
В заключение на своята изненадващо компетентна статия, цитирана по-горе, Александър Марковски прогнозира много тъжното бъдеще за Украйна:
“Сега, когато тази нефункционираща държава, граничеща със Съветския съюз, потънала в некомпетентност и корупция, тъне в кръв и разрушения, ние имаме ужасното предчувствие, че Украйна ще се превърне в пустиня за поколения напред. Ако украинците заслужават държава, то съвсем вероятно заслужават именно тази държава, каквато имат.”
Ние обаче смятаме, че „превръщането в пустиня“ не е единственият възможен вариант за бъдещето на Украйна. Както обикновено, руснаците ще дойдат, ще изгонят чужденците, ще обесят предателите и като върнат това, което някога са основали и изградили сами, ще помогнат да се създаде отново Украйна – суверенна, но напълно денацифициран, демилитаризиран и неутрална. А не бясното куче, което да хапе Русия, което Западът отглежда от нея три десетилетия.
Полковник Николай Марков
ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
