АНАЛИЗИ

Венецуела жертва на държавен бандитизъм!

Андрей Караславов: Венецуела и международното право

Заплахата от военна интервенция представлява заплаха срещу териториалната неприкосновеност на една държава

През последните седмици светът е свидетел как в една далечна страна се разгръща опит за „смяна на режима“, подкрепян най-пряко и активно от САЩ и десните правителства в Латинска Америка. Очевидно думите на президента Тръмп, произнесени пред 73-тата Сесия на ОС на ООН на 25 септември 2018 г., че „САЩ няма да казва на никого как да живее, работи или почита вярата си“ се тълкуват нееднозначно от неговото правителство.

И ако вниманието на медиите и коментарите на наблюдателите се концентрират върху различните страни на дипломатическите, икономическите, финансовите и военните аспекти на ситуацията във Венецуела, то един и може би най-важният аспект на случващото се остава съзнателно в сянка, а именно нарушаването на най-основните принципи на международното право, на нормите, които регулират отношенията между държавите в съвременния свят.

Едва в последните дни, почти месец от началото на крайното изострянe на кризата, започнаха да се прокрадват оскъдни коментари по тези въпроси.

Поради липса на правни аргументи с тиражирането на понятието „международна общност“, се правят опити да се придаде „глобално-демократична легитимност“ на ставащото във Венецуела, а така също и наличие на „международно единство“ в тяхната оценка.

Към настоящия момент това „международно единство“, което одобрява действията срещу правителството на Венецуела, се изразява, според информациите, в една „коалиция на желаещите“, която наброява до 50 държави. Не по-малко на брой и влияние са страните, които категорично се противопоставят на натиска срещу тази латиноамериканска държава, като към тази група следва да се причислят и огромният брой държави, които засега „пазят неутралитет“.

Въпреки всичките усилия на американската дипломация за убеждаване и заплахи, САЩ не успяха да получат одобрението на СС на ООН, а Генералният секретар на организацията заяви, че ООН няма да взема страна. ЕС, независимо от преобладаващата подкрепа за САЩ, не успя да достигне единна позиция, поради отказа на Италия. Процесът е динамичен, но е факт, че се забелязва нарастване на опасенията сред държавите и обществеността от възможната ескалация на положението и от заплахата Венецуела да се превърне в нов терен на глобалното противопоставяне.

Основните принципи на международното право, който регламентират международните отношения и отношенията между държавите, са залегнали в Устава на ООН, а впоследствие потвърдени и в редица негови декларации и пактове. Конкретно в случая следва да се спомене и приетата на 24.10.1970 г. от XXV сесия на ОС на ООН „Декларация за принципите на международното право, относно сътрудническите и приятелските отношения, в съответствие с Устава на ООН (Декларация за принципите на международното право).

Един от тези основни принципи е забраната от употреба на сила в отношенията между държавите, залегнал в чл.2(4) от Устава на ООН :
„Всички членове на организацията се въздържат в международните си отношения от заплашване със сила или употреба на сила срещу териториалната цялост или политическата независимост на която и да е държава или по какъвто и да е друг начин, несъвместим с целите на Обединените нации“.

За тази забрана съществуват само две изключения – правото на самоотбрана, ако дадената страна бъде нападната и ако Съвета за сигурност на ООН даде мандат за военни действия срещу дадена държава. Съветът за сигурност определя съществуването на всяка заплаха срещу мира, нарушение на мира или акт на агресия и прави препоръки или решава какви мерки ще бъдат взети (съгласно чл. 41 и 42 от Устава на ООН) за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност.

Понятието употреба на сила включва и налагането на едностранни икономически санкции срещу дадена държава без съответно решение на СС на ООН.

През последните дни все по-открито от страна на САЩ се изказва заплаха за употреба на пряка военна сила срещу Венецуела, надхвърлящи първоначалната формулировка, че „всички опции са открити“. В международното право заплахата от военна интервенция представлява заплаха срещу териториалната неприкосновеност на една държава. В съответствие с принципа на суверенното равенство на държавите членки на ООН (чл.2(1)), една военна интервенция противоречи на този принцип, с което и самата заплаха за такова действия не е съвместима с целите на световната организация.

Произнесената от съветника за националната сигурност на президента Тръмп Джон Болтън заплаха за арест и интерниране в Гуантанамо на венецуелския президент Мадуро, може да се оцени като заплаха за физическо насилие. Такава заплаха, отправена към действащ държавен глава на друга страна, е насочена срещу нейната териториална цялост и политическа независимост и също нарушава суверенното равенство на държавите и още по-несъвместима с целите на ООН.

И като се вземе предвид, че личността, отправила такава заплаха, заема в своята страна позиция, която й дава правото да изпълнява правителствени задачи, каквито има в случа един съветник на правителството на САЩ по въпросите на сигурността, то от това следва, че такава заплаха се отправя от името на американското правителство.
Икономически санкции, военна намеса, както и други действия по отношение на трета страна представляват форма на натиск и заплаха и са допустими само ако Съвета за сигурност приеме решение за такива мерки с квалифицирано мнозинство и без вето от нито един от петте негови постоянни членове.

Предпоставка за такова решение би съществувала, ако правителството в дадена държава извършва етническо прочистване, геноцид над своето население, военни престъпления или тежки престъпления срещу човечеството. В случая с Венецуела Съвета за сигурност не е взел и не би могъл да приеме такова решение не само защото вето от страна на Русия и Китай би го предотвратило, но и поради факта, че икономическото, социалното, политическото положение и състоянието на човешките права там не биха оправдали такова решение.

Дори самият самопровъзгласил се за временен президент Гуайдо в свое изявление във в-к „Ню Йорк Таймс“ от 1 февруари 2019 г. не се позовава на съществуването на нито едно от изброените по-горе условия, които биха могли да оправдаят такава външна намеса. Той обвинява действащото правителство на Мадуро в нарушение на конституцията на страната, наличието на хуманитарна криза поради недостиг на храна и медикаменти, напускането на страната от 3 млн. нейни граждани и наличието на 600 политически затворници.

Икономическите санкции, т.е. икономическата война срещу Венецуела не е преставала от години. Още през 2017 г. доставчикът на финансови услуги Евроклиар е блокирал венецуелски средства в размер на почти 1,65 милиарда долара. През 2018 г. Великобритания блокира 2,5 милиарда долара на страната, а през 2019 г. още 1,2 милиарда долара от нейния златен резерв.

През последните седмици американската страна налага в срочен порядък все по-обхватни санкции срещу страната – преди дни САЩ блокираха всички средства на държавната венецуелска нефтена компания Petroleos (PDVSA), въведени са ограничения, а Bank of America блокира ползването на кредитни и дебитни карти в страната.
И санкциите, които на практика са икономическа война срещу Венецуела, са в пряко противоречие с чл. 19 от Устава на Организацията на американските държава. А според Доклада на А.Д.Зайас, независим експерт на Съвета за човешките права на ООН от август 2018 г., „наложените срещу Венецуела санкции могат да се оценят като престъпление срещу човечеството в съответствие с чл. 7 на Римския статут на Международния наказателен съд“.

Върху икономиката на Венецуела, чиито основни приходи са от износа на нефт, американските санкции, и в частност фактическата забрана да реализира такъв износ, е с фатални последици. Потенциални купувачи и транспортьори на венецуелски нефт, в т.ч. европейски и азиатски клиенти, се лишават от достъп до финансовата система на САЩ.

След изострянето на санкциите основните рейтингови агенции незабавно понижиха кредитния рейтинг на страната, с което правителството бе поставено пред невъзможност да постигне предоговарянето кредитите, които подлежат на преструктуриране.
Преговарящият с кредиторите венецуелски вицепрезидент Тарек Ел Айсами е включен в списъка на лицата по санкциите и на кредиторите на Венецуела е забранено да преговарят с него. Изправена пред заплахата от ответни мерки от страна на САЩ, световната икономическа общност е поставена под натиск да избягва контактите с Венецуела. На практика Венецуела е поставена под пълна блокада.

Друг основополагащ принцип в МП и Устава на ООН е принципът на ненамеса във вътрешните работи на чужди държави.
Никоя разпоредба на настоящия устав не дава право на Организацията на Обединените нации да се намесва в работи, които по естеството си са от вътрешната компетентност на която и да е държава“ (освен в случаите на прилагането на принудителни мерки, предвидени в глава VII, чл.2(7) от Устава на ООН).

Тогава основателно може да бъде поставен въпросът на каква международно-правна основа „демократичната общност“, и в частност ЕС, ултимативно настоява за провеждане на избори в чужда държава.
Венецуела е страна по Международния Пакт за граждански и политически права (МПГПП), с което се ангажира в провеждането на свободни и честни избори. В случай че някоя друга страна по МПГПП оспори начина на провеждане избори във Венецуела, тя може да поиска задвижването на предвидената в Пакта съответна процедура срещу нея. Тази процедура е подробно разписана в МПГПП и тя изключва всички санкции и действия, които в момента се предприемат срещу Венецуела.

„Признаването“ на самообявилия се за временен президент на Венецуела Гуайдо от която и да е страна или институция при сегашното положение е несъвместимо с международното право и може единствено да увеличи напрежението, както в самата Венецуела, така и в международните отношения. Може само да предизвиква учудване и недоумение как медиите представят това като нещо нормално.

В международното право по принцип съществува единствено института на признаване на държави, а не на правителства и още по-малко на държавни глави.

В съответствие с този принцип, ако в една държава се извърши правителствена смяна няма практика да се изказва изрично признаване на новото правителство, като отношенията с тази държава продължават да се поддържа без прекъсване. (Правителствата и ръководителите се менят, но държавата остава държава).

Като вид изключение от това правило може да се приеме декларативното признаване на правителство на вече съществуваща държава, което е дошло на власт в резултат на социална революция, когато в тази държава е променено държавното устройство и е прекъсната приемствеността на конституционно-правната традиция. С такъв акт се декларира признание на настъпилите в тази страна промени и готовността с нея да се продължат междудържавни контакти и отношения.

В науката за международното право признаването на дадено правителство от някоя друга държава, има единствено декларативно значение и не придава самó по себе си никаква легитимност. То няма международно-правно значение и като такова не е и необходимо, защото смяната на едно правителство не засяга международно-правния статут на държавата. Такова признаване не променя нищо по отношение на това, доколко смяна в ръководството на една държава съответства или не на нейната конституция, което може да бъде оценявано единствено на основата на нейното вътрешно национално право.

Практиката показва, че признаването или непризнаването на едно правителство от друго в повечето случаи се извършва „селективно“ и държавите, особено тези с по-голямо влияние на международната арена, в такива случаи следват собствените си национални интереси, докато международно-правните аспекти се оставят на заден план.

Преобладаването на политическите елементи е допълнително основание да се оспорва необходимостта от института на признаване на правителства.

В съответствие с специфичните конкретни условия една декларация на признаване може да представлява намеса във вътрешните работи на друга държава. Във всеки случай намеса във вътрешните работи е международно-правно недопустимо, когато намесата е свързана и с ултимативни условия или упражняване на сила.

Но дори и в хода на гражданска война военен преврат или друг вид вътрешнополитически сътресения нормалната практика е спазването на правилото на статуквото. В такива случаи се приема, че предишното правителство е легитимно до момента, в който то окончателно е отстранено и е загубило управлението на страната. Едва след този момент следва да се установяват контакти с едно ново правителство.

Доколко такова фактическо признаване на ново правителство в друга държава може да бъде окачествено по един или друг начин, от основно значение е моментът, в който това е направено. Ако в дадената страна не са настъпили такива промени, които да свидетелстват, че това ново правителство се е наложило политически и властово, а в самата страна съществува правителство, което е легитимно и ефективно контролира властта и дейността в страната, е налице акт, който представлява недопустима намеса във вътрешните работи на тази страна.

Признаването на Хуан Гуайдо за „временен президент“ не почива на никаква международно-правна основа.
В конкретния случай признаването на един временен президент, чиято легитимност е оспорвана и в собствената му страна, представлява нарушение на международното право, намеса във вътрешните работи и при всички положения се приема като недружелюбен акт.

Легитимността на държавния глава е единствено и изключително от компетентността на венецуелския народ и на политическите фактори в страната. Може да има нееднозначни оценки за политиката на правителството на Мадуро и състоянието на икономиката на страната, но той не е „узурпирал“ властта и във Венецуела не е установена диктатура. А успехът или неуспехът на политиката на даден държавен глава не е критерий за неговата легитимност.

А към момента легитимният президент на страната е Николас Мадуро и което е най-важното и определящото в случая, той разполага с всички лостове на властта, упражнява ефективен контрол и управление на страната и се ползва с лоялността на армията и полицията.

Естествено е в страната да съществува и действа опозиция, срещу него да има настроения, но засега в митингите срещу управлението му участват до 300 000 души, което е едва 1% от населението на страната. Поради това с основание може да се твърди, че признаването на „временен президент“ в дадения случай представлява намеса във вътрешните работи на Венецуела и въпросът за квалификацията на това действие като недопустима интервенция (намеса) е основателен.
От гледна точка на действащото правителство на Венецуела, признаването на един временен президент безусловно ще бъде прието като недружелюбен акт.

Самопровъзгласяването на Хуан Гуайдо за временен президент на Венецуела бе оправдавано с позоваване на чл. 233 от венецуелската Конституция, който регламентира гарантирането на ръководството на държавата в случаите, когато президентът не е в състояние да изпълнява своите задължения (такива хипотези са описани в конституцията).
При възникване на ситуация, при която президентът е в невъзможност да изпълнява своите функции (а такава ситуация от изброените в текста в момента не е налице), то властта, според този член на конституцията, би следвало да премине в ръцете на вицепрезидента.

Председателят на парламента, според този член на конституцията, би могъл за 30 дни да поеме функциите на президент на страната, единствено в случай, че в този момент няма действащи президент и вицепрезидент, т.е. ако избраният президент не е в състояние да изпълнява функциите си в периода между президентските избори и полагането на президентската клетва. Без съмнение ситуацията във Венецуела в този момент не е такава. Член 233 от Конституцията конкретно в този случай е неприложим и по никакъв начин не може да служи за легитимиране на самопровъзгласилия се Гуайдо за временен президент на страната, което прави неговите претенции за легитимност неправомерни и от конституционна, и вътрешно-правна гледна точка.

В медиите се акцентира на решението на Европейския парламент да признае самопровъзгласилия се Гуайдо за „временен президент“ на Венецуела. При това се премълчава, съзнателно или поради незнание, че ЕП не разполага с никаква легитимация да признава нито държави, нито държавни глави, нито правителства и че в случая става дума само за една политическа резолюция без каквито и да са правни последствия.

Признаване на Гуайдо от страна на САЩ, Канада и някои латиноамерикански страни за легитимен временен президент на Венецуела освен, че е несъвместимо с международното право, крие пряка опасност от изостряне на кризата в тази страна, преминаването й в „горещ етап“ на гражданска война или военна интервенция.

Ако бъде признат за легитимен временен президент той би могъл да „разреши“ военна операция на САЩ или друга държава на територията на страната (доколко други държави биха приели такъв факт е много спорен въпрос) и да получи право да се разпорежда с финансовите средства на държавата в банки на нейна територия.

Факт е, че от края на Студената война е налице една опасна тенденция силните на деня да не се обременяват със спазването на нормите на международното право, в т.ч. и най-основополагащите негови принципи, създавани в течение на десетилетия, кодифицирани в общоприети правни норми.

Нееднократно се прокрадват мнения, че класическото международно право вече е остаряло, а има и държави, които не го признават или поне части от него. А обстановката в света се променя динамично и ООН се оказва недееспособна и даже не могат да се санкционират нарушения поради действащото право на вето в Съвета за сигурност.

Видими са опитите на част от „международната общност“ не само да пропагандира, но и да налага своята ценностна система като елемент, определящ и развитието на междудържавните отношения. Така се забелязва тенденция сфери от обект на националното законодателство, като човешките права, спазването на демократичните стандарти и върховенството на закона, да бъдат привнесени в международното право и да бъдат приравнявани към неговите универсални принципи.
Такива опити не се приемат еднозначно и поне към настоящия момент имат потенциал да създадат определена правна несигурност и основание за условия за създаване на напрежение в международните отношения.

Не може да се отрече, че Венецуела преживява дълбока икономическа криза и народът изпитва недостиг на храни, медикаменти и стоки от първа необходимост. Също така не може да се отрече, че в голяма степен тази криза е предизвикана и от дългогодишните икономически санкции, налагани от САЩ на нейната икономика.

Санкции, които през последните седмици агресивно ескалираха до тотална икономическа, политическа и финансова блокада, която на практика е на път да парализира икономиката в страната.
Но във Венецуела все пак още става дума за икономическа, а не за „хуманитарна“ криза, която би могла да бъде сравнявана с хуманитарните кризи в Йемен, Либия, Южен Судан, Ирак, ивицата Газа, Сомалия, Хаити, Централноафриканската република или Мианмар.

Ако действително в международната общност съществува желание да предоставят хуманитарна помощ на народа на Венецуела, то най-бързият и ефективен начин за това би било незабавното прекратяване на санкциите и наложената фактическа блокада на страната.

Правителството на Венецуела отказва да приеме обявената към момента хуманитарна помощ в размер на 60 млн. долара и от своя страна настоява САЩ, Канада и Европа да върнат на страната над 23-те милиарда долара, които незаконно са блокирани по нейни сметки в банките на тези държави.

С тази средства венецуелското правителство само може значително да подобри икономическата ситуация в страната.
Обявената от САЩ и повтаряна от нейните съюзници „хуманитарна“ криза във Венецуела може да бъде извинение и повод за военна интервенция. Основание за това дават не само изявления на висши военни от САЩ в миналото, че САЩ биха се намесили, „ако бъдат поканени“, както и откритите заявления на Гуайдо, че е готов да „оторизира“ такава намеса.

Що се отнася до изключително странното заявление на Е.Захариева, министър на външните работи, че България няма стратегически интереси във Венецуела, то поставя и същевременно дава отговори на няколко много важни въпроси. От една страна дава представа за експертния капацитет на ръководството на българската външна политика и нивото, до което е стигнала българската дипломация.

От друга страна може да постави въпроса действително ли за България не представлява най-голям интерес именно стриктното спазване на нормите на международното права в отношенията между държавите, необходимостта от това международните конфликти да бъдат решавани чрез диалог, укрепване на взаимното доверие и мирно сътрудничество в двустранните и многостранните отношения.

Не са ли именно това подходите, които България би искала да бъдат прилагани и към нея ?

България е малка страна в глобален мащаб, но в международното право действа принципа на суверенното равенство на държавите. И като такава, България може да бъде не само равен, но и уважаван и авторитетен участник в международните отношения единствено, ако в своята международна дейност се придържа и защитава принципите, на които се изграждат отношенията между всички страни, ако си изгради и се ползва с име на надежден и лоялен участник в международния живот, ако отстоява истината и справедливостта, не се влияе от конюнктурата и много добре и всестранно обмисля от позициите на своя национален интерес всеки свой дипломатически ход и не прибързва да заявява участие в поредната „коалиция на желаещите“.
—
Авторът е дипломат, бивш посланик на България в Атина, Гърция, в Бон, в Стокхолм

АНАЛИЗИ

Уиткоф отново отиде при Путин, а Кремъл определи разговора като конструктивен. Украйна се готви за прекратяване на подкрепата от САЩ

Руският президент Владимир Путин разговаря в Кремъл с американския специален пратеник Стив Уиткоф, съобщи прессекретарят на Путин Дмитрий Песков, цитиран от ТАСС.

Разговорът между руския президент Владимир Путин и специалния пратеник на президента на САЩ Стивън Уиткоф, който се проведе в Кремъл на 25 април, сближи позициите на Русия и САЩ не само по въпроса за Украйна, но и по редица други теми.

Това заяви помощникът на руския лидер Юрий Ушаков пред журналисти след близо тричасовата среща.

„Разговорът ни позволи да сближим допълнително позициите на Русия и Съединените щати не само по темата за Украйна, но и по редица други международни въпроси“, каза той.

По думите на Ушаков тричасовият разговор е бил конструктивен и много полезен.

Той добави, че „беше обсъдена възможността за подновяване на преките преговори между представителите на Руската федерация и Украйна“

Това е втората срещу между Путин и Уиткоф за последните две седмици и четвъртата от началото на годината. Предишната се състоя в Санкт Петербург на 11 април и продължи над четири часа, припомня агенцията.

В дневния ред е решаването на украинския въпрос. Песков вече е отбелязвал, че проблемът има много аспекти, “материята е много сложна и затова по правило разговорите са доста продължителни”.

В Кремъл определят контактите с Уиткоф като извънредно полезни и подчертават, че това е много добър и надежден канал за запознаването на Путин и Тръмп с позициите на другата страна.

Пратеникът на Доналд Тръмп Стив Уиткоф се среща с Владимир Путин в Кремъл в момента за важни разговори.

Обърнете внимание, че Путин говори английски. pic.twitter.com/xWIeDGD6V3

— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 26, 2025

На видео, публикувано от пресцентъра на Кремъл, се вижда как Уиткоф и Путин се ръкуват и си разменят любезности, преди да седнат в двата края на овална маса. Путин е съпровождан от своя съветник по външнополитическите въпроси Юрий Ушаков и от ръководителя на Руския фонд за преки инвестиции Кирил Дмитриев. “Как се чувствате, г-н президент?”, обръща се Уиткоф към Путин. “Добре, благодаря Ви! А Вие как се чувствате?”, отговаря руският президент и подава ръка на Уиткоф. “Много се радвам да Ви видя!”, добавя специалният пратеник на Белия дом. След което двамата с Путин се отправят към масата за преговори.

Настоящото му посещение в Москва се провежда, ден след като Тръмп разкритикува руските удари с ракети и дронове срещу Киев, при което загинаха най-малко 12 души. Президентът написа в социалните мрежи “Владимир, спри!”.

Същевременно обаче американският президент заяви, че Русия вече е направила “доста голяма отстъпка”, като се е отказала да превземе цяла Украйна. “Следващите дни ще бъдат много важни. В момента се водят срещи. Мисля, че ще сключим сделка. Мисля, че се приближаваме”, заяви той вчера пред репортери.

Украйна се готви за най-лошия сценарий

Киев се готви за възможно оттегляне на по-нататъшна подкрепа от Съединените щати. Това съобщава Bild, позовавайки се на източник от украинското правителство.

“Ние се подготвяме за най-лошия сценарий. А именно – за края на подкрепата от Съединените щати”, цитира изданието своя източник. Служителят, пожелал анонимност, казал още, че има нарастващо разочарование в украинското ръководство от мирния план, предложен от Вашингтон, както и липсата на натиск от страна на президента на САЩ Доналд Тръмп върху Владимир Путин и нежеланието на американската страна да засили санкциите срещу Русия.

“Надявахме се, че това е само неговата тактика на преговори. Но той не оказва натиск върху Путин, не налага никакви санкции и дори не изразява публично възмущение от бруталните атаки срещу мирни украински граждани”, обяснил източникът.

Той подчертал, че предложените от САЩ условия на мирното споразумение не отговарят на интересите на Украйна. “Това, което е записано на хартия и това, което получаваме като сигнали по време на преговорите, е неприемливо. Ние няма да се предадем просто така. Дори правителството да иска да направи това, а това не е така, народът ще се изкаже против”, добавил източникът.

Сега, както пише Bild, украинската стратегия е да търси преразглеждане на американските условия, като същевременно провежда консултации с лидерите на европейските страни. По-специално, като част от тези усилия се очаква президентът Володимир Зеленски да се срещне с Доналд Тръмп на церемонията за сбогуване с папа Франциск, която ще се състои в събота, 26 април.

На 18 април Тръмп каза, че преговорите за прекратяване на войната в Украйна са “близо до кулминацията си” и предупреди, че ако скоро не бъде постигнат напредък, Съединените щати могат да се оттеглят от процеса.

На украинската страна беше даден проект за мирно споразумение на една страница, в който ясно се посочва, че това е “последното предложение” на Вашингтон. Според Axios планът призовава за признаване на анексирането на Крим, както и запазване на руския контрол върху окупираните територии на Донецка, Луганска, Запорожка и Херсонска области. Като част от компромиса Украйна ще получи официален контрол над Запорожката АЕЦ, но тя ще се управлява от Съединените щати. Други условия включват Киев да се откаже от желанието си да се присъедини към НАТО и да подпише споразумение със САЩ за съвместно разработване на природните ресурси на Украйна. Освен това Тръмп обещава да премахне всички санкции, наложени на Русия след 2014 г.

На 23 април в Лондон беше планирана среща на външните министри на Великобритания, Франция, Германия, Украйна и държавния секретар на САЩ Марко Рубио. Ден преди това обаче Владимир Зеленски за пореден път публично заяви, че Украйна никога няма да признае анексирането на Крим. Тази позиция доведе до отказа на Рубио да участва в преговорите. Ръководителите на външните министерства на Франция и Германия скоро взеха подобни решения. В резултат срещата се проведе на по-ниско ниво.

Изявлението на Зеленски предизвика острата реакция на Доналд Тръмп. Той обвини украинския президент в удължаване на войната и каза, че “след три години Зеленски може да загуби страната”. На 24 април украинският президент обяви, че никакви мирни споразумения не могат да противоречат на Конституцията на Украйна. Той каза, че предложения за алтернативно мирно споразумение са били представени на Тръмп за разглеждане.

#thesofiatimes #bulgaria #news

Тази медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

АНАЛИЗИ

Фалшива демокрация с фалшив Коституционен съд водят до тирания

Ретроградността, комбинирана с невежество, чисти пътя към авторитаризма

Конституцията и законът би трябвало да дават гаранции за независимостта и безпристрастността на Конституционния съд като върховен пазител на основния закон и ценностите на демокрацията. 12 съдии, избирани и назначавани от Народното събрание, президента и съдебната власт – все институции, които по определение са носители на демокрацията и разделението на властите. Самите съдии по правило са юристи с високи професионални и нравствени качества, най-малко с 15-годишен юридически стаж. Ротацията на 9-годишните мандати е през 3 години, съставът се подменя на части постоянно, за мнозинство трябват поне 7 съдии. На теория изглежда чудесно.

Въпреки всички гаранции обаче, КС е отражение на държавата в момента на попълването на квотите в него. Той отразява институциите, които го попълват. Виждаме какво мисли президентът, какво е нивото на компетентност и какви са пазарлъците в парламента, ясно се очертава моралът, на който носители са двете върховни съдилища. И когато живеем в демокрация, ама не съвсем, тогава и КС е КС, ама не съвсем.

Имайки криза, предизвикана от опита на задкулисието напълно да овладее държавата, е съвсем логично, че то би се прицелило в реперите на справедливостта и правовия ред. КС по презумпция е такъв. Въпреки че някои от решенията им разколебават това (справка – делото за Истанбулската конвенция).

Ако президентът има някои ретроградни възгледи, няма как да очакваме да не прати юристи с консервативни нагласи в КС, за които Европейския съд за правата на човека, например, е плод на либералния заговор. Ако имаме пореден

парламент, който е абсолютно политическо дъно,

как да очакваме квотата му да е заета от хора, които не са калинки. Всъщност, в случаите, когато през парламентарната квота се е промъквал някой читав, то е било, за да бъде замазан скандал. Като например този с Венета Марковска. На партийните лидери и през ум не бива да им минава да пращат в КС хора от типа на Десислава Атанасова. Дори да приемем, че тя е добър юрист (за което няма доказателства), то дългата ѝ партийна кариера не може просто да бъде заличена с магическа пръчица и един ден тя да се събуди независима от ГЕРБ, без които вероятно още щеше да е юрисконсулт в русенската психиатрия. Атанасова винаги ще бъде свързвана с ГЕРБ и това ще я преследва с всяко гласуване като конституционен съдия, винаги ще има съмнения в нейната независимост и безпристрастност.

Между другото, с дипломата си от УНСС тя е вторият член на КС от създаването му насам, който не е възпитаник на Юридическия факултет на СУ “Свети Климент Охридски, Алма матер. Първият беше Анастас Анастасов, пак партиец от ГЕРБ, завършил Висшия институт на МВР в Симеоново. Вероятно около избора му за конституционен съдия щеше да се развихри голям скандал, ако не беше станала издънката с Венета Марковска. Но Анастасов си изкара 9-годишния мандат и вече си е в конституционна пенсия.

Атанасова го надминава,

защото беше определена от правителството и за представител на държавата във Венецианската комисия. Постът не носи материални облаги, но е много престижен. Комисията е консултативен орган по конституционно право към Съвета на Европа. Страните изпращат в комисията експерти, които трябва да работят не в интерес на държавата си, а като независими специалисти. Венецианската комисия се произнася по съответствието на законопроекти с конституционни норми, фокус са и изборни процедури, права на малцинства и т.н.

След като Атанасова стана конституционен съдия, при това с подкрепата на ПП-ДБ, изборът на Орлин Колев едва ли изненада някого. Въпреки че негов конкурент беше Йонко Грозев, доскоро съдия в Съда в Страсбург с безспорен авторитет, чиято номинация първоначално беше направена от ред уважавани юристи, а след това и припозната от ПП-ДБ. Изборът на Колев, случил се с подкрепата на ГЕРБ, БСП, ИТН и хората на Делян Пеевски, изобщо не беше убедителен, макар и формално той да има нужния стаж, за да заеме поста. Но явно всичко е било отдавна подготвяно, защото Колев в последните седмици не излизаше от тв студията.

Куп казуси висят в момента в КС, но

едва облякъл тогата, Колев получи най-важното дело

– това, което ще определи дали Борислав Сарафов ще стане титулярен главен прокурор за следващите 7 години, след като вече навъртя почти 2 като и.ф. Ако това се случи и Сарафов изкара мандата си, а не бъде свален без време като предшественика си Иван Гешев, той ще е най-дълго управлявалият главен прокурор в най-новата ни история.

Делото в КС трябва да реши дали са в синхрон с Конституцията законовите промени, прекратили процедурата за избор на Борислав Сарафов за главен прокурор, забранявайки и на Висш съдебен съвет с изтекъл мандат да избира главен прокурор и председатели на двете върховни съдилища. Делото беше образувано по искане на състав на Върховния административен съд, пред който пък Сарафов оспори прекратяването на процедурата.

Проблемът с Орлин Колев идва от това, че междувременно той не веднъж се изказа, че въпросните промени в Закона за съдебната власт са противоконституционни. Затова и редица юристи призовават той да се оттегли като докладчик по дело №5/2025. Едва ли ще го направи обаче. Факт е, че докладчикът по делото не го решава еднолично, че неговият глас е един от 12. Но все пак в случая очевидно имаме един предубеден съдия. Предстои делото да бъде разгледано по допустимост. Тогава може да се очаква, че ако има някакви здрави сили в КС, този въпрос поне ще бъде поставен на обсъждане. “Сега” опита да получи коментар от Орлин Колев, по темата. Той поиска въпросите да му бъдат пратени през КС и така и не отговори.

Също така прави изключително лошо впечатление, че изглежда ВАС е чакал клетвата на Колев, за да сезира КС с въпросите, поставени от Сарафов. В КС делата се разпределят по вътрешни правила – по реда на постъпването им по старшинство на съдиите. Т.е. разпределението започна от председателя и след това останалите по точно определен ред. Когато в състава влезе нов член, той поема първото ново дело и след това се “вмества” последен в реда за разпределение. Този начин на разпределение не е регламентиран в закона, но е възприет от КС от години.

Справедливостта трябва да е и видима.

Обществото трябва да е убедено в безпристрастността на съда. С дело №5/2025 г. това няма как да се случи.

Да го броим ли за предварително решено в полза на Сарафов? Засега изглежда точно така. И то дори не толкова заради пристрастния докладчик, а заради всички знаци на сериозно окопаване, които идват от прокуратурата. Нов Висш съдебен съвет скоро няма да има, тъй че същата компрометирано мнозинство, действащо от октомври 2022 г. ще гласува и за Сарафов. А после ще избере и следващия председател на Върховния административен съд.

Има ли решение? Ако мнозинството в КС взема решенията си под натиск, то той трябва да е обществен натиск да действат по закон и съвест. Иначе в КС ще остане да властва ретроградността, комбинирана с невежеството. А това би било твърде слаба спирачка, която може да се окаже крайно достатъчна България да се засили окончателно към авторитаризма и тиранията. И всички трябва да сме напълно наясно с това.

#thesofiatimes #bulgaria #news

Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

АНАЛИЗИ

Глобализацията приключва. Връщаме се в нормалния свят.

Франсоа Лангле: Глобализацията приключва. Върнахме се в нормалния свят

Перифразирайки Реймон Арон, Тръмп прави история, но не познава историята, която прави. Той се подготвя за друг, протекционистки свят, с по-големи търкания и възраждане на границите. Той е точката на промяна между тези два свята. Самият Тръмп обслужва една много мощна тенденция, която се изразява в нашите общества от десет или петнадесет години. Той отговаря на търсенето на ред и авторитет от населението, което е също знак за недоверие към традиционните елити, които от своя страна защитават свят с по-малко ред и граници, за да се занимават със своите бизнес дела. Не знам каква ще е съдбата на този мандат.

Малко вероятно е да приключи, както е предвидено. Но е вероятно идеите, защитавани от крайния американския президент, след това да бъдат подети от по-благородни политици, в моралния смисъл на думата. Доналд Тръмп е само карикатурно и грубо въплъщение на движение, което го предшестваше и ще продължи след него. Тази тенденция е извън него, казва френският икономически журналист Франсоа Лангле пред “Фигаро”.

– Как трябва да тълкуваме внезапната промяна на Доналд Тръмп, който отложи реципрочните мита за 90 дни, точно в деня на влизането им в сила? Заради финансовите пазари ли го направи?

– Да, очевидно. Миналата сряда положението заплашваше да излезе извън контрол със сриването на американските облигации и високия риск от финансова криза. Имаше и охкания на олигарси тръмписти, които явно не са чели програмата на президента преди да финансират кампанията му със стотици милиони долари и да му се преклонят. Технологичните предприемачи, финансисти и петролни босове от Пермския басейн получиха паническа криза, виждайки как курсът на черното злато се срива в началото на седмицата. Плачът на «Big Oil», «Big Tech» и « Big Money » беше прекален.

Тръмп удари твърде силно. Офанзивата му беше зле премерена, както по своя периметър – всички или почти всички страни в света – така и по своя размах, с безумни мита. Така че той мигна първи. С него ще трябва да свикнем с “бързи и яростни” преговори, като в онези автомобилни състезания, в които два болида се хвърлят един срещу друг и трябва да контролираш страха си, за да се отдръпнеш от пътя в последната секунда преди сблъсъка. Трябва да отбележим също, че към днешна дата Тръмп получи това, което искаше: отваряне на прозорец за световни преговори за продажба на достъпа до американския пазар възможно най-скъпо. В допълнение с универсална такса от 10% като начална точка, която вече е одобрена. Така че да не говорим за поражение. Засега всичко е съобразено с плана на президента.

– Какъв е този план и как да тълкуваме митническата офанзива на американския президент, която доведе до катастрофална борсова сесия в Азия и Европа в началото на миналата седмица ?

– Доналд Тръмп е бизнес маниак, който иска да прави пари от всичко. Обявеното увеличение на митата показва, че периодът на безплатен достъп до американския пазар приключва. Питър Наваро, американският търговски и индустриален съветник, беше определил цената на този нов пазар: той се надяваше да възстанови 600 млрд. долара годишно, за да може впоследствие да намали корпоративните данъци в страната. Така че навлизаме във фаза на наддаване за 90 дни.

Този план не е прищявка, той бележи последния етап от процеса на отслабване на световния господар, който беше Америка. От ерата на Обама бившата американска суперсила еволюира и изпраща едно постоянно послание: ние се оттегляме от световните дела. През 2013 г. президентът демократ постави “червена линия” по отношение на Сирия, преди да даде заден ход и да не нареди удари срещу сирийския режим след атаки с химически оръжия в предградието на Дамаск. През 2016 г. Доналд Тръмп продължи тази политика с обявената цел изолационизъм. Джо Байдън последва неговите стъпки с катастрофалното изтегляне от Афганистан и отказът да изпрати войски да се бият в Украйна.

Доналд Тръмп отива по-далеч в тази логика, като се обръща агресивно срещу своите съюзници, защото иска да постави защитата на Америка преди всичко. В очите на президента на САЩ поддържането на световен ред, подкрепяйки своите съюзници и многостранни организации, като Световната търговска организация, вече не е интересно от гледна точка на печалбите. Това струва твърде много пари в икономически план и твърде много хора във военно отношение. Според британския историк Пол Кенеди САЩ навлязоха в ситуация на “имперско свръхекспониране”, моментът, в който ресурсите на суперсилата вече не са достатъчни за финансиране на военни епопеи в четирите краища на планетата.

Великобритания го преживя между 1880 и 1914 г. Днес според Тръмп най-доброто съотношение качество-цена, за да могат САЩ да останат начело, е Maga: «Make America Great Again» (Да направим Америка отново велика). Следователно той пропилява капитала на меката сила, натрупан от неговите предшественици, който им позволи да ръководят световния ред. Една велика сила не може да се обърне срещу всички. Тя трябва да вдъхва доверие и възхищение у своите съюзници. Но Тръмп не го интересува, защото това не е неговата стратегия.

– Пекин обеща във вторник “да се бори докрай” в тази търговска война. Впрочем временното прекратяване на митническите тарифи не засяга Китай, на който бе наложена допълнителна такса? Това началото на китайско-американска ескалация ли е?

– Китай няма да отстъпи, защото вярва, че е дошло времето да утвърди силата си срещу Америка и най-накрая да заеме мястото, което Западът му открадна през 1842 г. с Договора от Нанкин, сложил край на Опиумната война. Това е часът за големия сблъсък. За Пекин Тръмп е само последният, гримасничещ етап на американския упадък, политическата поза на отслабналата суперсила – и това не е невярно. Обратно, според Доналд Тръмп търговската конфронтация е начин да “удари” Китай, да го изолира. Зад тази икономическа война стои китайско-американското съперничество за лидерството на световния ред, което ще бъде големият въпрос в близките години.

Значителните структурни слабости на Китай вероятно карат Си Цзинпин да мисли, че прозорецът на възможността да надделее може би ще се затвори след пет години. Първата слабост е, че китайският икономически модел се основава на свръхинвестирането на компании, свръхкапацитет, свръхчислени компании. Пекин произвежда, за да не прави нищо друго, освен да наводнява пазарите със стоки, които никой не иска, което понижава цените и подхранва един вид световна дефлация. Това не решава проблема с потреблението в страната. Противно на Япония, Тайван или Тайланд, вътрешното потребление не е изместило външното търсене. Защото, за разлика от тези страни, империята отказва да позволи на валутата си да поскъпне, което свива доходите на домакинствата и поддържа зависимостта от външните пазари.

Освен това Китай е на прага на зрелищен демографски срив. Между 1980 и 2017 г. 240 млн. души в активна възраст се присъединиха към редиците на световната работна сила, което обясняваше китайския бум. Днес 10 млн. души между 15 и 64 г. изчезват всяка година. Китай беше заводът на света, той ще се превърне в старческия дом на планетата.

– Дали САЩ гледат на спада на борсовия пазар като на “преходен период” към нова златна епоха и обновена американска мечта?

– За Доналд Тръмп борсовият срив беше много полезен: той размекна партньорите. Този предупредителен изстрел го постави в позиция на силата. Доказателството: светът се втурна да преговаря за митническите тарифи. Но сривът на облигациите все пак го принуди да преразгледа стратегията си. Каква роля изигра Китай в тази масова продажба на американски облигации? Дали искаше да предизвика някакъв “валутен Пъл Харбър” срещу Америка, който може да продължи само с по-нататъшни финансови смущения? Във всеки случай китайците залагат на отслабването на доверието, което вдъхваше доларът, и на международна валутна реформа. Вероятно имат право. Американската свръхсила и нейната мека власт можеха да поддържат фикцията за неограничена финансова мощ, с долара като световна котва. С Тръмп това приключи. Той вече няма съюзници, а само задължени и жертви. Това е съвсем друг свят, много по-крехък отпреди, където неприязънта срещу Америка ще набира сила, което служи на целите на Китай.

– Опитва ли се Тръмп да разизиграе картата на президента на народа срещу финансовите елити? Може ли да проработи тази стратегия?

– Това е безспорно. Видяхме го с постановката с работниците при представянето на митническите такси. Нека не се заблуждаваме: свободната търговия деиндустриализира вътрешността на нашите страни. Тази стратегия имаше двама големи бенефициенти, потребителят и акционерът, но тя причини жертви. Противно на онова, което твърдеше американският икономист Пол Кругман преди тридесет години, който по-късно се отказа от думите си, международната търговия с Китай нанесе щети на заетостта. Анализът на Тръмп в политическата икономия е добър. Митническите тарифи са един от инструментите за възстановяването на покупателната способност на средните класи, проблемът е, че те бяха въведени в безпорядък и по опасен начин с този всеобхватен залп. Но реиндустриализацията ще отнеме време.

– Може ли да се анализира тази последователност като форма на “интелигентен протекционизъм”, който се обръща срещу Европа?

– Перифразирайки Реймон Арон, Тръмп прави история, но не познава историята, която прави. Той се подготвя за друг, протекционистки свят, с по-големи търкания и възраждане на границите. Той е точката на промяна между тези два свята. Самият Тръмп обслужва една много мощна тенденция, която се изразява в нашите общества от десет или петнадесет години. Той отговаря на търсенето на ред и авторитет от населението, което е също знак за недоверие към традиционните елити, които от своя страна защитават свят с по-малко ред и граници, за да се занимават със своите бизнес дела. Не знам каква ще е съдбата на този мандат. Малко вероятно е да приключи, както е предвидено. Но е вероятно идеите, защитавани от крайния американския президент, след това да бъдат подети от по-благородни политици, в моралния смисъл на думата. Доналд Тръмп е само карикатурно и грубо въплъщение на движение, което го предшестваше и ще продължи след него. Тази тенденция е извън него.

– Приключват ли ерата на свободната търговия и разюзданата глобализация? Само отклонение ли бяха те?

– Да, преживяхме отклонение, изключителен микроклимат, който не беше нормален свят и който ще ни си струва учудващ след десет години. Либерално отклонение, чийто граници можем да очертаем. Началото беше падането на Берлинската стена през 1989 г., допълнено от излизането на Китай на световния пазар няколко години по-късно. Тази събития премахнаха геополитическия риск. Изведнъж компаниите се втурнаха в четирите краища на планетата, те глобализираха икономиката. Финалната межда беше инвазията в Украйна на 24 февруари 2022 г., която върна геополитическия риск, което кара компаниите да се върнат у дома. Връщането на Доналд Тръмп на власт ще засили още повече това центростремително движение на компаниите и капитала, от перифериите към техните родни или приятелски земи.

Това отклонение на напреднала глобализация съответстваше на апогея на американската мощ, която вече нямаше съперници. И това не е случайно. Една хиперсила плаши всички останали и следователно кара риска да изчезне. Освен това тя пуска в обръщение световна валута и определя универсалните правила за търговията. Преживяхме това между 1860 и 1914 г. с Pax Britanica (на латински “британският мир”, по модела на Pax Romana, бел. ред). Великобритания беше световният господар преди да бъде прекъсната от атентата в Сараево и неговите последици. Войната в Украйна току-що прекъсна американското превъзходство и върна геополитическия риск в Европа, така както избирането на Тръмп.

Така че преживяхме период на глобализация, какъвто има всеки век. Повече няма да го видим през живота си. Върнахме се в нормалния свят, този, който преобладава най-често, когато великите сили се сблъскват. В който, освен това, в момента короната на световния господар е заплашена. И за първи път от 1492 г. тази корона може да премине към незападен представител – Китай.

Превод от френски: Галя Дачкова