ФОКУС

Фиаското с Гуайдо

Само в паралелния свят на ястреби като Пенс, Помпео и Болтън истерията, която протежето им провокира по границите на Венесуела, може да е повод за международно втвърдяване срещу Мадуро. Ефектът всъщност е обратен. Време е за сериозни преговори
Дотук беше шоуто с „временния президент” на Венесуела Хуан Гуайдо.
След довелата до жертви и пострадали „хуманитарна” истерия, която той провокира през уикенда по границите на страната си с Колумбия и Бразилия, дори правоверният кореспондент на близкия до испанското правителство в. „Ел Паис” пише за него в репортажа си от мястото на граничното меле просто като за „венесуелския политик” Гуайдо. Не като за „президент”, способен да владее обстановката и да носи отговорност за онова, което обещава и предизвиква.
Кореспондентът Франческо Мането свидетелства, че разигралите се събития са доказали друго – как действащото венесуелско правителство на президента Николас Мадуро е това, което „държи контрола над държавния апарат”. А не самозванецът. И как на този фон на Гуайдо не му оставало нищо друго, освен да отправи нашумялата си вече закана в Туитър от късно вечерта на 23 февруари: „Събитията от днес ме задължават да взема следното решение: ще поставя официално пред международната общност въпроса, че ние трябва да имаме отворени всички възможности, за да постигнем освобождението на родината, която се бори и ще продължи да се бори”.
След като практически всички медии разгласиха тези думи с тълкуванието, че Гуайдо очевидно апелира за военна намеса на САЩ в родината си (именно от САЩ досега по същия повод нееднократно звучаха предупреждения със същите формулировки – че „всички възможности са на масата, включително военната”), последва доуточнение от американското протеже – че имал предвид само дипломатически средства. И че за тази цел в понеделник ще участва в среща на Групата от Лима в Богота и там ще се срещне с междувременно отново изразилия му туитърска подкрепа вицепрезидент на САЩ Майк Пенс. Срещата вече е факт, макар първите кадри от нея да не показват особена радост от страна на Пенс. Нещо не е доволен от венесуелското момче. Или просто още не е решил какво ще е по-нататъшното му приложение?
Иначе подкрепа на линията за сваляне на Мадуро изрази и държавният секретар Майк Помпео – и в Туитър, и по телевизия Fox. Той не само двусмислено заяви пред камерите: „Ще направим нещата, които е необходимо да се направят”, но и декларира, че „дните на Мадуро са преброени”.
Другият от висшата американска тройка ястреби – съветникът по националната сигурност Джон Болтън, също не пропусна да заклейми Мадуро заради събитията по границата през уикенда, хвърляйки вината за всичко само на правителството.
И Помпео, и Болтън публикуваха в Туитър снимки с един от мостовете между Венесуела и Колумбия, по който са спрели камиони с американска „хуманитарна помощ”, а шосето е преградено от венесуелски военни, които не ги допускат да прекосят границата. Един от камионите гори. „Какъв болен тиранин трябва да си, за да попречиш храна да стигне до гладни хора? Снимките на горящи камиони, пълни с помощи, са отвратителни” – възмущава се Помпео в туита си към този кадър. Болтън пък направо слага резолюция към същата снимка: „Страни, които все още признават Мадуро, трябва да си дадат сметка какво подкрепят”.
Всъщност събитията и на границата с Колумбия, и на медийно по-слабо покритата граница с Бразилия, бяха част от сценарий, спуснат на Гуайдо именно от вашингтонските му покровители. Те много добре знаеха, че уверенията на протежето им как американската „хуманитарна помощ” непременно ще влезе на венесуелска територия на 23 януари, са само блъф. Заедно с концерта, организиран ден по-рано с помощта на Колумбия и на един услужлив импресарио-милионер, всичко това целеше единствено да привлече повече хора там, на място. Пределно ясно беше, че венесуелските власти няма да допуснат никаква „помощ” да премине границата, както те нееднократно предупредиха. И че Гуайдо няма никакъв реален механизъм, с който да наложи обратното.
Покровителите му обаче съзнателно търсеха сблъсък, „накървавяване”, снимки и видеокадри, които да покажат на света какъв античовешки е режимът в Каракас. И това да отстрани единствените пречки пред администрацията на президента Доналд Тръмп за преминаване към военна операция – нежеланието на демократическото мнозинство в Конгреса на САЩ за американска въоръжена намеса във Венесуела и негативната позиция към такова развитие от страна на ЕС. Търси се и промяна на сегашното съотношение на силите в Организацията на американските държави, където мнозинството също е против военен сценарий.
Така че акцентът на днешната среща в Богота на Групата от Лима, където се събраха Пенс и Гуайдо, е чисто пропаганден. Само че, уви, ефектът ще е по-скоро обратен на търсената цел. Единствено в паралелния ястребски свят на Пенс, Помпео и Болтън разигралите се през уикенда драми по техен сценарий може да станат повод за международно втвърдяване срещу Мадуро. В действителност всичко случило се само укрепва аргументите против каквито и да е силови решения и стимулира линията за търсене на диалог и дипломатически усилия за разрешаване на кризата.
Именно в такъв дух бяха и първите реакции спрямо последните събития от страна на две ключови фигури в ЕС – висшата представителка по външната политика Федерика Могерини и външния министър на Испания Жозеп Борел. И двамата изрично подчертаха, че остават против военни решения и че единственият изход е мирният. Борел припомни също, че в момента в Каракас се намират и представители на създадената контактна група между европейски и латиноамерикански страни, която търси именно пътища за дипломатическо решение. Ясно е, впрочем, че усилията на официален Вашингтон сега са нарочени към провал на тази мисия и затова е толкова голямо усърдието да се пречупи дипломатическата тенденция с покъртителни кадри от мащабния спектакъл, разигран през уикенда.
Засега не се получава. Дори в тъй вярната на САЩ Група от Лима днес отчетливо се откроява съпротива срещу военен сценарий. Против такъв развой се изказа и вицепрезидентът на Бразилия, бившият генерал и почитател на някогашната военна диктатура Амилтон Моурао. Той наблегна, че е „възможно Венесуела да се върне в демократичния американски концерт“ без да се прибягва до „крайни средства, които биха ни приравнили към силите, осъдени от историята като агресори, нашественици и нарушители на национални суверенитети“.
В същия дух на заседанието на групата в Богота се изказа и президентът на Гватемала Джими Морлес, който заяви: „Уважаваме принципите на териториалната неприкосновеност и на ненамесата във вътрешните работи, поради което отхвърляме всякакво военно решение или заплаха за употреба на сила“.
Нека припомним какво именно се случи около емблематичния 23 февруари, за когато Гуайдо беше обещал да вкара „хуманитарната помощ“ от САЩ в родината си под безапелационна форма – „да или да”.
Подгряването започна още на 22 февруари с „битката на концертите”, за която „Барикада”вече писа. Откъм колумбийската страна на граничния мост „Тиендитас” беше организиран концерт в подкрепа на навлизането на „хуманитарната помощ”, докато на обратния край на моста други изпълнители пяха под надслова „Долу ръцете от Венесуела”.
Тъй като „хуманитарната помощ” не е поискана от правителството в Каракас и не е минавала през независим международен орган като ООН или Червения кръст, които категорично отказаха да участват в този едностранен американски акт, венесуелските власти заеха позицията, че подобно навлизане на непроверени и несертифицирани пратки от САЩ е форма на „хуманитарна интервенция” и няма да я допуснат.
Пак на 22 февруари се разигра и безподобният скеч с „бягството” на Гуайдо от Венесуела в Колумбия. Той всъщност имаше съдебна забрана да напуска страната, която му бе издадена, след като в края на януари Вашингтон замрази банковите сметки от 7 млрд. долара на опериращата на американския пазар компания Citgo – дъщерна на венесуелската държавна петролопроизводителка PDVSA. Щатите обявиха тогава, че до тези сметки достъп ще има само признавания от тях Гуайдо. Именно за да не бъдат източени незаконно тези авоари, венесуелският съд му забрани да излиза извън националната територия.
Но на 22 февруари той внезапно се оказа в Колумбия. Първо самият Гуайдо разпространи любителски кадри от телефон как заедно с група съмишленици бяга по някакъв мост: снимащият го задъхано обяснява на зрителите как току-що „временният президент” е успял да избяга от „режима на Мадуро” и за това били помогнали военни, които го подкрепят.
Трябва да се подчертае, че още от началото на приключенията на Гуайдо със самовъзкачването му на тъй желания от него висш пост преди месец, той не спира да апелира към армията да премине на негова страна. Засега безуспешно. Покровителите му в САЩ обаче са наясно, че нищо не може да стане във Венесуела без подкрепата на военните. Така че една от целите и на шоуто през този уикенд също бе да подтикне повече униформени да дезертират от венесуелските въоръжени сили. Ако се вярва на властите в Колумбия, в събота и неделя в тази страна били избягали около 120 войници от Венесуела.
Та именно за да внуши, че този процес е тръгнал, Гуайдо държеше да представи и бягството си като едва ли не подпомогнато от негови симпатизанти в армията. Само че в неделя, 24 февруари, се появиха кадри, които показват нещо съвсем различно – колумбийски военен хеликоптер, в който се качват Гуайдо и жена му и който ги откарва в Колумбия. А това означава първо, че колумбийската армия е нарушила венесуелската граница, извършвайки тази операция. И второ, че подкрепата за Гуайдо очевидно идва преди всичко откъм колумбийските военни, а не от венесуелските.
По-късно на 22 февруари той се появи на сцената на подкрепящия „хуманитарната” операция концерт редом до президентите на Колумбия – Иван Дуке, на Чили – Себастиян Пиниера и на Парагвай – Марио Абдо. Всичките те са от десни по-десни. А Гуайдо пропагандно се представяше досега като социалдемократ и усилено флиртуваше с дисидентските групи сред чавистите, опитвайки се да ги привлече на своя страна и да ги убеди, че е обединител на нацията и че борбата му е за всички венесуелци – и леви, и десни.
След този уикенд това вече няма да работи. Булото започна да се свлича още на концерта и то не само заради семейната снимка с президентите. А и заради изхвърлянията на някои от участващите певци. Като например Мигел Босе, който е от итало-испански произход (майка му е звездата на италианския неореализъм Лучия Бозе) и живее в Мексико. Той е широко известен с едно свое участие още от началото на кариерата си – през 1982 г. пее на организиран в чилийската столица Сантяго концерт, който цели да излъска образа на диктатора Пиночет. Та същият Босе на сегашния концерт на моста „Тиендитас” изригна с гневни тиради срещу „диктатора” Мадуро и с доста обидни реплики към бившата чилийска президентка и настояща върховна комисарка на ООН по човешките права Мишел Бачелет, която е била изтезавана по време на режима на Пиночет. Босе я призова „да си довлече задника” във Венесуела, за да видела как бедстват хората там. А ако не го направи, да си ходи, защото „не става за нищо”.
Почти по същото време състояла се в Сантяго демонстрация на венесуелски емигранти пред посолството на Каракас там дълбоко възмути чилийското обществено мнение заради отправени от участниците подигравки към жертвите на диктатурата на Пиночет.
Впрочем, след последвалите остри реакции Босе се извини на Бачелет за невъздържания си език, но продължи да настоява тя да вземе страна по венесуелската криза.
Своя версия за „бедстването” във Венесуела представи бащата на „Пинк Флойд” Роджър Уотърс, който неколкократно през последните дни изразява отношението си по казуса. В едно от предишните си изявленияУотърс сравнява собствения си опит с благотворителни концерти в подкрепа на гладуващото население на Сомалия и Етиопия през 80-те и изрично подчертава, че сегашното положение във Венесуела е много далеч от ситуация, която може да се определи като „хуманитарна криза”. В най-новото си видеообръщение Уотърс отново припомня, че главният стимул на САЩ да предизвикват сегашната ескалация във и около Венесуела е петролът. И завършва с категоричното: „Долу ръцете от Венесуела!”
Сакралният ден 23 февруари, за който Гуайдо така неуморно обещаваше навлизане на „хуманитарната помощ” от САЩ, започва драматично, но от ненадейна посока. Още около 7 ч. сутринта трима военнослужещи от венесуелската армия внезапно подкарват две бронирана кола от тила на кордона на границата с Колумбия. На предна линия, между многобройни метални заграждения, е застанала жива верига от бойци, а сред тях – журналисти и просто любопитни. Бронираната кола поема с висока скорост откъм гърба на хората в посока към Колумбия. Има кадри как тя връхлита загражденията, хората бягат, мнозина падат, събаряни и удряни от смачканите метални прегради.
Сред ранените е и популярната млада чилийска фотожурналистка Никол Крам,която поддържа своя информационна страница във фейсбук и е член на независим фотографски кооператив. Момичето се отървава само с насинени крака, но е имало реален риск да загине при инцидента, алармират от кооператива. Самата Никол коментира, че целта на подкаралите военната кола дезертьори е била „да смачкат хората”. Фоторепортерката е възмутена, че на колумбийската страна на границата въпросните трима венесуелски военнослужещи са приети като герои, докато те всъщност за застрашили живота на много хора.
В големите световни медии мнението на чилийката почти не се споменава. Затова пък се върти усилено пуснатата от проопозиционния венесуелски журналистически синдикат информация, че скандинавска журналистка, пристигнала да отразява събитията, се почувствала заплашена от въоръжени лица. От синдиката твърдят, че въпросните лица са от „чавистките колективи” (така са наричани групи симпатизанти на властта, организирали се за самоотбрана). От опозиционните среди постоянно обвиняват именно тези „колективи”, че упражняват поръчано от властите насилие срещу демонстранти. Властите пък уверяват, че военизирани групировки на самата опозиция съзнателно провокират сблъсъци, за да алармират после за „репресии”.
Факт е, че в във венесуелските градчетата Уреня и Сан Антонио край границата с Колумбия на 23 февруари имаше сериозни улични безредици – с маскирани демонстранти, които трошаха автобуси на градския транспорт и мятаха коктейли „Молотов” по силите за сигурност. Всичко това – като протест, че властта не разрешава навлизането на „хуманитарната помощ”. Естествените опити на правителствените сили да попречат на вандалщините бяха представени след това като „репресии”.
Много е интересна съпоставката на два кадъра от тези сблъсъци в Уреня. Единият е пуснат от Майк Помпео като илюстрация на негов туит против „тиранина” Мадуро. На кадъра се виждат демонстранти, струпали се зад горящ автобус, а в далечината пред тях – верига на Боливарската национална гвардия. Невинният потребител на тази визуална информация спонтанно може да си направи извода, че жестоките гвардейци са подпалили автобуса, целейки се в беззащитните демонстранти. Впрочем, по-внимателният поглед ще установи, че демонстрантите, един от които държи сопа, теглят автобуса – като че ли се опитват да го изместят напряко на улицата и да я преградят.
А има и друга снимка от същото място, направена малко по-рано и откъм обратната страна на събитието. Снимката е на фоторепортера Родриго Абд от агенция Асошиейтед Прес и е публикувана във фотогалерия на испанския вестник „Ел Паис”.На нея се вижда същият автобус откъм предната му част и какво правят с него „мирните демонстранти” – трошат го със сопи и други подръчни средства. Многобройни видеорепортажи от същия ден, излъчени и по колумбийски телевизионни канали, са заснели как такива демонстранти организирано подготвят и си разпределят самоделни бомби „Молотов” – от същите, каквито после масово са мятани по живите вериги на Боливарската национална гвардия и другите сили за сигурност. През тази призма кадърът от туита на Помпео с вече пламналия въпросен автобус, притеглян като улична барикада, очевидно изглежда съвсем другояче…
Същото с още по-голяма сила важи и за подпалването на онзи камион с „хуманитарна помощ” насред други подобни, спрели на мост пред заграждение на Боливарската национална гвардия. В социалните мрежи са налице кадри именно от момента на подпалването – когато демонстрант мята две последователни бомби „Молотов” уж към редицата на гвардейците. Но всъщност посоката им е друга – и двете падат встрани, към един от спрелите камиони. Точно онзи, който пламва…
Има коментари, според които на подпалвачите е било поръчано да организират изгарянето на камион досами поста на венеуселските части, за да е по-достоверно хвърлянето на вината за това върху тях. Но в крайна сметка най-близкият до венеуселските позиции камион остава невредим, а се запалва следващият, край който именно хвърчат бутилките с „Молотов”. Заради неспазеното изискване, казват, на изпълнителите дори не били изплатени обещаните им 4000 долара, поради което те набили наелия ги опозиционен депутат…
Така че няма защо Помпео и Болтън да се съкрушават как му дава сърце на Мадуро да гори храна. По-добре да се подготвят да отговарят самите те на въпроси как на тях им дава сърце да пращат групи вандали за пиромански изпълнения, които да осигуряват повод за военна авантюра. Как им даде сърце да навият механичната си играчка Гуайдо, та да подлъже толкова хора към границите на Колумбия и на Бразилия единствено с целта да ги превърне в пушечно месо, за да обърне международните везни в полза на войната.
Според колумбийската версия ранените от безредиците през уикенда са 285 души, като за 255 от тях се твърди, че са венесуелци. Официалните венесуелски данни са за 42-ма ранени, като 37 от тях са потърсили медицинска помощ.
В същото време в общите информации на много световни медии се вкарват и съобщения за четирима убити. Но не се уточнява, че това е все още непроверена информация от друго място – от границата между Венесуела и Бразилия. Тя е в труднодостъпен район и там няма толкова много журналисти, колкото по границата с Колумбия. Става дума за зона, обитавана от една от местните индиански общности, която не е била съгласна с разполагането на въоръжени части в нейните земи. А те отишли там, защото правителството в Каракас ги изпрати да подсилят граничната линия и да не допуснат навлизането на камиони с американски пратки откъм Бразилия. За първите две жертви в този район бе съобщено още на 21 февруари. Но властите в Каракас отрекоха по убитите да е стреляла Боливарската национална гвардия, защото намерените гилзи не са от патрони, използвани от тези сили.
Неяснотата за това, какво точно се е разиграло край бразилската граница и кой стои зад събитията там, кара повечето медии да не се впускат в подробности. Но не ги възпира да повтарят информацията за четиримата убити.
Има и друг емблематичен „хуманитарен” епизод – за кораб, натоварен с американски пратки и тръгнал от Пуерто Рико. Той бил пресрещнат от венесуелската брегова охрана и тя предупредила, че няма да го допусне в националните териториални води. Така че корабът се върнал обратно. Сега, разбира се, разказът за случая върви в контекста на „заплахите”, отправени от венесуелската страна спрямо непоканения морски съд.
В следващите дни всички тези гранични драми ще се въртят и превъртат непрекъснато, за да убеждават всички важни международни фактори в необходимостта от „смяна на режима” в Каракас. Гуайдо, който вече си свърши мръсната работа у дома и покровителите му повече не се нуждаят от изпълненията му на вътрешен терен, ще бъде пуснат по форуми и срещи да убеждава за „решителни мерки” срещу родината си. Вероятно ще му дадат да се възползва и от 7-те милиарда на венесуелската държава, блокирани в сметките на Citgo – може дори с цел въоръжаване на някаква опозиционна съпротива срещу Мадуро.
Само че организаторите на предстоящото шоу очевидно не си дават сметка, че дърводелщината им дотук вече категорично обръща общественото мнение и в Латинска Америка, и в Европа против наемника им Гуайдо и против самите тях. Защото и в Латинска Америка отдавна, а вече и в Европа, американската бруталност при намесата във вътрешните работи на суверенни държави предизвиква силно възмущение.
Дори десните латиноамерикански правителства са против силов сценарий във Венесуела, защото това ще подпали собствените им черги – ще отприщи силна антиамериканска вълна навсякъде из континента, където тези настроения имат дълбоки исторически корени и много сериозна мотивация. В Европа пък, където съвсем наскоро Майк Пенс си позволи грубо и неприкрито да нарежда на лидерите на ЕС каква политика да водят спрямо Иран и Венесуела, без никакво съмнение снимката точно на Пенс с Гуайдо и Групата от Лима може да предизвика само отрицателни емоции. Споменатият вече кореспондент на „Ел Паис” Франческо Мането също предупреждава, че практическото отъждествяване на Гуайдо с американската линия спрямо Мадуро буди силен негативизъм сред европейското обществено мнение, което и без това е дълбоко смутено от накърняването на международното право по венесуелския казус.
В самите Съединени щати хлъзгането към военен сценарий във Венесуела има сериозни и авторитетни противници, като сред тях е и Бен Родс, съветник по националната сигурност на бившия президент Барак Обама. Той представи в Мадрид испанското издание на книгата си „Светът такъв, какъвто е” и направи интереси коментари пред медиите по повод актуалните събития. Ето как го цитира „Ел Паис”: „Не съм почитател на Мадуро и последните избори може да са били измамни, но признавайки Гуайдо като президент, Тръмп създава усещането, че повече желае смяна на режима, отколкото същинска демократична промяна. Не смятам, че военната интервенция е добра идея по няколко причини. Венесуела е голяма и сложна страна. Историята на интервенциите на САЩ в Латинска Америка е много негативна. Дори и Мадуро да си отиде, това няма да е краят на историята. Можем да се сблъскаме със ситуация на хаос в продължение на дълго време с правителство, което няма да има легитимност в очите на хората, защото ще е поставено там от САЩ. Привърженик съм на търсенето на дипломатическо решение, чрез което да се стигне до избори”.
И още от Бен Родс – по преплитането на иранската и венесуелската тема: „Европа се държи добре. Големите страни в Европа искат да задържат Иран обвързан със споразумението в близките години и да изчакат новия президент на САЩ. Рискът с Тръмп, като се има предвид колко е войнолюбив, е, че първо иска скъсване на сделката, а после ще поиска война с Иран. Проблемът е, че две години са много време. Ако Тръмп не може да прокарва законите си, защо демократите имат мнозинство в Конгреса, ако се чувства под политическа атака у дома си, може да се опита да започне война, за да промени така контекста. И очевидно Венесуела и Иран са двете страни, които са под заплахата да бъдат избрани от него за военен конфликт”.
Уви, именно в такава посока тласкат Тръмп и ястребите, с които се е заобиколил. Сред тях не бива да пропускаме и сенатора републиканец от кубински произход Марко Рубио, който е главният вдъхновител на сегашната ескалация срещу Венесуела. Днес той предизвикателно пусна в Туитър две снимки, с които предупреждава Мадуро какво бъдеще му се пише. Снимките са на бившия либийски лидер Муамар Кадафи – в бял костюм, докато беше на власт, и окървавен, минути преди да го убият в онзи отвратителен линч през 2011-та, на който помним, че от кабинет в Държавния департамент ръкопляска и тогавашната държавна секретарка на САЩ Хилари Клинтън…
Макар и под такъв брутален натиск, крехкото клонче на мира все пак не е още съвсем увехнало. Венесуелският външен министър Хорхе Ареаса работи интензивно в ООН, където се координира с усилията на 60 държави с цел да бъде изработен международен механизъм за мирно и стабилно решаване на венесуелската криза. На инициативата съдейства и лично генералният секретар на ООН Антонио Гутериш.
Същевременно самият Ареаса разказа пред медиите, че провежда разговори и с назначения от Тръмп специален пратеник за Венесуела Елиът Ейбръмс, с когото са се виждали вече няколко пъти. Въпреки доста мрачната слава от миналото на Ейбръмс, той все пак е официалното лице за контакт с Каракас, излъчено от Вашингтон. Възможно ли е този сложен диалог да доведе до спадане на напрежението и до намиране на компромис? С непредсказуемо ръководство като сегашното в Белия дом всичко е възможно. Нека си спомним само какво стана не тъй отдавна между уж лютите врагове Тръмп и Ким Чен Ун…

Post Views: 387

ФОКУС

Защо най-глупавите хора се озовават на власт?

Простотата и решителността често се оказват по-привлекателни от честната, но сложна истина

Случвало ли ви се е да гледате човек, който е на власт, и да се чудите как изобщо се е озовал там? Сигурно да. Всички сме били свидетели на ситуации, когато откровено некомпетентни хора са заемали високи постове, докато наистина способни са оставали в сянка. Достатъчно е да си спомним император Нерон, който свири на лира, докато Рим гори. Или по-близо до нашето време – бизнес лидери като Елизабет Холмс*, която изгради многомилиардна империя върху неработеща технология. Такъв сценарий се среща толкова често, че започва да изглежда почти преднамерен. Ами ако е така, ако зад това се крие извратена логика, и точно затова властта толкова често се озовава в ръцете на най-малко достойните?

Отговорът може би се крие в размислите на един от най-неправилно разбраните политически мислители в историята – Николо Макиавели, и неговите безмилостни изводи за това

защо глупостта и властта вървят ръка за ръка.

Но става дума не само за древната философия. Това явление активно формира нашия свят и днес в компании, правителствени структури, даже в ежедневния живот. Понякога именно умът и проницателността се превръщат в пречка към придобиване на влияние. Като разберем този парадокс, може не само да видим скритите механизми на манипулация в обществото, но и да се научим да проправяме своя път към върховете.

В началото на XVI век във Флоренция, в изгнание и откъснат от политиката, която толкова обича, Макиавели написва един от най-противоречивите трудове на всички времена – „Владетелят“. За разлика от философите-утописти от миналото той не фантазира какви трябва да бъдат владетелите в един идеален свят. Интересува го

как властта действа на практика

„Всички виждат как изглеждаш, но малцина знаят какъв си всъщност“, пише Макиавели. Тази мисъл е в основата на неговата философия. В борбата за власт видимостта често е по-важна от реалността. Тук се крие първият ключ към нашия парадокс. Често много по-важно е да изглеждаш компетентен, отколкото да си такъв в действителност. Макиавели отбелязва, че владетелите, които са прекалено интелигентни, сами си създават проблеми. Защо? Защото с високия интелект обикновено идват черти, които са в ущърб в борбата за власт – склонност към нюанси, стремеж към етични стандарти, болезнена саморефлексия…

Представете си какво се случва, когато умен човек се окаже вътре в структура на властта. Той вижда трудност там, където другите виждат прости решения. Той признава ограничения там, където останалите дават гръмки обещания. Той се съмнява там, където другите излъчват увереност. А в свят, където се цени наглата увереност и праволинейност, такива качества се превръщат в слабост. Вижте примера на Сократ, който подлага на съмнение всичко около себе си и е осъден за това на смърт в Атина, и на популистите, които са градили кариерата си върху обещания за прости абсолютни решения. Известното признание на Сократ: „Знам, че нищо не знам“, го прави велик мислител, но го обрича на политическа неизвестност. Междувременно, в продължение на векове лидери, които раздават лесни отговори, са на власт.

През 2017 г. в Journal of Management е публикувана обезпокоителна статия. Изследването показва, че интелигентността положително влияе върху ефективността на лидерството, но само до определено ниво на IQ, около 120. След това всичко се променя. Прекомерната интелигентност започва да пречи на човек да пробие към върха. Изследователите предполагат, че за прекалено умните хора е трудно да общуват с мнозинството, защото мисленето им става твърде сложно, за да бъде възприето от околните. Да си прекалено умен може всъщност да затвори пътя към лидерството. Независимо дали сте съгласни с това изследване или не, то ни кара да преосмислим каква точно интелигентност наистина помага в борбата за власт. Но само с умствените способности не може да се обясни всичко. Ако интелигентността понякога пречи на напредъка, тогава какви качества наистина позволяват да се издигнеш до върха? Това ни води до психологически принцип, който обяснява защо толкова често следваме грешните хора. Забелязали ли сте как

най-силният глас в стаята лесно се превръща в най-влиятелния,

независимо какво казва?

Това явление има дълбоки корени в нашата психология. През 1990-те години психолозите Дейвид Дънинг и Джъстин Крюгер описват това, което днес е известно като ефект на Дънинг-Крюгер – когнитивно отклонение, при което хора с ниско ниво на знания драстично надценяват способностите си, докато истинските експерти са склонни да се съмняват в себе си, ясно осъзнавайки границите на своите знания. „Глупакът мисли, че е мъдър, а мъдрият знае, че е глупак“, пише Шекспир много преди науката да даде име на това явление. Макиавели веднага би разпознал в това една от фундаменталните истини на борбата за власт. Съвременните изследвания потвърждават, че този ефект е особено силен в контекста на лидерството.

През 2020 г. в Journal of Personality and Social Psychology е публикувано проучване, което показва, че хора с високо самочувствие се възприемат от околните като лидери. Достатъчно да погледнем фигури като Джордж Армстронг Къстър**, чиято непоколебима самоувереност доведе до катастрофални военни провали, но не попречи той да расте бързо в кариерата и да получи лоялна подкрепа, или технологичната индустрия, където основателите, които говорят за своите проекти с абсолютна убеденост, получават милиарди инвестиции, изпреварвайки по-опитни, но сдържани предприемачи. Адам Нойман*** от WeWork въплъщава тази тенденция. Въпреки нестабилния бизнес модел, неговата харизма донася на компанията баснословни инвестиции и армия от поклонници. Същият сценарий се повтаря по целия свят. В Япония Масайоши Сон от SoftBank загуби 70 млрд. долара от лоши инвестиции, но продължи да привлича капитал, осланяйки се на личната си харизма. В Русия олигарсите от ерата на постсъветската приватизация постигат могъщество не заради изключителните си способности, а чрез връзки и демонстративна увереност. На другия полюс е Сингапур, който е изградил цяла система за защита, за да гарантира, че самочувствието няма да замени реалната компетентност при избора на лидери.

През 2012 г. изследователи от Станфорд и Университета в Хюстън стигат до тревожен извод. Нарцисизмът, а не професионалните качества, се оказва един от най-силните предсказващи фактори за лидерство в неструктурирани групи. При това такива групи, водени от нарцисисти, не показват по-добри резултати. Просто участниците им са си мислели, че са по-успешни.

Защо става така? Мозъкът ни е склонен да използва опростени модели за оценка на околните. Увереността се възприема като признак на компетентност, решителността – като индикатор за яснота на мисленето. Тези ментални преки пътища са служили отлично на предците ни в по-прости условия. Но в сложния съвременен свят, където истинската компетентност изисква признаване на несигурността, тези илюзии се превръщат в капан. Този ефект на увереността обяснява как некомпетентните хора могат бързо да се издигнат до върховете на властта. Но има още по-мрачен механизъм, който им позволява да се укрепят на върха и да разпространят слабостта си в цялата система.

Макиавели фино забелязва една особеност на властта –

слабите лидери са склонни да се обграждат с още по-слаби подчинени.

Във „Владетелят“ той пише: „Първият начин да преценим ума на един владетел е да видим с кого се е обградил той“. Макиавели е разбирал, че некомпетентните владетели съзнателно си избират хора, които не могат да ги заплашват. По такъв начин се създава верижна реакция и некомпетентността се вгражда в самата структура на организацията.

Доктор Томас Чаморо-Премусик, специалист по организационна психология, описва това явление като заплаха за компетентността. Неуверените лидери се чувстват застрашени от по-способни колеги, които могат да разобличат недостатъците им или да заемат мястото им. Затова те предпочитат лоялни, но посредствени изпълнители пред такива, които наистина биха могли да бъдат полезни. По времето на император Комод в Рим способните администратори бивали масово заменяни от ласкатели и шутове, което ускорява падането на Великата империя.

В съвременна Бразилия този механизъм е бил заложен на институционално ниво. Некомпетентни чиновници са заемали високи позиции не по заслуги, а заради лични връзки. Подобна картина се наблюдава в африканските страни, например в Зимбабве, при късния Роберт Мугабе, където професионални управленци последователно биват заменяни от лоялни към партията хора, което е нанесло катастрофален удар върху икономиката. Така възниква това, което организационните психолози наричат хомофилия – стремеж на хората да се обграждат с хора, подобни на тях. Управляващите създават около себе си островчета на некомпетентност, затворени за алтернативни мнения и конструктивна критика. И дори да знаем за подобни механизми, ние пак сме склонни отново и отново да избираме лидери, които обещават прости решения. Тази уязвимост обяснява защо некомпетентността продължава да процъфтява, въпреки най-добрите ни намерения. Защо ние отново и отново се доверяваме на тези, които предлагат опростени отговори на сложни въпроси.

Отговорът се крие в дълбините на когнитивната психология. В нашата базова потребност да получим сигурност в един несигурен свят.

Истинските експерти винаги признават сложността на реалността.

Те виждат ограниченията на знанията си и отчитат противоречията и компромисите. Но тези интелектуални добродетели рядко ни носят психологическо удовлетворение. „Повечето хора се задоволяват само с привидната истина, приемайки я за самата истина“, пише Макиавели, точно улавяйки същността на човешката природа. Необходимо ни е чувство за сигурност, дори ако то е илюзорно. Какво се случва по време на криза? Хората рядко се обединяват около лидер, който признава, че ситуацията е сложна и изисква дълъг анализ и нелеки решения. Вместо това хората следват този, който уверено заявява: „Само аз мога да поправя всичко.“ Именно простотата и решителността се оказват по-привлекателни, отколкото честната, но сложна истина.

Как истинските учени говорят за изменението на климата? Предпазливи прогнози, уговорки, диапазони на възможни сценарии и сложни препоръки относно политиката … И как същата тази тема се поднася от популярни дейци – кратки категорични лозунги, пълни с абсолютна увереност. Научната честност не се конкурира добре с психологическия комфорт на простите истории.

Или да вземем дебатите за здравеопазването. Медиците говорят за неизбежните компромиси на всяка система, а политиците обещават универсални решения без недостатъци. Кой печели в борбата за обществена подкрепа? Разбира се, този, който говори по-просто и уверено, независимо от реалността.

Особено обезпокоителен експеримент е бил проведен през 2017 г. от изследователи в Йейл, когато на участниците са били предлагани сложни математически задачи, свързани с политиката. Способността им правилно да интерпретират данни директно е зависела от това съответстват ли резултатите на политическите им убеждения. И, най-поразителното, най-умните участници са проявявали най-голяма предубеденост, използвайки интелигентността си не за да открият истината, а за да оправдаят желания извод. Психолозите наричат това стремеж към когнитивно завършване, остра потребност от точни и ясни отговори, вместо от несигурност. И когато хората се сблъскват със заплахи или несигурност, техният стремеж към простота нараства в пъти. Те стават по-податливи на черно-бяло мислене и по-лесно се влияят от авторитарни лидери, които излъчват абсолютна увереност. Именно в такива моменти възниква изключително опасна динамика.

Колкото по-сложен и тревожен става светът, толкова по-силен е стремежът ни за опростени решения

и толкова по-уязвими ставаме към онези, които предлагат лесни отговори. Това е като срив.

Макар стремежът към простота да обяснява само част от феномена, има и по-тревожен аспект – този, който показва защо само умът не е достатъчен за ефективно противодействие на манипулативната власт. И тук Макиавели става наистина плашещ. Той твърди, че моралните съображения често се превръщат в пречка за умните хора в борбата за власт. В едно от най-известните си изказвания той пише: „Князът, желаещ да запази своето положение, трябва да се научи да бъде недобродетелен и да използва това умение, когато необходимостта го изисква.“.

Интелигентните хора, като правило, са склонни да имат по-сложни морални разсъждения и това може да им пречи да се конкурират с тези, които не са обвързани от такива ограничения. Във всяка конкурентна среда този, който е готов да престъпи моралните норми, получава достъп до стратегии, които са недостъпни за етично ограничените съперници. Той

може да дава обещания, без да има намерение да ги изпълнява,

да използва лъжа и подлост за дискредитиране на противниците, да разпалва страхове и предразсъдъци, които другите биха сметнали за недопустими. Вижте съдбите на Цицерон и Юлий Цезар в Древен Рим. Цицерон, блестящ оратор и принципен политик, в крайна сметка губи борбата за власт от Цезар, който без колебание преминава Рубикон, както в буквален, така и в метафоричен смисъл, нарушавайки закони и норми, които неговите опоненти смятали за свещени. И в наши дни виждаме как етичните кандидати често търпят поражение от опонентите си, които не се гнусят от лъжа и очерняне.

Проучване на Университета на Британска Колумбия е установило, че психопатичните черти, като липса на емпатия, съчетани със социално обаяние, допринасят за стремителен кариерен ръст. Този модел се проявява в различни култури. От образа на безмилостната бизнес дама на Китай Шен Ю до корпоративната среда на Скандинавия, където дори в общества с официален акцент върху сътрудничеството манипулативните лидери често изпреварват по-етичните си колеги. Така възниква това, което теоретиците на игрите наричат „надпревара към дъното“. Когато нечестните похвати дават плодове, останалите започват да усещат натиск – или да приемат същите методи, или да бъдат изместени. С течение на времето това трансформира цели системи, превръщайки неморалността от изключение в норма. Осъзнаването на тези мрачни закономерности може да породи чувство на безнадеждност.

Но

не всички среди еднакво насърчават некомпетентността и безнравствеността.

Като разберем в какви условия глупостта и властта процъфтяват, можем да се научим да изграждаме системи, в които успехът се определя от истинската компетентност. Макиавели ясно е осъзнавал: различните условия възнаграждават различни качества. Някои среди естествено подбират най-добрите, докато други създават хранителна почва за растеж на посредствеността. Какво точно определя кое от тези две направления ще надделее? Преди всичко механизмите за обратна връзка и структурите на отговорност. В сферите, където последиците от решенията се виждат веднага и са безспорни, некомпетентността бързо става очевидна. Спомнете си хирурга, чиито пациенти умират, или инженера, чиито мостове се срутват. Такива професии по естествен начин подбират компетентните, защото цената на грешката е очевидна и висока. Но в среди, където обратната връзка закъснява, неясна е или лесно се поддава на манипулации, некомпетентността може да процъфтява с години. Политически системи, където неуспехите могат да бъдат приписани на предшественици или външни обстоятелства. Корпоративни структури, в които провалите се маскират със счетоводни трикове. Медийно пространство, където по-важно е да бъдеш зрелищен, отколкото правдив. Всичко това са примери за благодатна почва за растеж на посредствеността.

Вторият фактор е дизайнът на институциите и разпределението на властта. Централизацията на властта при слаб контрол и липса на негативни последствия и баланси създава идеални условия за процъфтяване на некомпетентността. Разпадането на Съветския съюз се ускори именно защото системата съсредоточи вземането на решения в ръцете на малцина и ги лиши от реална отговорност. Германия, например, е изградила структура за корпоративно управление с двоен съвет, като управленските и контролните функции са разделени. Това е институционална бариера, която затруднява напредъка на некомпетентни лидери.

Третият фактор е информационната асиметрия и сложност.

Когато успехът е лесно измерим и прозрачен, компетентността обикновено побеждава.

Но когато целите са неясни, а резултатите се поддават на субективна оценка, стилът често надделява над съдържанието. “Хората съдят повече с очите, отколкото с ръцете си, защото всеки може да вижда, но само малцина могат истински да знаят,” пише Макиавели. Той точно забелязва, че повечето хора оценяват другите повърхностно, особено в сложни области, където малцина са способни да преценяват компетентно.

Четвъртият фактор е структурата на икономическите стимули. Системите, които възнаграждават краткосрочните успехи, а не дългосрочните резултати, създават идеални условия за напредък на лидери с повърхностно обаяние. Финансовата криза от 2008 г. ясно демонстрира как бонусите за незабавна печалба, без да се отчитат реалните рискове, родиха армия от такива управленци. Но дори и в добре организирани системи, некомпетентните лидери могат да запазят властта. Те правят това неслучайно, а с помощта на конкретни психологически тактики, и Макиавели би ги разпознал мигновено.

Първата тактика е експлоатацията на трибализма и политиката на идентичността. Като създават ясни граници между своите и чуждите, такива лидери

превръщат всяко смислено обвинение в нападение срещу враговете си.

Това ги предпазва от критика и засилва емоционалната привързаност на поддръжниците. Психолозите наричат това сливане на идентичностите. Когато личността на лидера стане неразделна от груповата идентичност на последователите, всяка нападка срещу лидера се възприема като лична заплаха. В Малайзия бившият премиер Наджиб Разак, въпреки шумните корупционни скандали, умело манипулира етническите разногласия, за да запази властта. Поляризацията в Бразилия при Болсонаро е друг ярък пример за това как племенната лоялност побеждава фактите.

Втората тактика е създаване на когнитивно претоварване. Постоянният поток от скандали, кризи и сензации ни затрупва с такъв обем информация, че просто нямаме умствените ресурси за анализ или организирана съпротива. Когато сме безкрайно разсейвани от нова спешна драма, нямаме сили да се съсредоточим върху главното.

Третата тактика е манипулирането на истината чрез двойно мислене (термин на Джордж Оруел).

Постоянната смяна на позициите и пренаписването на историята

създават среда, в която истината се размива, а отговорността става непостижима. “Тълпата винаги е пленена от външни впечатления, защото целият свят се състои главно от тълпата”, пише Макиавели. Това не е презрение към хората, а признание за нашата обща уязвимост. Нашият мозък е еволюирал за един много по-прост свят, а не за хаоса на съвременната информационна среда.

Четвъртата тактика е използване на икономическата нестабилност. Когато хората чувстват материална несигурност или страх за бъдещето, те стават особено възприемчиви към лидери, които предлагат прости отговори на сложни системни проблеми. В много постиндустриални региони

икономическата тревожност се е превърнала в идеална почва за популисти,

обещаващи лесен изход от ситуацията чрез търсене на изкупителни жертви, вместо чрез честен анализ. Помислете за собственото си потребление на новини. Колко често се хващате, че преследвате поредния скандал, вместо да вникнете в по-дълбоки и важни въпроси. Това е механизмът, който работи. Осъзнаването на тези тъмни модели е необходимо, но не е достатъчно. За да защитите наистина себе си и общността си, са нужни конкретни стратегии. На индивидуално ниво осъзнатостта е нашата първа линия на защита. Като разбираме скритите сили, които формират мисленето, ние ставаме по-малко уязвими към тях. Тази защита се основава на няколко ключови практики.

Първа. Развиване на интелектуална скромност, способност за признаване на границите на собствените знания. Изследванията показват, че хората с високо ниво на интелектуална скромност са по-добри в оценяването на идеите въз основа на тяхното съдържание, а не на увереността в тяхното представяне. Интелектуалната скромност действа като когнитивна имунна система, предпазва ни от манипулации и фалшива увереност по същия начин, по който физическият имунитет ни защитава от инфекции.

Втора. Формиране на медийна грамотност. Умението да правиш разлика между дълбочина и спектакъл. Това означава съзнателно да избираш източници на информация, да задаваш въпроси относно представянето на материала и да филтрираш качество, а не да гониш количество. Уорън Бъфет е казал веднъж: „Наистина успешните хора казват „не“ почти на всичко.“ Мъдрите мислители се отказват от повечето информационен шум, за да се концентрират върху яснотата и дълбокото разбиране.

Трета. Приемане на философската рефлексия. Навици да излизаме редовно извън рамките на ежедневната суета, за да размишляваме върху фундаменталните принципи. Древните стоици препоръчват ежедневната рефлексия като средство за предпазване от емоционална импулсивност. Както пише Бейкън: „Мъдрият човек създава повече възможности, отколкото намира.“. Рефлексията ни прави активни създатели на собствения ни умствен свят, а не просто негови пасивни потребители. На колективно ниво всичко се решава от институционалния дизайн. Системите могат да бъдат организирани така, че да се намалява влиянието на предубедеността, лъжата и некомпетентността. Сравнете компания с независим съвет на директорите с такава, в която съветът е просто формален подпис под решенията на ръководството. Кризисът на Boeing 737 Мах показа до какво води игнорирането на инженерите в полза на печалбата. Липсата на отговорност се превърна в трагедия.

Четвърта. Развитие на когнитивното разнообразие. Включване на различни гледни точки в процесите на вземане на решения. Разнообразните екипи не са просто социален идеал. Емпирично е доказано, че те вземат по-точни решения, идентифицират скрити рискове и намаляват слепите зони, които еднородните групи често не забелязват.

Пета. Осигуряване на прозрачност. Правила, които не позволяват сложността да се превърне в прикритие за некомпетентността. Закони за прозрачност в правителството. Изисквания за разкриване на конфликт на интереси в медицината. Всичко това затруднява скриването на проблемите зад димната завеса от технически жаргон или бюрократична сложност.

Какво би казал Макиавели за сегашната ни ситуация?

Макиавели е бил неправилно разбиран в продължение на столетия. Той не е пропагандирал тъмните стратегии, които е описвал. Той само ги е разобличавал. Стремил се е да разбере как всъщност работи властта, а не как бихме искали тя да функционира. Вярвал е, че можем да създадем по-добри системи за управление. Не титлите почитат хората, а хората почитат титлите. Това дълбоко прозрение ни напомня, че самата власт не заслужава безусловно уважение. Властта трябва да се заслужи чрез достойно използване, независимо от това кой я притежава. Пресичането на политическата философия на Макиавели и съвременната психология разкрива неприятни истини за човешката природа и социалните системи. Но точно от тези неудобни истини имаме нужда, ако се надяваме да създадем по-добро бъдеще.

Пътят напред не е да се преструваме, че тези динамики не съществуват. Става дума за това да ги разберем достатъчно дълбоко. За да ги преодолеем, трябва да разработваме системи, които отчитат човешките уязвимости, а не ги експлоатират. Трябва да развиваме лични практики, подсилващи нашата устойчивост на манипулации. И най-важното е да осъзнаваме, че макар че глупостта понякога да води до власт, интелигентността, съчетана с морално мъжество, остава най-добрата ни надежда за създаване на общества, където заслугите наистина имат значение.

————————–

* Основателката на Theranos Елизабет Холмс обещаваше революционна технология за изследване на кръвта. Тя набра 945 млн. долара от известни инвеститори, а в своя пик Theranos беше оценена на 9 млрд. долара. Впоследствие е осъдена за измама за близо 140 млн. долара и излежава присъда от 11 години затвор.

** 25 юни 1876 г. бележи една от най-черните страници в историята на армията на САЩ. На този ден обединените сили на индианци от племената сиукси и северни шайени, водени от вождовете Лудият Кон и Седящият Бик, разбиват частите на ген. Джордж Армстронг Къстър край река Литъл Бигхорн в една от най-знаменателните за местните жители битки по време на т.нар. Индиански войни в хода на завоюването на Дивия запад от белите.

*** WeWork е основана от Адам Нойман през 2010 г. и бързо се превръща в един от най-големите и обещаващи стартиращи компании с оценка от $50 млрд. През 2019 г. компанията започна да има проблеми, които се дължаха на неуспешен бизнес модел, грешни изчисления в управлението и противоречивото поведение на самия Адам Нойман. Операциите на стартъпа започнаха бързо да намаляват и загубите започнаха да растат също толкова бързо. Сега пазарната й капитализация е само $13 млрд. През ноември 2023 г. компанията стартира процедура по преструктуриране на дълга, като подаде молба за фалит в щатския съд на Ню Джърси.

Тази медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 55

ФОКУС

За разлика от България държавите от ЕС са провели 43 референдума: от приемане на еврото до влизане/излизане от Евросъюза

Референдумите дават на гражданите пряко право на глас по въпроси, които иначе биха били решени от избрани (или неизбрани) представители. По този начин, като инструменти на пряката демокрация, референдумите могат да насърчат участието на гражданите и да легитимират важни решения.

Въпреки че степента, в която държавите-членки на Европейския съюз (ЕС) използват референдуми, варира значително, няколко проучвания показват, че използването на референдуми и други инструменти на пряката демокрация се е увеличило през последните десетилетия, както в ЕС, така и по света, показва изследването „Референдуми по въпроси, свързани с ЕС“, публикувано на сайта на Европейския парламент.

От 1972 г. насам в Европа са проведени 58 референдума по въпроси, свързани с ЕС: за членство в съюза, ратифициране на договори или специфични политически въпроси (например приемането на еврото). 43 от 58-те референдума са свикани от държави членки на ЕС или от страни, които към момента на свикване на референдума са били кандидатки за членство в ЕС, докато останалите 14 са проведени в страни извън ЕС по въпроси, свързани с ЕС (например Швейцария, Норвегия и Лихтенщайн). В същото време, докато по-голямата част от държавите членки са провели един референдум за европейската интеграция, най-вече свързан с членството, само малка част от тях са прибягвали до референдуми по-често.

През последните години референдумите по въпроси, свързани с ЕС, поемат в нова посока. Докато преди това референдумите са засягали главно членството в ЕС и ратифицирането на договори, някои скорошни примери са фокусирани върху въпроси от „съществено национално значение“. Примерите включват референдума от 2015 г. относно предложенията на ЕС за спасителен план в Гърция, референдума от 2016 г. относно схемата на ЕС за преселване в отговор на бежанската криза в Унгария и референдума от 2016 г. относно Споразумението за асоцииране между ЕС и Украйна в Нидерландия. Референдум за членството на Украйна в ЕС предстои да се проведе в Унгария, обяви премиерът Виктор Орбан.

Референдумите, свързани с членството в ЕС, имат най-висока избирателна активност (средно около 75%) в сравнение с други видове референдуми, определящи съдържанието на членството, като например тези за преразглеждане на договори (общо 66%), предложената конституция на ЕС (50%) и референдумите по политически въпроси (около 40%).

Референдумите срещат силна критика в някои държави, тъй като управляващите не искат да приемат решения, които са взети не от тях, а от народа.

Гласуването на референдуми е въведено в процеса на европейска интеграция през 1972 г., когато Франция провежда първия референдум за разширяването на тогавашните Европейски общности.

22 от 27-те държави-членки на ЕС, както и 3 държави извън ЕС (Норвегия, Швейцария и Лихтенщайн), са провели поне един референдум по въпроси, свързани с ЕС. Предвид традицията си на пряка демокрация, само Швейцария отчита 8 референдума за ЕС до момента, докато в Германия, Белгия, Португалия, Кипър и България все още не е проведен референдум за ЕС. По-голямата част от референдумите за ЕС (24 от 58) се отнасят до референдуми за членство в ЕС, като 7 от тях са се провели в Норвегия, Швейцария и Лихтенщайн.

Степента, в която държавите използват референдуми по въпроси, свързани с ЕС, се различава значително: Ирландия (9), Дания (7) и извън ЕС Швейцария (8) заедно представляват почти половината (24) от общо 58 референдума за ЕС, докато в други държави (напр. Белгия, България, Кипър, Германия и Португалия) не са проведени референдуми.

Референдуми по въпроси, свързани с ЕС (1972-2016)

Референдуми в ЕСРеферендуми в ЕС

Референдуми по теми, свързани с ЕС

Източник: Referendums on EU issues, Micaela Del Monte, European Parliamentary Research Service

Референдуми за членство са организирани в 11 от 13-те държави, присъединили се към ЕС от 2004 г. насам, с изключение на Кипър и България. Трябва да се отбележи, че нито една от шестте страни-основателки (Белгия, Франция, Германия, Италия, Люксембург и Нидерландия) не поставя въпроса за присъединяването пред собствените си граждани. Практиката започва едва през 1972 г., като Ирландия и Дания одобряват, а Норвегия отхвърля членството в ЕС.

Референдумите за членство в ЕС са приети като инструмент за повишаване на легитимността на процеса. Това обаче не важи за България, където нямаше референдум за членството ни в ЕС.

Първият знак, че нещо е на път да се промени, е през 1992 г., когато датчаните отхвърлят Договора от Маастрихт, а французите го одобряват само с малка разлика (51,1%). След това датчаните провеждат втори референдум на следващата година, след като договорят четири изключения.

Референдумите по конкретен политически въпрос, свързан с ЕС, са най-рядко провежданите референдуми, въпреки че стават все по-популярни от 2012 г. насам. Примери за това са датският и шведският референдуми за присъединяване към еврозоната (съответно през 2000 г. и 2003 г.), като и двата доведоха до отхвърляне на приемането на единната европейска валута.

От 2012 г. насам се наблюдава постоянно увеличение на процента на референдумите в ЕС относно политиките на ЕС и за първи път Нидерландия проведе референдум, иницииран от гражданите, относно Споразумението за асоцииране между ЕС и Украйна през 2016 г., който отхвърли споразумението.

Преди 2012 г. държавите членки, провеждащи референдуми по политически въпроси, включват: Франция, която през 1972 г. проведе първия в историята референдум по въпрос на ЕС; Италия през 1989 г.; след това Дания и Швеция за единната европейска валута, съответно през 2000 г. и 2003 г.

Експерти посочват промяна в нагласите: от национални референдуми за членство в ЕС към все повече референдуми, оспорващи политиките на ЕС и преразглеждането на договори, като по този начин поставят под въпрос напредъка на ЕС към по-тесен съюз. Същите експерти твърдят, че това се дължи главно на партийни изчисления, когато например правителството иска народен вот, за да подкрепи избора му по даден въпрос на ЕС. В сила е и обратната тенденция, в България, където управляващите не желаят народният вот да решава дали да приемем еврото като своя валута в настоящия момент.

Тази медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 559

LITSA

Истината за Ахмед Доган

Истината преследва Ахмед Доган – бил ли е изобщо някога политически затворник и жертва на комунистите

Обладани ли са безвъзвратно турците и мюсюлманите в България от Стокхолмския синдром – да обичат насилника си?

Само преди дни ДПС- Москва отбеляза с пищен купон в хотел „Рамада“, зала „Диаманд“ в столицата 35 години от създаването на партията във Варна.

Съвсем неслучайно соченият за учредител и почетен бос на корпорацията Ахмед Доган не присъства на тържеството. Сокола не обича датата 4 януари и има комплекс от нея, защото през годините успя да изгони и отстрани всички свои съмишленици. От така наречените 33-а учредители днес е останал само той.

4 януари възпроизвежда и други

страхове за политика,

който няколко десетилетия разпределяше порциите в държавата по свой аршин. Рухна митът, че заверата във Варна в дома на Емин Хамди е автентичен акт на свободни от зависимости борци за права и свободи, репресирани от комунистическия режим. Без всякакво съмнение днес е ясно, че

ДПС е политическо ГМО,

създадено от БКП и Андрей Луканов, контролирано от ДС. Четирима от така наречените учредители заедно с боса по-късно се оказват агенти на Държавна сигурност. Но днешният ден поставя и въпроса на въпросите, който не е задаван до сега:

бил ли е Ахмед Доган изобщо някога политически затворник

и репресиран от режима на Тодор Живков? И историци, и наследниците на бившите репресивни служби дължат отговори. Но вместо обективната истина, обществото и електоратът на ДПС са жертва на изключително подла и продължителна фалшификация.

Още в зората на демокрацията стана ясно, че Доган е бил агент на ДС, че е топял и слухтял главно за своите – турци и мюсюлмани. Но този му грях остана пренебрежително незабележим, защото по-късно Меди е легендиран като борец срещу комунизма, уж осъден за тази си дейност, хвърлен в затвора, репресиран.

Всъщност Доган никога не е бил автентичен политически затворник, а

нелегал, внедрен в средите на изпратените по лагери и затвори истински борци за права и свободи

И в това няма нищо странно и нелогично, защото в качеството си на агент „Сава“ в продължение на няколко години той е готвен от секретния отдел „05“ на ПГУ на ДС точно за нелегал, който да бъде внедрен под чуждо име и самоличност в някоя капиталистическа страна (приоритетно Турция, б.р.), за да шпионира и разузнава. Но вместо в чужбина ситуацията налага „Сава“ да стане нелегал в Старозагорския, а по-късно и в Пазарджишкия затвор.

За тази му специална роля съществуват много факти, от които може да бъде направено обоснованото заключение, че почетният председател никога не е бил истински политически затворник. Последният документиран досег на Меди Доганов с водещите му офицери от ДС е от 9 юни 1986 година, когато получава последните официално дадени от полк. Иван Карамучев 200 лв. месечна стипендия. Тоест година и половина след приключването на Възродителния процес Доган е продължил да бъде

съпричастен към службите и взима пари от тях

След тази дата в архивите на ДС няма и ред за младия философ. Службите незнайно защо изведнъж престават да се интересуват от Доган, независимо че почти едно десетилетие са инвестирали в него. Оказва се част от така наречената Бакаловска група, която уж работи срещу властта, са разкрити, а Доган получава 9-годишнна присъда и попада в затвора. Малко преди това той е автор на анализ за Възродителния процес, който одобрява като форма на асимилация, но не приема някои от методите на провеждането. Има свидетели, че „Сава“ сам прави предложение до ДС, че ще бъде много по-полезен, ако е легендиран като политически затворник, за да разузнава за плановете на нелегалната турска съпротива.

По правилата на ДС – след като става враг на режима и сам е прекратил дейността си на агент и платен сътрудник, логично е да му бъде заведена друга разработка като оперативно интересно лице, което се занимава с противодържавна дейност и е опасно за сигурността на партията-държава.

Но комунистическите служби незнайно защо спират да се интересуват от него и официално не му е заведена никаква разработка. Вместо това се правят опити Доган да бъде представен като организатор и ръководител на Майските бунтове през 1989 година, довели до открит сблъсък между бунтуващи се турци и мюсюлмани с органите на реда.

Всъщност точно тези бунтове режимът на БКП използва като повод да екстрадира принудително извън страната „опасни лица, реакционно настроени“, разчиствайки пътя за бъдеща реализация на своите агенти и доверени лица. Ролята на „затворника“ Меди е демитологизирана от спомените на автентични участници в събитията като покойния дисидент Авни Вели, от политическия затворник и ръководител на нелегалната организация „Дългата зима“ Мохамед Узункъш и политическия емигрант във франция Петър Бояджиев.

За двойствения живот на Доган в Пазарджишкия затвор свидетелстват политически затворници, които нямат обяснения за необичайните му изчезвания от килията. Халибрям Ибрям, най-дългогодишният политически затворник от средите на турците след Нури Адалъ, казваше, че когато Доган влизал при тях всички спирали да говорят за политика, защото са били убедени, че философът всъщност е доносник. Думите му бяха потвърдени наскоро от дъщеря му Севдие в интервю.

Показателни са и разкритията на покойния режисьор Малина Петрова, която сочи с документи от архива на Пазарджишкия затвор, че през края на октомври и началото на ноември, само дни преди да падне режимът на Живков според един документ на затворническата администрация Меди е пуснат в полагащ му се отпуск, а според друг документ по същото време се намира за провинение в карцера на затвора.

Странно как „най-върлият бунтовник“ броди на свобода в София в най-драматичните за режима на БКП дни. Без обяснение е и фактът, че през декември 1989 година, преди да бъде освободен от затвора жената, от която Доган има син, получава със съдействието на Луканов гарсониера в София. Едва ли близък на друг политически затворник би се радвал по това време на подобен щедър жест и хуманно отношение от репресивната власт.
Най-голямото пропукване на легендите

около момчето от Дръндар е освобождаването му от затвора на 22 декември 1989 година. Тогава службите контролирано пускат на свобода определени затворници, като повече от тях са свързани с ДС.

Зад решетките до средата на август 1990 г. остават опасните за режима. Службите и номенклатурата на БКП започват да налагат Доган като лидер и политически водач, а формацията му като контрапункт на създадените пак от ДС националистически движения ОКЗНИ и ОПТ. Много от тези събития с легендирането на Сокола са документирани от камерата на режисьора Евгений Михайлов, а кадрите могат да бъдат видени и днес.

До средата на лятото ДПС, оглавена от агенти на ДС вече е наложена в обществото. Нелегалът „Сава“, който е готвен специално за тази роля (това сочат доклади на водещите го офицери, б.р.) контролирано е оглавил формацията, картите са раздадени, лидерските позиции са заети, ДПС става и част от първия демократичен парламент. Освободените едва през лятото политически затворници с оперативни хватки са отпратени към Турция, където преди това са натирени и семействата им.

Без всякакво съмнение днес трябва да се каже, че в началото на 90-те години в 3-те букви ДПС са събрани еклектично 2 абсолютно противоположни, ценностно несъвместими цели на различни субекти, които имат отношение към създаването на формацията, определяна като „проклятие за България“(според бившия премиер Иван Костов, б.р.).

От една страна, в това ГМО е ДС, която след падането на Берлинската стена разработва стратегия за контрол върху процесите на неизбежен преход към демокрация и смяната на собствеността от държавна към преобладаващо частна.

Комунистическите служби са наясно, че заради наследството на Възродителния процес и репресиите близо милион турци и мюсюлмани няма да гласуват за БСП, а за опозицията СДС. Това означава убедителна победа за демократичните сили и България да тръгне по пътя на Полша, Чехия, Словакия, Унгария, т.е.

да излезе от сивата зона на руското влияние

За да предотврати този риск, ДС и комунистите около Луканов на принципа “турците, ако няма да гласуват за нашите, да не гласуват и за СДС” създават най-успешния си проект – ДПС на Доган.

Стотиците хиляди, които стават членове и избиратели на ДПС, не знаят нищо за гнусната сделка между Доган(Сава) и началниците и покровителите му от ДС. Те са там за правата и свободите си.

И точно в това е

най-голямото престъпление на Доган,

много по-голямо от хилядите доноси, които е писал срещу свои “приятели” турци с агентурните си псевдоними „Ангелов“, „Сергей“ и „Сава“, а именно – че след 10-ноември превръща стотиците хиляди жертви в инструмент за реализиране на мръсните цели на същото ДС и наследниците на комунистическия режим. Няма по-цинична гавра с паметта на жертвите и страданията на цяла една общност, подложена на жестока репресия. Новата си роля на водач на тази общност Доган осребри през годините по най-наглия и циничен начин – политически, финансово и морално.

Но по ирония на съдбата днес ситуацията е различна. Доган загуби медийния си и финансов комфорт с разпада на единното му ДПС. Той е

в изолация от избирателите си

От сблъсъка си с ДОСТ преди години загуби почти 200 хил. последователи, които повече никога не се върнаха към него и мафиотската корпорация, в която бе превърната правозащитната организация. Пеевски с формацията ДПС Ново начало нанесе още по-съкрушителен удар. И Доган, и остатъкът от организацията му са в състояние близко до будната кома.

Проектът на ДС днес е

в изолация и от официалната власт в Турция,

която отказа да вземе явна страна между враждуващите ДПС-та, независимо, че едно бе оглавено от етнически българин. Всъщност политиците в Анкара винаги са били наясно, кой е сложил юзда на турците и мюсюлманите в България, както и за какви цели ги използват. Дистанцирането от Доган може да бъде ясно разчетено и от последните две знакови събития.

В края на декември на възпоменанието за жертвите на комунизма на Тюкрян чешма в Кърджалийско, президентът на Турция Ердоган изпрати свое послание по повод 40 години от насилствената смяна на имената на турците. Джавдет Чакъров и компания се опитаха да приватизират за свои цели и присвоят за свой актив думите му. Но един внимателен прочит показва, че посланието на Ердоган не е адресирано персонално към ДПС- Доган.

Турският държавник се обръща към „представителиТЕ на политическиТЕ партиИ“. Говори ясно в множествено число. Всеки, който познава реквизитите на турския държавен протокол, знае, че от президент до местен управник, когато отправя приветствие във връзка с получена покана, обръщението задължително е поименно към поканилия го, като задължително се споменава институцията, отправила поканата (държава, организация, партия, конкретно лице, б.р.), а освен това задължително се посочва и фамилията на титуляра. В обръщението на Ердоган не се споменава нито ДПС, нито Доган, нито Чакъров.

На 4 януари за отбелязване годишнината от създаването на ДПС, турското посолство в София също демонстрира дистанция – представено бе на най-ниско ниво – съветник.

Днес Доган и неговото ДПС имат един

голям и истински враг – ИСТИНАТА

Тя ще ги преследва неизменно и от нея не могат да се скрият. Мълчанието им не е спасение. Предстоят разкрития, които турската и мюсюлманската общност в България трябва сами да осмислят. В противен случай ще бъдат ярък пример, че са обладани безвъзвратно от Стокхолмския синдром.