АНАЛИЗИ

Законът на рикошета

Най-добрият отговор на заплахата на Запада е връщането на средноазиатските републики в лоното на Русия

Скоро ще се навършат трийсет години откак светът се раздели с Ялтенско-Потсдамската система. Първият пирон в ковчега ѝ бе забит със смъртта на Съветския съюз. Едновременно с това настъпи разпадът на Варшавския договор, по-нататък последва разрушаването на Югославия и окупацията на Косово от албанските бандитски формирования, подкрепяни от НАТО. След тези трагични събития Русия се озова пред сложен геополитически избор.

Позорният „козиревски* пробив в Европа” завърши с провал. Въпросният „пробив” можеше да бъде успешен, ако Русия бе допуснала да загуби своята цивилизационна идентичност и да се превърне в суровинен придатък на Запада – нещо, което се случва днес с Украйна.

По-сложно стоят нещата с предложения от Евгений Максимович Примаков проект за стратегическия триъгълник „Китай – Русия – Индия”. Навремето той изглеждаше нежизнеспособен заради нерегулираните териториални спорове между Ню Делхи и Пекин, но на съвременния етап именно три свръхдържави – две световни и една регионална – стоят в основата на БРИКС.

Какъв е пътят по спиралата на историята, който страната ни предстои да премине? Въпросът става още по-актуален в условия, в които Съединените щати демонстрират откровена враждебност към Русия, Иран и Китай в Близкия изток – сфера на геостратегически интереси – а освен това се стремят да приложат стратегията за управляемия хаос на руско-украинската граница и в Синдзян-уйгурския автономен регион; опитват се да дестабилизират вътрешната ситуация в Иран.

Разсъжденията за възможно затопляне на отношенията между Москва и Вашингтон са крайно наивни даже не толкова по политически причини, колкото по метафизически. За тях навремето пише социологът Николай фон Крейтор. По думите му „бащата на американската геополитика контраадмирал Алфред Мехен е заложил доктриналния фундамент на божествената и геополитическа предопределености на американското морско могъщество. В руслото на идеите на Търнър и Адамс той е виждал предопределената съдба на САЩ в световната експанзия”. Ще припомня, че Фредерик Търнър е автор на теорията за „изричната предопределеност” на Америка.

В дадения случай не възнамерявам да влизам в ролята на футуролог и да гадая бъдещето, предлагам да подложим на размисъл написаното за съдбата на Русия от големия антрополог и мислител Вадим Леонидович Цимбурски**. Още повече, че наскоро от печат излезе неговата книга, представяща докторската му дисертация, която приживе ученият не успя да защити – „Морфология на руската геополитика”.

От Пестел до „Мистрал”

Руският интелектуален елит за първи път се замисля над геополитическия избор на Руската империя – колкото и парадоксално да звучи – в периода, в който Петербург получава максимални преференции в Европа, ставайки съучредител на Свещения съюз. Макар тогава Западът, в лицето на своите водещи държави, далеч да не счита родената в пламъците на Северната война империя за неотменна част от своята „обитаема земя”, изпитвайки към нея смесица от страх, омраза и практическа заинтересованост. Това се осъзнава от част от образованото руско общество, което се сформира почти едновременно с раждането на Свещения съюз като контраелит в лицето на офицерите декабристи, на чиито проекти Цимбурски отделя немалко внимание, особено на изложените в „Русская правда” възгледи на полковника и масон Павел Пестел. По отношение на геополитическия избор на Русия, неговите идеи са не просто интересни и оригинални, но е актуално двеста години по-късно, макар и с някои уговорки: „Във всички декабристки документи звучи мотивът за възстановяване на полската държавност. Иначе казано – за формиране на приятелска буферна зона между Русия и романо-германска Европа. От друга страна, тези мотиви – за възстановяването на Полша и активните действия на Балканите на кръстопътя между Европа и Близкия изток – бележат рязко отстъпване от официалния курс”.

Идеята на декабристите за възстановяването на независимостта на Полша като буфер между Русия и романо-германския свят е наистина любопитна и си струва коментара. Друг е въпросът доколко с нея биха се съгласили самите политици във Варшава, особено при неведнъж засвидетелстваната в историята неспособност на шляхтичите да съизмерят присъщите си геополитически амбиции (проектът „Жечпосполѝта” от море до море) със своя собствен военно-икономически и демографски потенциал. С други думи, трябва да се вземе под внимание, че вместо приятелски буфер, Петербург можеше да се сдобие с доста конфликтен и злопаметен – макар и сравнително слаб – съсед. Впрочем това наблюдаваме през XXI-то столетие – поляците също толкова дълго и, трябва да се признае, самоотвержено, се стремят към независимост, че са готови да забравят за нея в задушаващата прегръдка на Съединените щати, за които те не са нищо повече от многото разменни фигури, ако се изразим с езика на Збигнев Бжежински, „Голямата шахматна дъска”.

Голям интерес също така предизвикват разсъжденията на декабристите за необходимите за Русия активни действия в Близкия изток, който в онези години се намира под властта на Високата порта. Пестел мечтае за реанимиране на „Гръцкия проект”, така и неосъществен някога от Екатерина II. Ето какво пише той в „Русская правда”: „В показанията си пред следствието директно говорих за прехода от завоевателска към покровителска система. Възстановяването на самостоятелна Полша, свързана с Русия с политическия си строй, и с военен съюз – това е явно въплъщение на покровителствената система”.

Не е трудно да се забележи, че предлаганата от автора на „Русская правда” покровителствена система твърде много напомня на възникналата в резултат на Ялтенско-Потсдамската система буферна конструкция между СССР и Западна Европа; в по-широк смисъл – между СССР и англосаксонската цивилизация. Към това ще добавя опита на Москва и Париж през 60-те години на миналия век да реализират единен геополитически проект за обединяването на славяно-тюркския и романо-германския светове. Имам предвид идеята на Шарл дьо Гол за „Европа от Атлантика до Урал” в противовес на хегемонията на САЩ и Великобритания.

Преди половин век този проект бе осъществим. Да, Вашингтон не би позволил ФРГ да се присъедини към хипотетичния съюз, но ГДР изцяло би могла да представлява Германия в него – тъй като е изградена върху историческия фундамент на германската държавност на пруските и саксонски земи. На съвременния етап, уви, влакът е изпуснат: вече минаха почти 30 години, откакто ФРГ по същество анексира ГДР, а великата някога Франция с позорната за нея история с „Мистралите” доказа неспособността си да провежда самостоятелна външна политика.

Но да се върнем в XIX век. На въпроса дали освободилите се от османско владичество страни ще се съгласят да играят ролята на буфер между Запада и Русия под покровителството на последната, Пестел отговаря твърде оригинално: „Правото на народност съществува реално само за онези народи, които ползвайки се от него, могат да го запазят”. Цимбурски се солидаризира с този възглед.

Какви са схващанията на Пестел относно руската геополитика на изток и югоизток? Той смята, че в другите направления трябва да бъдат присъединени: целият Кавказ (в това число крайбрежието на север от основните територии на Турция и Персия, отнети от тези империи), „киргизките земи” до Хива и Бухара (не в състояние да бъдат независими, изобилстващи с ресурси, с възможност да прикриват Русия откъм юг), Монголия („защото тези места, намиращи се под мнимото владичество на Китай и обитавани от номадски неподчиняващи се на никого народи, а следователно и безполезни за Китай, биха донесли много повече ползи и предимства за Русия: за нейната търговия, както и за организирането на флотата ѝ за Източния океан”). Освен това Пестел смята, че в своя тихоокеански вид Русия трябва „непременно” да притежава цялото течение на река Амур.

По-нататък Цимбурски прави следния извод: „И така, ако на запад и югозапад е нужна система от силни буфери, прикриващи Русия от европейските страни, то на юг към Русия трябва да бъдат интегрирани всички междинни земи, които я отделят от големите азиатски държави”. Разбира се, контролът над цялото течение на река Амур е свързан с преживяната от Китай немощ през XIX век – немощ, която отдавна е в миналото, поради което вече над половин столетие присъединяването на Монголия е неактуална тема.

Азиатските прагове

На съвременния етап отговорът на въпроса за насоката на проектирането на силата на империята е очевиден – югоизток. Ако не интегрираме разположените в Средна Азия братски някога бивши съветски републики, към което призовава навремето Цимбурски, други играчи ще ги включат в своите военно-икономически структури. Не става дума за военна обсада, а за създаване именно покровителствена система, както казва Пестел. И на мен ми се струва, че Москва работи активно по този въпрос, за което свидетелства визитата на Путин в Душанбе – достатъчно е да се прочетат подписаните от двете страни документи, разкриващи постепенното създаване на единно икономическо и културно пространство между Русия и Таджикистан. Въпреки това нерешените помежду им въпроси за техните взаимоотношения остават. В частност, таджикското ръководство не бърза да влиза в Евразийския икономически съюз.

След смъртта на президента на Узбекистан Ислам Каримов, който водеше явна изолационистична политика (ще припомня, че Ташкент също не е проявявал интерес за встъпване в Евразийския икономически съюз и напусна Организацията на Договора за колективна сигурност, а за разлика от Киргизия и Таджикистан, на узбекска земя няма руски военни бази), новият ръководител на страната Шавкат Мирзийоев избра курса на установяване на по-тесни отношения с Русия, а срещата си с Путин през 2016 година нарече „исторически пробив”. Времето ще покаже докъде ще стигне Мирзийоев. Но Узбекистан е в състояние да се противопостави на представляващия реална заплаха за страната ислямски фундаментализъм единствено под патронажа на Москва.

Най-тесни и относително безоблачни са отношенията на Русия с Киргизия. С Туркменистан е по-сложно. В тази страна интересите на Русия и Китай се сблъскват достатъчно остро. Важно е да се отбележи, че анализаторът Александър Шустов озаглави една от неотдавнашните си статии „Туркменистан смени зависимостта си от Русия със зависимост от Китай”. Има се предвид газовата зависимост. Едва ли обаче туркменското ръководство ще избере КНР за страна покровител – още повече, че, от гледна точка на Шустов, газовата зависимост на Ашхабад от Пекин се е оказала по-тежка в сравнение с тази от Москва. Що се отнася до взаимоотношенията между Русия и Казахстан, тук може да се говори единствено за равноправни отношения между двама самостоятелни играчи („На кръстопътя на империите”).

Отново ще подчертая: на югоизток ни насочва самата логика на историята вече не за първи път. Ето какво пише Вадим Цимбурски в един от своите трудове („Острове Россия”): „Лесно е да се разкрие връзката между затрудненията при разширяването на Русия към Европа и Югозападна Азия (Предна Азия) в отделните епохи, и вълните на експанзионизъм в автентичния Изток – при товa с предизвикан западен рикошет. Очевидната политическа безсмисленост на италианско-швейцарската експедиция на Суворов е последвана от идеята на Павел I за похода в Британска Индия. На фона на провала в Кримската война, полското въстание 60-те години на ΧΙΧ век и неговия европейски резонанс се случват стремителните атаки срещу ханствата и емиратите в Средна Азия, събудили същата тази Индия, и за първи път извели Русия до прага на Афганистан”.

Многостранният триъгълник

На съвременния етап изграждането на покровителствена система в отношенията със средноазиатските републики също става на фона на жесток конфликт със Запада. А и назованите страни едва ли биха успели в обозримо бъдеще да се справят със стоящия пред тях сериозен комплекс от проблеми без покровителството и реалната помощ на Москва.

Преди няколко години един от водещите руски ислямоведи и политолози Алексей Малашенко коментира: „Що се отнася до общата икономическа обстановка в региона, тя, да го кажем направо, е зле. Повече от зле… В една или друга степен, Таджикистан винаги се намира в криза. Киргизстан също стабилно пребивава в кризисно състояние; Казахстан има маса проблеми… Узбекистан е в много сложна тежка кондиция. Остава един Туркменистан, който е що-годе по-добре, но така и не се превърна в Кувейт, както обещаваше преди повече от двайсет години Сапармурат Ниязов, който бе президент на страната от 2 ноември 1990 до смъртта си през 2006 година”.

Поредният пробив на Русия в Средна и Централна Азия естествено среща съпротивата на САЩ, което принуждава Москва да се върне към споменатия триъгълник на Примаков („Китай – Русия – Индия”). Според мен, като отчитам случващите се в региона промени, ни се предоставя възможност да говорим за неговата трансформация в четири-, или дори петоъгълник с присъединяването на Иран и, твърде възможно, на Пакистан.

Да, отношенията между Исламабад и Техеран са, меко казано, сложни. Но въпреки това над един и половина милион шиитски поклонници от Пакистан всяка година посещават Иран и, както пише анализаторът Игор Панкратенко, „и в Техеран, и в Исламабад има ясно разбиране за необходимостта от укрепване на партньорството и осъществяването на съвместни проекти в сферата на икономиката и сигурността”.

Днес Пакистан е най-големият вносител на ирански газ. Двете страни се намират буквално на половин крачка от стратегическо партньорство – особено след посещението на пакистанския премиер Назаф Шариф в Техеран през 2014 година. А при положение, че и Иран, и Пакистан достатъчно тясно си сътрудничат с Китай, са налице сериозни основания в перспектива да се разчита на създаването на военно-политически блок в Централноазиатския регион, противостоящ на експанзията на Съединените щати.

Във Вашингтон си дават сметка за заплахите, които крие сближаването между Иран и Пакистан, особено ако се реализира проектът за газопровод. Документите за неговото изграждане трябваше да бъдат подписани още през 2012 година, но именно тогава, по думите на Панкратенко: „Вълна от активност на местните терористични групировки, както и на „внезапно” появили се граждански активисти, заля територията на Пакистан. В стремежа си да не допусне действия според подписаните по този проект документи, посланикът на САЩ в Исламабад Ричард Олсън, демонстративно пренебрегвайки езика на дипломацията, в прав текст заплаши с въвеждане на санкции в случай на продължаване на реализацията на идеята за газопровода“.

В тази ситуация Исламабад търси опорни точки и ги намира в лицето на Пекин или по-точно, отново ще си позволя да цитирам Панкратенко – „в проекта за ново икономическо пространство за Пътя на коприната”. По този начин, ако се върнем към терминологията на Пестел, Китай може да стане страна покровител за Пакистан, а Русия съответно провежда такава политика по отношение на Иран, който, по думите на Владимир Сажин, старши научен сътрудник от Института по ориенталистика към Руската академия на науките (РАН), много би искал да установи трайни съюзнически и стратегически връзки с Русия. „Подходът на Русия обаче ще си остане прагматичен”, добавя ученият.

Работата е там, че по разбираеми причини Техеран се отнася изключително предпазливо към топлите взаимоотношения между Русия и Израел. Но така или иначе, с покровителството на Москва и Пекин, в близкоизточния район постепенно се оформя антиамерикански конгломерат от държави.

Съществува и още един проблем по пътя на формирането на единно антиамериканско пространство в Централна Азия – сложните отношения между Индия и Пакистан. В дадения случай, Кремъл хипотетично би могъл да повтори успеха на съветската дипломация от 1966 година, когато в Ташкент, с посредничеството на тогавашния съветски министър-председател Алексей Николаевич Косигин, стана възможно – макар и не задълго – тези две страни да се помирят.

Редно е да се кажат няколко думи за Саудитска Арабия. И по-точно за нашумялото неотдавна изявление на принца наследник Мохамед бин Салман за предстоящите радикални промени в страната. Анализаторите прогнозират, че когато този млад човек седне на престола, страната ще тръгне не само по пътя на модернизацията, но и по този на уестърнизацията (желанието на по-слабите държави да възпроизведат в своите условия индустриалния западен модел – като структура, организация, планиране, контрол, мотивация, стил на работа.) Една от идеите му е да построи от нулата град на брега на Червено море, което си струва, както не по-малко си струват други амбициозни проекти за изграждане на развлекателни центрове в страната. В тази ситуация коя държава би избрала Саудитска Арабия, в качеството на покровител? Очевидно е, че тя не би могла да бъде самостоятелен играч в региона. А дали посещението на крал Салман в Русия не е първата крачка към глобалното трансформиране не само на руско-саудитските отношения, но и на нещо много повече?

В крайна сметка, изграждайки нов формат на отношенията си с бъдещата власт на Саудитска Арабия, Русия би могла да се върне към стратегията, реализирана от СССР, предложена някога от Георгий Вернадски*** – за което пише и Цимбурски. По неговите думи Вернадски е огласил „близкото придвижване на Тихия океан към фокуса на световните интереси. Затова държавите, противодействащи на Англия (на този етап – САЩ, бел. авт.), трябва да побързат да спрат, докато още е възможно прилива на английски елементи в този океански свят. Така пътят на Русия е да се възползва от няколко тихоокеански почивни бази, намиращи се на морския път от нашите сибирски страни до Европа – направление, блокирано с изхода през Ефрат до Персийския залив”.

В заключение – дълъг, но важен цитат от „Морфология на руската геополитика”: „Моделът на Вернадски е изключително рядък случай на концепция с акцент върху океаните и евроазиатското крайбрежие в руската геополитическа мисъл. Този модел в много отношения е по-добър от съветската стратегия от втората половина на XX век: сдържаност по отношение на Европа, преход към компенсаторна активност по морските линии. Невероятно рядък опит – да се моделира в рамките на глобална конфронтация в целия свят, без затваряне в континенталното „руско пространство”, а чрез съсредоточаване върху морската мощ на Русия, проектирайки нейните интереси и мощ извън нейните територии. Русия на Вернадски би се превърнала в световна сила именно защото характерните особености на континенталната държава при нея са изключително отслабени (тя отбранява континента, като се опира на него в минимална степен – изключение прави Иран, и то единствено като плацдарм към Персийския залив). Континенталните параметри на Русия присъстват само имплицитно, в чисто отбранителен аспект – като особености, възпиращи Англия (на съвременния етап – разбира се – САЩ, бел. авт.) да блокира голяма част от руския периметър”.

—

* Андрей Козирев е бивш руски министър на външните работи по време на управлението на Борис Елцин. Опитва се да изгради партньорство между Русия и Запада след Студената война. Обвинен е за международните спорове във връзка с конфликта в Чечня през 1994 година, както и за провала при опитите за предотвратяване на бомбардировките на НАТО в Босненска Сърбия и неосъществената идея за разширяване на НАТО в Източна Европа.

** Вадим Леонидович Цимбурски (17 февруари 1957, Лвов- 23 март 2009, Москва) е съветски и руски философ, изследовател на геополитиката, филолог, историк и лингвист, политолог. Сред научните интереси на Цимбурски са етническата и езиковата история на средиземноморския ареал в древността, теорията и историята на геополитиката, въпросите на цивилизационните гео- и хронополитика, цивилизационното изграждане на съвременния обединен свят, проблемите на анализа на езика на политиката.

*** Георгий Вернадски е роден в Санкт Петербург и произхожда от уважавано семейство сред руската интелигенция. През 1905 г. е приет в Московския университет (където баща му е професор), но заради започващата революция се налага да прекара следващите две години в Германия, където учи в университета на Фрайбург и Хумболтовия университет на Берлин. Тук той възприема доктрините на Хайнрих Рикерт. Връщайки се в Русия, Вернадски подновява следването си в Историко-филологическия факултет на Московския университет и през 1910 г. завършва с отличие. Младият учен се мести в университета на Санкт Петербург, където преподава през следващите седем години и получава магистърска степен след защита на дисертация за влиянието на масонството върху Руското просвещение. През 1920 г. Георгий Вернадски напуска родината си и се установява в Прага. Тук заедно с Николай Трубецкой формулира евразийството от гледна точка на руската история. През 1946 година става професор по руска история в Йейл. Умира на 23 юни 1973 година.

АНАЛИЗИ

Уиткоф отново отиде при Путин, а Кремъл определи разговора като конструктивен. Украйна се готви за прекратяване на подкрепата от САЩ

Руският президент Владимир Путин разговаря в Кремъл с американския специален пратеник Стив Уиткоф, съобщи прессекретарят на Путин Дмитрий Песков, цитиран от ТАСС.

Разговорът между руския президент Владимир Путин и специалния пратеник на президента на САЩ Стивън Уиткоф, който се проведе в Кремъл на 25 април, сближи позициите на Русия и САЩ не само по въпроса за Украйна, но и по редица други теми.

Това заяви помощникът на руския лидер Юрий Ушаков пред журналисти след близо тричасовата среща.

„Разговорът ни позволи да сближим допълнително позициите на Русия и Съединените щати не само по темата за Украйна, но и по редица други международни въпроси“, каза той.

По думите на Ушаков тричасовият разговор е бил конструктивен и много полезен.

Той добави, че „беше обсъдена възможността за подновяване на преките преговори между представителите на Руската федерация и Украйна“

Това е втората срещу между Путин и Уиткоф за последните две седмици и четвъртата от началото на годината. Предишната се състоя в Санкт Петербург на 11 април и продължи над четири часа, припомня агенцията.

В дневния ред е решаването на украинския въпрос. Песков вече е отбелязвал, че проблемът има много аспекти, “материята е много сложна и затова по правило разговорите са доста продължителни”.

В Кремъл определят контактите с Уиткоф като извънредно полезни и подчертават, че това е много добър и надежден канал за запознаването на Путин и Тръмп с позициите на другата страна.

Пратеникът на Доналд Тръмп Стив Уиткоф се среща с Владимир Путин в Кремъл в момента за важни разговори.

Обърнете внимание, че Путин говори английски. pic.twitter.com/xWIeDGD6V3

— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 26, 2025

На видео, публикувано от пресцентъра на Кремъл, се вижда как Уиткоф и Путин се ръкуват и си разменят любезности, преди да седнат в двата края на овална маса. Путин е съпровождан от своя съветник по външнополитическите въпроси Юрий Ушаков и от ръководителя на Руския фонд за преки инвестиции Кирил Дмитриев. “Как се чувствате, г-н президент?”, обръща се Уиткоф към Путин. “Добре, благодаря Ви! А Вие как се чувствате?”, отговаря руският президент и подава ръка на Уиткоф. “Много се радвам да Ви видя!”, добавя специалният пратеник на Белия дом. След което двамата с Путин се отправят към масата за преговори.

Настоящото му посещение в Москва се провежда, ден след като Тръмп разкритикува руските удари с ракети и дронове срещу Киев, при което загинаха най-малко 12 души. Президентът написа в социалните мрежи “Владимир, спри!”.

Същевременно обаче американският президент заяви, че Русия вече е направила “доста голяма отстъпка”, като се е отказала да превземе цяла Украйна. “Следващите дни ще бъдат много важни. В момента се водят срещи. Мисля, че ще сключим сделка. Мисля, че се приближаваме”, заяви той вчера пред репортери.

Украйна се готви за най-лошия сценарий

Киев се готви за възможно оттегляне на по-нататъшна подкрепа от Съединените щати. Това съобщава Bild, позовавайки се на източник от украинското правителство.

“Ние се подготвяме за най-лошия сценарий. А именно – за края на подкрепата от Съединените щати”, цитира изданието своя източник. Служителят, пожелал анонимност, казал още, че има нарастващо разочарование в украинското ръководство от мирния план, предложен от Вашингтон, както и липсата на натиск от страна на президента на САЩ Доналд Тръмп върху Владимир Путин и нежеланието на американската страна да засили санкциите срещу Русия.

“Надявахме се, че това е само неговата тактика на преговори. Но той не оказва натиск върху Путин, не налага никакви санкции и дори не изразява публично възмущение от бруталните атаки срещу мирни украински граждани”, обяснил източникът.

Той подчертал, че предложените от САЩ условия на мирното споразумение не отговарят на интересите на Украйна. “Това, което е записано на хартия и това, което получаваме като сигнали по време на преговорите, е неприемливо. Ние няма да се предадем просто така. Дори правителството да иска да направи това, а това не е така, народът ще се изкаже против”, добавил източникът.

Сега, както пише Bild, украинската стратегия е да търси преразглеждане на американските условия, като същевременно провежда консултации с лидерите на европейските страни. По-специално, като част от тези усилия се очаква президентът Володимир Зеленски да се срещне с Доналд Тръмп на церемонията за сбогуване с папа Франциск, която ще се състои в събота, 26 април.

На 18 април Тръмп каза, че преговорите за прекратяване на войната в Украйна са “близо до кулминацията си” и предупреди, че ако скоро не бъде постигнат напредък, Съединените щати могат да се оттеглят от процеса.

На украинската страна беше даден проект за мирно споразумение на една страница, в който ясно се посочва, че това е “последното предложение” на Вашингтон. Според Axios планът призовава за признаване на анексирането на Крим, както и запазване на руския контрол върху окупираните територии на Донецка, Луганска, Запорожка и Херсонска области. Като част от компромиса Украйна ще получи официален контрол над Запорожката АЕЦ, но тя ще се управлява от Съединените щати. Други условия включват Киев да се откаже от желанието си да се присъедини към НАТО и да подпише споразумение със САЩ за съвместно разработване на природните ресурси на Украйна. Освен това Тръмп обещава да премахне всички санкции, наложени на Русия след 2014 г.

На 23 април в Лондон беше планирана среща на външните министри на Великобритания, Франция, Германия, Украйна и държавния секретар на САЩ Марко Рубио. Ден преди това обаче Владимир Зеленски за пореден път публично заяви, че Украйна никога няма да признае анексирането на Крим. Тази позиция доведе до отказа на Рубио да участва в преговорите. Ръководителите на външните министерства на Франция и Германия скоро взеха подобни решения. В резултат срещата се проведе на по-ниско ниво.

Изявлението на Зеленски предизвика острата реакция на Доналд Тръмп. Той обвини украинския президент в удължаване на войната и каза, че “след три години Зеленски може да загуби страната”. На 24 април украинският президент обяви, че никакви мирни споразумения не могат да противоречат на Конституцията на Украйна. Той каза, че предложения за алтернативно мирно споразумение са били представени на Тръмп за разглеждане.

#thesofiatimes #bulgaria #news

Тази медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

АНАЛИЗИ

Фалшива демокрация с фалшив Коституционен съд водят до тирания

Ретроградността, комбинирана с невежество, чисти пътя към авторитаризма

Конституцията и законът би трябвало да дават гаранции за независимостта и безпристрастността на Конституционния съд като върховен пазител на основния закон и ценностите на демокрацията. 12 съдии, избирани и назначавани от Народното събрание, президента и съдебната власт – все институции, които по определение са носители на демокрацията и разделението на властите. Самите съдии по правило са юристи с високи професионални и нравствени качества, най-малко с 15-годишен юридически стаж. Ротацията на 9-годишните мандати е през 3 години, съставът се подменя на части постоянно, за мнозинство трябват поне 7 съдии. На теория изглежда чудесно.

Въпреки всички гаранции обаче, КС е отражение на държавата в момента на попълването на квотите в него. Той отразява институциите, които го попълват. Виждаме какво мисли президентът, какво е нивото на компетентност и какви са пазарлъците в парламента, ясно се очертава моралът, на който носители са двете върховни съдилища. И когато живеем в демокрация, ама не съвсем, тогава и КС е КС, ама не съвсем.

Имайки криза, предизвикана от опита на задкулисието напълно да овладее държавата, е съвсем логично, че то би се прицелило в реперите на справедливостта и правовия ред. КС по презумпция е такъв. Въпреки че някои от решенията им разколебават това (справка – делото за Истанбулската конвенция).

Ако президентът има някои ретроградни възгледи, няма как да очакваме да не прати юристи с консервативни нагласи в КС, за които Европейския съд за правата на човека, например, е плод на либералния заговор. Ако имаме пореден

парламент, който е абсолютно политическо дъно,

как да очакваме квотата му да е заета от хора, които не са калинки. Всъщност, в случаите, когато през парламентарната квота се е промъквал някой читав, то е било, за да бъде замазан скандал. Като например този с Венета Марковска. На партийните лидери и през ум не бива да им минава да пращат в КС хора от типа на Десислава Атанасова. Дори да приемем, че тя е добър юрист (за което няма доказателства), то дългата ѝ партийна кариера не може просто да бъде заличена с магическа пръчица и един ден тя да се събуди независима от ГЕРБ, без които вероятно още щеше да е юрисконсулт в русенската психиатрия. Атанасова винаги ще бъде свързвана с ГЕРБ и това ще я преследва с всяко гласуване като конституционен съдия, винаги ще има съмнения в нейната независимост и безпристрастност.

Между другото, с дипломата си от УНСС тя е вторият член на КС от създаването му насам, който не е възпитаник на Юридическия факултет на СУ “Свети Климент Охридски, Алма матер. Първият беше Анастас Анастасов, пак партиец от ГЕРБ, завършил Висшия институт на МВР в Симеоново. Вероятно около избора му за конституционен съдия щеше да се развихри голям скандал, ако не беше станала издънката с Венета Марковска. Но Анастасов си изкара 9-годишния мандат и вече си е в конституционна пенсия.

Атанасова го надминава,

защото беше определена от правителството и за представител на държавата във Венецианската комисия. Постът не носи материални облаги, но е много престижен. Комисията е консултативен орган по конституционно право към Съвета на Европа. Страните изпращат в комисията експерти, които трябва да работят не в интерес на държавата си, а като независими специалисти. Венецианската комисия се произнася по съответствието на законопроекти с конституционни норми, фокус са и изборни процедури, права на малцинства и т.н.

След като Атанасова стана конституционен съдия, при това с подкрепата на ПП-ДБ, изборът на Орлин Колев едва ли изненада някого. Въпреки че негов конкурент беше Йонко Грозев, доскоро съдия в Съда в Страсбург с безспорен авторитет, чиято номинация първоначално беше направена от ред уважавани юристи, а след това и припозната от ПП-ДБ. Изборът на Колев, случил се с подкрепата на ГЕРБ, БСП, ИТН и хората на Делян Пеевски, изобщо не беше убедителен, макар и формално той да има нужния стаж, за да заеме поста. Но явно всичко е било отдавна подготвяно, защото Колев в последните седмици не излизаше от тв студията.

Куп казуси висят в момента в КС, но

едва облякъл тогата, Колев получи най-важното дело

– това, което ще определи дали Борислав Сарафов ще стане титулярен главен прокурор за следващите 7 години, след като вече навъртя почти 2 като и.ф. Ако това се случи и Сарафов изкара мандата си, а не бъде свален без време като предшественика си Иван Гешев, той ще е най-дълго управлявалият главен прокурор в най-новата ни история.

Делото в КС трябва да реши дали са в синхрон с Конституцията законовите промени, прекратили процедурата за избор на Борислав Сарафов за главен прокурор, забранявайки и на Висш съдебен съвет с изтекъл мандат да избира главен прокурор и председатели на двете върховни съдилища. Делото беше образувано по искане на състав на Върховния административен съд, пред който пък Сарафов оспори прекратяването на процедурата.

Проблемът с Орлин Колев идва от това, че междувременно той не веднъж се изказа, че въпросните промени в Закона за съдебната власт са противоконституционни. Затова и редица юристи призовават той да се оттегли като докладчик по дело №5/2025. Едва ли ще го направи обаче. Факт е, че докладчикът по делото не го решава еднолично, че неговият глас е един от 12. Но все пак в случая очевидно имаме един предубеден съдия. Предстои делото да бъде разгледано по допустимост. Тогава може да се очаква, че ако има някакви здрави сили в КС, този въпрос поне ще бъде поставен на обсъждане. “Сега” опита да получи коментар от Орлин Колев, по темата. Той поиска въпросите да му бъдат пратени през КС и така и не отговори.

Също така прави изключително лошо впечатление, че изглежда ВАС е чакал клетвата на Колев, за да сезира КС с въпросите, поставени от Сарафов. В КС делата се разпределят по вътрешни правила – по реда на постъпването им по старшинство на съдиите. Т.е. разпределението започна от председателя и след това останалите по точно определен ред. Когато в състава влезе нов член, той поема първото ново дело и след това се “вмества” последен в реда за разпределение. Този начин на разпределение не е регламентиран в закона, но е възприет от КС от години.

Справедливостта трябва да е и видима.

Обществото трябва да е убедено в безпристрастността на съда. С дело №5/2025 г. това няма как да се случи.

Да го броим ли за предварително решено в полза на Сарафов? Засега изглежда точно така. И то дори не толкова заради пристрастния докладчик, а заради всички знаци на сериозно окопаване, които идват от прокуратурата. Нов Висш съдебен съвет скоро няма да има, тъй че същата компрометирано мнозинство, действащо от октомври 2022 г. ще гласува и за Сарафов. А после ще избере и следващия председател на Върховния административен съд.

Има ли решение? Ако мнозинството в КС взема решенията си под натиск, то той трябва да е обществен натиск да действат по закон и съвест. Иначе в КС ще остане да властва ретроградността, комбинирана с невежеството. А това би било твърде слаба спирачка, която може да се окаже крайно достатъчна България да се засили окончателно към авторитаризма и тиранията. И всички трябва да сме напълно наясно с това.

#thesofiatimes #bulgaria #news

Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

АНАЛИЗИ

Глобализацията приключва. Връщаме се в нормалния свят.

Франсоа Лангле: Глобализацията приключва. Върнахме се в нормалния свят

Перифразирайки Реймон Арон, Тръмп прави история, но не познава историята, която прави. Той се подготвя за друг, протекционистки свят, с по-големи търкания и възраждане на границите. Той е точката на промяна между тези два свята. Самият Тръмп обслужва една много мощна тенденция, която се изразява в нашите общества от десет или петнадесет години. Той отговаря на търсенето на ред и авторитет от населението, което е също знак за недоверие към традиционните елити, които от своя страна защитават свят с по-малко ред и граници, за да се занимават със своите бизнес дела. Не знам каква ще е съдбата на този мандат.

Малко вероятно е да приключи, както е предвидено. Но е вероятно идеите, защитавани от крайния американския президент, след това да бъдат подети от по-благородни политици, в моралния смисъл на думата. Доналд Тръмп е само карикатурно и грубо въплъщение на движение, което го предшестваше и ще продължи след него. Тази тенденция е извън него, казва френският икономически журналист Франсоа Лангле пред “Фигаро”.

– Как трябва да тълкуваме внезапната промяна на Доналд Тръмп, който отложи реципрочните мита за 90 дни, точно в деня на влизането им в сила? Заради финансовите пазари ли го направи?

– Да, очевидно. Миналата сряда положението заплашваше да излезе извън контрол със сриването на американските облигации и високия риск от финансова криза. Имаше и охкания на олигарси тръмписти, които явно не са чели програмата на президента преди да финансират кампанията му със стотици милиони долари и да му се преклонят. Технологичните предприемачи, финансисти и петролни босове от Пермския басейн получиха паническа криза, виждайки как курсът на черното злато се срива в началото на седмицата. Плачът на «Big Oil», «Big Tech» и « Big Money » беше прекален.

Тръмп удари твърде силно. Офанзивата му беше зле премерена, както по своя периметър – всички или почти всички страни в света – така и по своя размах, с безумни мита. Така че той мигна първи. С него ще трябва да свикнем с “бързи и яростни” преговори, като в онези автомобилни състезания, в които два болида се хвърлят един срещу друг и трябва да контролираш страха си, за да се отдръпнеш от пътя в последната секунда преди сблъсъка. Трябва да отбележим също, че към днешна дата Тръмп получи това, което искаше: отваряне на прозорец за световни преговори за продажба на достъпа до американския пазар възможно най-скъпо. В допълнение с универсална такса от 10% като начална точка, която вече е одобрена. Така че да не говорим за поражение. Засега всичко е съобразено с плана на президента.

– Какъв е този план и как да тълкуваме митническата офанзива на американския президент, която доведе до катастрофална борсова сесия в Азия и Европа в началото на миналата седмица ?

– Доналд Тръмп е бизнес маниак, който иска да прави пари от всичко. Обявеното увеличение на митата показва, че периодът на безплатен достъп до американския пазар приключва. Питър Наваро, американският търговски и индустриален съветник, беше определил цената на този нов пазар: той се надяваше да възстанови 600 млрд. долара годишно, за да може впоследствие да намали корпоративните данъци в страната. Така че навлизаме във фаза на наддаване за 90 дни.

Този план не е прищявка, той бележи последния етап от процеса на отслабване на световния господар, който беше Америка. От ерата на Обама бившата американска суперсила еволюира и изпраща едно постоянно послание: ние се оттегляме от световните дела. През 2013 г. президентът демократ постави “червена линия” по отношение на Сирия, преди да даде заден ход и да не нареди удари срещу сирийския режим след атаки с химически оръжия в предградието на Дамаск. През 2016 г. Доналд Тръмп продължи тази политика с обявената цел изолационизъм. Джо Байдън последва неговите стъпки с катастрофалното изтегляне от Афганистан и отказът да изпрати войски да се бият в Украйна.

Доналд Тръмп отива по-далеч в тази логика, като се обръща агресивно срещу своите съюзници, защото иска да постави защитата на Америка преди всичко. В очите на президента на САЩ поддържането на световен ред, подкрепяйки своите съюзници и многостранни организации, като Световната търговска организация, вече не е интересно от гледна точка на печалбите. Това струва твърде много пари в икономически план и твърде много хора във военно отношение. Според британския историк Пол Кенеди САЩ навлязоха в ситуация на “имперско свръхекспониране”, моментът, в който ресурсите на суперсилата вече не са достатъчни за финансиране на военни епопеи в четирите краища на планетата.

Великобритания го преживя между 1880 и 1914 г. Днес според Тръмп най-доброто съотношение качество-цена, за да могат САЩ да останат начело, е Maga: «Make America Great Again» (Да направим Америка отново велика). Следователно той пропилява капитала на меката сила, натрупан от неговите предшественици, който им позволи да ръководят световния ред. Една велика сила не може да се обърне срещу всички. Тя трябва да вдъхва доверие и възхищение у своите съюзници. Но Тръмп не го интересува, защото това не е неговата стратегия.

– Пекин обеща във вторник “да се бори докрай” в тази търговска война. Впрочем временното прекратяване на митническите тарифи не засяга Китай, на който бе наложена допълнителна такса? Това началото на китайско-американска ескалация ли е?

– Китай няма да отстъпи, защото вярва, че е дошло времето да утвърди силата си срещу Америка и най-накрая да заеме мястото, което Западът му открадна през 1842 г. с Договора от Нанкин, сложил край на Опиумната война. Това е часът за големия сблъсък. За Пекин Тръмп е само последният, гримасничещ етап на американския упадък, политическата поза на отслабналата суперсила – и това не е невярно. Обратно, според Доналд Тръмп търговската конфронтация е начин да “удари” Китай, да го изолира. Зад тази икономическа война стои китайско-американското съперничество за лидерството на световния ред, което ще бъде големият въпрос в близките години.

Значителните структурни слабости на Китай вероятно карат Си Цзинпин да мисли, че прозорецът на възможността да надделее може би ще се затвори след пет години. Първата слабост е, че китайският икономически модел се основава на свръхинвестирането на компании, свръхкапацитет, свръхчислени компании. Пекин произвежда, за да не прави нищо друго, освен да наводнява пазарите със стоки, които никой не иска, което понижава цените и подхранва един вид световна дефлация. Това не решава проблема с потреблението в страната. Противно на Япония, Тайван или Тайланд, вътрешното потребление не е изместило външното търсене. Защото, за разлика от тези страни, империята отказва да позволи на валутата си да поскъпне, което свива доходите на домакинствата и поддържа зависимостта от външните пазари.

Освен това Китай е на прага на зрелищен демографски срив. Между 1980 и 2017 г. 240 млн. души в активна възраст се присъединиха към редиците на световната работна сила, което обясняваше китайския бум. Днес 10 млн. души между 15 и 64 г. изчезват всяка година. Китай беше заводът на света, той ще се превърне в старческия дом на планетата.

– Дали САЩ гледат на спада на борсовия пазар като на “преходен период” към нова златна епоха и обновена американска мечта?

– За Доналд Тръмп борсовият срив беше много полезен: той размекна партньорите. Този предупредителен изстрел го постави в позиция на силата. Доказателството: светът се втурна да преговаря за митническите тарифи. Но сривът на облигациите все пак го принуди да преразгледа стратегията си. Каква роля изигра Китай в тази масова продажба на американски облигации? Дали искаше да предизвика някакъв “валутен Пъл Харбър” срещу Америка, който може да продължи само с по-нататъшни финансови смущения? Във всеки случай китайците залагат на отслабването на доверието, което вдъхваше доларът, и на международна валутна реформа. Вероятно имат право. Американската свръхсила и нейната мека власт можеха да поддържат фикцията за неограничена финансова мощ, с долара като световна котва. С Тръмп това приключи. Той вече няма съюзници, а само задължени и жертви. Това е съвсем друг свят, много по-крехък отпреди, където неприязънта срещу Америка ще набира сила, което служи на целите на Китай.

– Опитва ли се Тръмп да разизиграе картата на президента на народа срещу финансовите елити? Може ли да проработи тази стратегия?

– Това е безспорно. Видяхме го с постановката с работниците при представянето на митническите такси. Нека не се заблуждаваме: свободната търговия деиндустриализира вътрешността на нашите страни. Тази стратегия имаше двама големи бенефициенти, потребителят и акционерът, но тя причини жертви. Противно на онова, което твърдеше американският икономист Пол Кругман преди тридесет години, който по-късно се отказа от думите си, международната търговия с Китай нанесе щети на заетостта. Анализът на Тръмп в политическата икономия е добър. Митническите тарифи са един от инструментите за възстановяването на покупателната способност на средните класи, проблемът е, че те бяха въведени в безпорядък и по опасен начин с този всеобхватен залп. Но реиндустриализацията ще отнеме време.

– Може ли да се анализира тази последователност като форма на “интелигентен протекционизъм”, който се обръща срещу Европа?

– Перифразирайки Реймон Арон, Тръмп прави история, но не познава историята, която прави. Той се подготвя за друг, протекционистки свят, с по-големи търкания и възраждане на границите. Той е точката на промяна между тези два свята. Самият Тръмп обслужва една много мощна тенденция, която се изразява в нашите общества от десет или петнадесет години. Той отговаря на търсенето на ред и авторитет от населението, което е също знак за недоверие към традиционните елити, които от своя страна защитават свят с по-малко ред и граници, за да се занимават със своите бизнес дела. Не знам каква ще е съдбата на този мандат. Малко вероятно е да приключи, както е предвидено. Но е вероятно идеите, защитавани от крайния американския президент, след това да бъдат подети от по-благородни политици, в моралния смисъл на думата. Доналд Тръмп е само карикатурно и грубо въплъщение на движение, което го предшестваше и ще продължи след него. Тази тенденция е извън него.

– Приключват ли ерата на свободната търговия и разюзданата глобализация? Само отклонение ли бяха те?

– Да, преживяхме отклонение, изключителен микроклимат, който не беше нормален свят и който ще ни си струва учудващ след десет години. Либерално отклонение, чийто граници можем да очертаем. Началото беше падането на Берлинската стена през 1989 г., допълнено от излизането на Китай на световния пазар няколко години по-късно. Тази събития премахнаха геополитическия риск. Изведнъж компаниите се втурнаха в четирите краища на планетата, те глобализираха икономиката. Финалната межда беше инвазията в Украйна на 24 февруари 2022 г., която върна геополитическия риск, което кара компаниите да се върнат у дома. Връщането на Доналд Тръмп на власт ще засили още повече това центростремително движение на компаниите и капитала, от перифериите към техните родни или приятелски земи.

Това отклонение на напреднала глобализация съответстваше на апогея на американската мощ, която вече нямаше съперници. И това не е случайно. Една хиперсила плаши всички останали и следователно кара риска да изчезне. Освен това тя пуска в обръщение световна валута и определя универсалните правила за търговията. Преживяхме това между 1860 и 1914 г. с Pax Britanica (на латински “британският мир”, по модела на Pax Romana, бел. ред). Великобритания беше световният господар преди да бъде прекъсната от атентата в Сараево и неговите последици. Войната в Украйна току-що прекъсна американското превъзходство и върна геополитическия риск в Европа, така както избирането на Тръмп.

Така че преживяхме период на глобализация, какъвто има всеки век. Повече няма да го видим през живота си. Върнахме се в нормалния свят, този, който преобладава най-често, когато великите сили се сблъскват. В който, освен това, в момента короната на световния господар е заплашена. И за първи път от 1492 г. тази корона може да премине към незападен представител – Китай.

Превод от френски: Галя Дачкова