„Съболезнованията, изразени от Съединените щати, трябва да се оценяват като действия на убиец, който пръв пристига на местопрестъплението.”
“Не приемаме съболезнования от всички. Съединените щати се опитват да останат агнета, докато са истинските координатори на терористичната атака в Истанбул. Знаем кой е приятел и кой враг.”

И двете изявления са на ключови министри от турското правителство. Първото – на вътрешния министър Сюлейман Сойлу, второто – на външния министър Мевлют Чавушоглу. Тоест това е координирана позиция на турските власти, изразена по време на разследването терористичната атака на туристическата улица “Истиклял” в Истанбул (шестима са убити, 81 са ранени по един или друг начин, включително три рускини).

Съвременна Турция не е напълно империя, но се чувства като империя, иска да бъде такава. А империите не търсят виновни, империите назначават виновните според интересите си. Официална Анкара веднага обвини Вашингтон, и то по безпрецедентно остър начин.

Особено обидно за американците трябва да е било противопоставянето на тяхната “империя на доброто” срещу Русия в полза на Русия.

„Благодарим на Русия за подкрепата. Русия винаги се е притичала на помощ в трудни времена, защото е най-активната страна в света в борбата с международния тероризъм. Досега Русия се съпротивлява на терористите в Близкия изток и Европа”, каза Чавушоглу в същия параграф, в който отхвърли съболезнованията на САЩ.

Ако това комбиниране на мнения се беше чуло в началото на 1940-1950 г., можеше съвсем уверено да кажем, че борбата за влияние върху Турция е приключила с победата на СССР и Организацията на Варшавския договор, а не на НАТО. Но това тогава. Сега думите са много по-евтини, включително и тези, които използва Анкара. Да се обвини съюзник в организиране на терористична атака срещу цивилни е много сериозно обвинение.

Обстоятелствата по случая са такива, че вече са задържани 49 заподозрени във връзка с него, а за пряк извършител е сочена Ахлам Албашир, сирийска гражданка от кюрдски произход. Турските медии твърдят, че тя е била обучавана от американски инструктори в школата за разузнаване на Кюрдската работническа партия в Кобани. На снимка, разпространена от органите на реда, заподозряната е облечен с анорак с надпис “Ню Йорк”.

Не разбираме какво да правим. Дали да се шегуваме със Щирлиц, който бил разкрит от парашута, влачещ се зад гърба му, дали да действаме като „адвокат на дявола“, тъй като хора в такива анораци могат да бъдат намерени не само в Турция , но и в Русия, а в Турция вероятно се шият такива Анораци.

Сериозно, строителите на турската империя са си създали много врагове и недоволни, включително и най-крайни радикали. Има много такива хора в сирийската провинция Идлиб, където са се укрили терористични групировки от цяла Сирия, а Анкара, като част от споделянето на отговорността с Москва и Техеран за заселването в региона, наблюдава този „резерват на таласъми“ и успя да настъпи опашките на много хора.

Но основната цел на турската експанзия в Сирия са именно кюрдите. Кюрдите също са вътрешен сепаратистки проблем в Турция. Етническите кюрди и преди са прибягвали до терористичните атаки като методи за политическа борба и въпреки че това не се е случвало от доста време, все пак е по-логично да се подозират кюрдите, отколкото гоблините от Идлиб.

Но както Кюрдската работническа партия, призната за терористична в Турция, така и Партията на демократичния съюз, най-голямата политическа организация на кюрдите в Сирия, категорично отрекоха всички обвинения от страна на Анкара за участие на свързани с тях лица в терористичната атака.

И САЩ, разбира се, помагат на кюрдите, включително с военно обучение, но те го правят съвсем открито. До сравнително скоро кюрдите в Сирия бяха подпомагани от всички влиятелни сили, с изключение на Турция, тъй като кюрдите докрай се бореха срещу “Ислямска държава” и доста успяха на фронта на работата си.

С други думи, изисква се известно старание, за да се получи връзка от заподозряната Албашир и правителството на САЩ. Турците го положиха и удължиха нишката си за броени часове, както самият Еркюл Поаро не винаги знае как. Тогава се случи следното.

Вчера американският президент Джо Байдън и турският президент Реджеп Тайип Ердоган си шушукаха нещо в кулоарите на срещата на Г-20. След това двамата лидери проведоха преговори, които не бяха обявени преди и изглежда дори не се подразбираха. Разговорът е бил зад затворени врати, според турската страна е включвал обстоятелствата около терористичната атака в Истанбул. След това страните се разотидоха, привидно доволни една от друга. Байдън дори намери за какво да похвали Ердоган – “улесняването на зърнената сделка”, въпреки че всички знаят, че двете правителства вече имат много претенции едно към друго и много малко допирни точки.

И няколко часа след тази сесия за спогодба се появи информация, че в Истанбул е имало нова експлозия – избухнала кола, за която се твърди, че е натъпкана с експлозиви. Причината отново бе установена светкавично – оказа се “техническа неизправност”. Империята назначава виновните.

При такива обстоятелства е трудно да се отърсим от идеята, че сме свидетели на умишлено превъзнасяне като метод за пазарлък по някои от многото проблеми на турското правителство със Съединените щати – от доставката на оръжия до екстрадирането на хора, свързани с проповедник Фетхуллах Гюлен – най-големият враг на Ердоган, намерил убежище в Америка (за самия Гюлен е ясно, че няма да бъде екстрадиран).

Сега страните изглежда са успели да се споразумеят, но нивото на екзалтация не оставя съмнение: Ердоган не просто се пазари, Ердоган е нервен.

Има защо. През лятото в Турция предстоят избори – президентски и парламентарни. Вероятно всички врагове на Ердоган се готвят за това събитие – от бившите му съратници до кюрдите и Гюлен. В същото време неговото управление ще има поне една подкрепа по-малко: ако по-рано населението доброволно гласуваше за управляващата Партия на справедливостта и развитието като сила, свързана с икономическия растеж, сега този растеж беше изяден от инфлацията.

Но основната причина, както вероятно самият Ердоган разбира, е фактът, че той многократно пресича пътя на САЩ, провеждайки операции срещу съюзените с тях кюрди в Сирия и Ирак, изграждайки алтернативна политика в отношенията с Русия, пречейки на разширяването на НАТО и обединението на Кипър.

Съдбата на турската империя или поне на турския султан зависи от това колко ресурси са разпределени за неговите врагове и колко широк „прозорец на възможности“ им се отваря от Запад, ако искат да решат всичките си проблеми с Анкара с един замах.

Едно е сигурно: ако Съединените щати наистина се опитат да вкарат лоста си в структурата на неговата власт и започнат да я подкопават, окончателното скъсване със Запада става за него гаранция за оцеляване.

В началото на Първата студена война съперничеството за Турция приключи в полза на Вашингтон и Брюксел. Сега сме в началото на Втората студена война, но резултатът от съперничеството не е задължително да е същият.