ПАРИ

Защо преименуваха капитализма на „пазарна икономика“

„Капитализмът е удивителната вяра, че най-лошите постъпки на най-лошите хора по един или друг начин служат за общото благо“.

Джон М. Кейнс, английски икономист.

„Едва ли ще се намери и една внушителна интелектуална фигура, било то романтик или реалист, просветител или расист, вярващ или атеист…, който да застане в защита на трезвите, негероични разсъдливи интереси на буржоазния свят“.

Даниел Бел, американски социолог.

Днес живеем в общество, което от гледна точка на своето социално-икономическо устройство може да се нарече еднозначно капитализъм. Това е модел на обществото, в който най-висша цел на човешкия живот се смята обогатяването (натрупването, увеличаване на капитал). При това целта може да се постигне по всякакъв начин, дори и по такъв, който нарушава и противоречи на елементарните норми на морала и нравствеността. Това е общество, в което се насажда духа на потребителството, егоизма, индивидуалността. Общество, в което действа принципа „човек за човека е вълк“.

На Запад капитализмът смени обществото, което в учебниците обичайно се нарича феодализъм. Всъщност отличителна черта на това традиционно общество е доминирането на християнските норми на живота, които сдържат развитието у човека на животинските инстинкти, не му дават да се превърне във вълк.

Ако се започне от първите буржоазни революции (в Холандия през втората половина на XVI век и в Англия в първата половина на XVII), то капитализмът е на около четири века. За тези векове той напълно прояви своята човеконенавистническа, можем да кажем, сатанинска природа. Дори най-ярките привърженици на капитализма (тоест, които са особено обсебени от страстта за обогатяване) се стараят да не акцентират върху неговите отрицателни страни.

За да успеят по някакъв начин да „облагородят“ и оправдаят капитализма, основните бенефициенти от буржоазните революции (тогавашните капиталистически олигарси) започват да поощряват развитието на нужната им „наука“. Започва бурно развитие на философията, на политическата икономика, на социологията, които започват да изпълняват „социалните поръчки“ на буржоазните „стопани на живота. В частност сред политикономистите на това време са англичаните Уилям Пети, Адам Смит и Дейвид Рикардо.

От една страна, работата на тези учени трябва да способства разрушението на традиционните ценности на християнството, които пречат на развитието на капиталистическите отношения. Прави се всичко възможно, за да може духовната власт на църквата да се замени с авторитета на така наричаните науки, който всъщност е маскирана секта.

От друга страна така наречената наука трябва да оправдава и обосновава капитализма, да изброява неговите достойнства. Но дори най-ярките апологети на капитализма от това време са принудени да признаят едни или други „несъвършенства“, „недостатъци“ и „издръжки“ на капитализма. Видите ли, капитализмът като способ за организацията на обществото не е идеален, но другите форми на обществото са още по-малко идеални. Или изобщо са ужасни. Така в Новото време започва да се създава легендата за „мрачното средновековие“, която за съвременния неизкушен човек е станала аксиома.

Към XIX век ужасите, античовешката природа на капитализма се проявява толкова явно, че неговата безпринципна апологетика става затруднена. Освен това се появява жанрът на публицистиката и даже на „научната“ критика на капитализма. Неговите адепти най-малкото предлагат внасянето на сериозни корективи в съществуващия капитализъм, а като максимум замяната му като строй. Най-популярните алтернативи стават социализмът и комунизмът.

В Англия такъв критик става Робърт Оуен (ярък представител на утопичния социализъм и колкото и да е парадоксално – един от най-едрите капиталисти и един от най-богатите хора в страната). В континентална Европа най-ярки изобличители на капитализма стават Пиер-Жозеф Прудон (Френски политик, публицист, икономист, основоположник на анархизма) и Фердинанд Ласал (немски политик, икономист, идеолог на държавния социализъм) и т.н.

Но най-тежкият удар по капитализма се нанася от Карл Маркс в серията от свои трудове, сред които основен става трудът под името „Капитал“ (чийто първи том излиза през 1867 г.). Щафетата на унищожителната критика на Маркс на капитализма се подхваща от неговите последователи, които започват да се наричат „марксист“. Най-видният от тях става В.И.Ленин (Улянов). Най-голям принос в критиката на капитализма той прави в труда си „Империализмът като най-висш стадий на капитализма“.

Направих толкова обширно предисловие, за да покажа парадоксалната ситуация, която се налага през ХХ век. От една страна капитализмът продължава да се развива (макар и да преживява периодични кризи и други катаклизми) и се разпространява по цялата планета. От друга страна той се дискредитира толкова силно, че става трудно и дори невъзможно идейно да се защитава.

За това интересно и убедително пише известният американски икономист Джон Кенет Гилбрайт (1909-2006) в своята последна книга „Икономиката на невинната измама“ от 2004 г. Този икономист пише, че окончателното дискредитиране на капитализма се случва, след като през октомври 1929 г. се случва сривът на фондовата борса в Ню Йорк, след което започва икономическа криза, която след това прераства в продължителна депресия.

За Америка 30-те години на миналия век са истински кошмар. Кошмарът е особено тежък (в политически и морален план) за властите в Америка защото в това време в Съветския съюз се случва истинско „икономическо чудо“ (индустриализация). На думата „капитализъм“ се налага негласно табу. Неписаните правила на американската политическа коректност забраняват на журналистите, университетските професори и политици да използват „капитализъм“-. Опитват се да намерят алтернативи под формата на думите „конкурентна икономика“, „пазарна икономика“, „пазарна система“ и т.н.

Впрочем, и в днешните учебници по икономика няма да намерите думата „капитализъм“. Вместо него се използва словосъчетанието „пазарна икономика“, „пазарна система“. Както справедливо отбелязва Джон Гилбрайт, „словосъчетанието „пазарна система“ няма смисъл, то е лъжливо, неизразително и крехко“. Впрочем и аз съм писал за тази абракадабра. Защо абракадабра? Защото пазарът в това определение, което се дава в учебниците по икономика, не съществува в природата.

Известният американски социолог Даниел Бел много точно забелязва ахилесовата пета на капитализма – неговата идейна, духовно-нравствена непривлекателност: „Едва ли ще се намери и една внушителна интелектуална фигура, било то романтик или реалист, просветител или расист, вярващ или атеист…, който да застане в защита на трезвите, негероични разсъдливи интереси на буржоазния свят“.

Мнозина държавни и политически дейци са принудени със свито сърце да признаят несъвършенствата на капитализма. Така английският министър-председател Уинстън Чърчил е принуден да констатира, че капитализмът е зло, но че той (Чърчил) го избира, защото капитализмът е по-малката от двете злини: „Вроденият порок на капитализма е неравното разпределение на благата, вроденото достойнство на социализма е равното разпределение на нищетата“.

Така че, от началото на 30-те години на миналия век, западните икономисти са ангажирани не толкова в налагането на “руж” върху капитализма, колкото в търсенето на начини да го „излекуват“. Почти всички предписания за „лечение“ предполагат засилване на ролята на държавата в икономиката.

Пристигналият през 1933 г. в Белия дом американски президент Франклин Рузвелт взема на въоръжение икономическа политика, получила името „Кейнсианство“. Тя се основава на идеите на английския икономист Джон Мейнард Кейнс. Това е световно известен икономист, който доста критично се изказва за капитализма, развенчавайки наличните в икономическата литература митове. Той в частност заявява, че капитализмът е „удивителната вяра, че най-лошите постъпки на най-лошите хора по един или друг начин служат за общото благо“.

След Америка следват и други страни, засилващи намесата на държавата в икономиката въз основата на рецептите на Кейнс. В следвоенно време на Запад кейнсианството продължава да се използва още по-последователно. Чак до 70-те години, когато на мястото му идва идеологията на икономическия либерализъм.

Икономическият либерализъм предполага отказа на държавата от непосредствено участие в стопанския живот, приватизацията на държавните предприятия, премахването на държавната регулация на икономиката и социалните програми, ликвидиране или смекчаване на антимонополното законодателство, демонтаж на всички бариери за трансграничното движение на валути, капитали, стоки, работна сила и т.н.

Идеологическата основа за икономическия либерализъм стават работите на такива „икономически гении“ като Фридрих фон Хайек и Милтън Фридман. Фактически зад „икономическия либерализъм“ се крие апологетиката на добре познатия капитализъм, свободата да се правят пари. Хайек, в частност, говори: „Надпреварата за печалби е единственият начин с който хората могат да удовлетворяват потребностите на тези, които те изобщо не познават“.

За придаването на авторитет на техните „научни“ разсъждения за вредата на държавата в икономиката са им връчени премии от Банката на Швеция „Алфред Нобел“ (през 1974 и 1976 г. съответно). Тези награди погрешно (или умишлено) започват да ги наричат „Нобелови награди“. Оттогава държавните дейци на различни страни, вземайки решения за премахването на държавното участие в икономиката, смятат за необходимо да се позовават на мнението на посочените „Нобелови лауреати“.

Но има и още един адепт на „икономическата свобода“ на ХХ век, ролята на който в изменянето на идеологията на западното общество е дори по-голяма от указаното от „нобеловите лауреати“ взети заедно. Освен това, този адепт е много по-смел от Хайек, Фридман и другите. Както вече споменах, в медиите, университетите, академичната наука избягват употребата на думата „капитализъм“. Той може да се подразбира, но не може да се споменава. Сред „нобеловите гении“ ние почти няма да намерим тази дума, а виж, най-основният адепт на „икономическата свобода“ не се бои от това. И дори обича думата капитализъм. Няма повече да държа читателя в очакване. Става дума за Айн Ранд. Но за нея в следващата статия.

Post Views: 3

ПАРИ

Как Хърватия се бори безуспешно със спекулативното покачване на цените след влизането си в еврозоната

Влизането в еврозоната създаде възможности за безпринципно увеличение на цените в ресторантите, бензиностанциите, търговците на дребно и телекомуникационните доставчици, но инфлацията на национално ниво в Хърватия остана непроменена.

Хърватското правителство следеше отблизо различни показатели за инфлация и въведе няколко мерки, които колективно ограничиха спекулативното увеличение на цените. Краткосрочната цел за спиране на злоупотребите с еврото беше постигната: правителствените мерки – особено работата на Комисията за защита на потребителите – обърнаха пиковете на цените от септември до ноември 2022 г. и сигнализираха, че увеличаването на цените чрез спекула ще бъде наказано. Средносрочната цел също беше постигната с допълнителни мерки през 2025 г.: инфлацията на храните в Хърватия се доближи до средната за еврозоната до април 2023 г., когато световните цени на храните отново се повишиха в началото на 2025 г. Това наложи да се предприемат допълнителни мерки, тъй като таваните на цените не можеха да предотвратя нов ценови скок. Тези мерки не бяха свързани с приемането на еврото, а по-скоро с общоевропейско увеличение на цените на храните поради геополитическа нестабилност и заплахи от тарифи.

Мониторинг на показателите за инфлация

Индикатор

Какво се случи след влизането на Хърватия в еврозоната?

Инспекции

През първите две седмици Държавният инспекторат е установил неоправдани надценки в 40% от посетените от него магазини и е наложил значителни глоби.

Проверки

Отделна проверка на място две седмици по-късно все още показва, че 25% от търговците на дребно са увеличили спекулативно цените.

Анализ

Анализът на ЕЦБ установи едномесечен скок в някои цени през януари 2023 г., но общото увеличение на инфлацията през този месец беше само 0,3%.

Проучване

Академично проучване отдава 16% от инфлацията в началото на 2023 г. при храните, хотелите и дрехите на закръгляване, свързано с еврото, без да открива цялостно въздействие върху инфлацията.

Мерки за неутрализиране на спекулативно увеличение на цените

Периоди

Мерки

юли – декември 2022 г.

Задължително показване на всички цени в местна валута и евро.

януари 2023 г.

Блиц инспекции и глоби; заплаха за увеличаване на ДДС на секторно ниво. На Комисията за защита на конкуренцията, Комисията за защита на потребителите и Данъчната администрация е наредено да обявят нарушителите и да глобяват.

февруари 2023 г.

Стартиране на мобилното приложение „Движение на цените” и денонощната гореща линия „Hello, Inspector”.

септември 2023 г.

Ценови таван за 30 основни продукта (хляб, месо, мляко, брашно, олио, птици, някои хигиенни артикули).

февруари 2025 г.

Списъкът с ценови ограничения е разширен до 70 стоки, обхващащи повече месо, млечни продукти, плодове и зеленчуци, както и домакински консумативи.

юни 2025 г.

Задължение за всички търговци на дребно да публикуват ежедневно ценоразпис.

Мерки от 2025 г. за ограничаване на безпринципното поведение на търговците.

Регламентът за таван на цените беше разширен през февруари 2025 г. до 70 артикула и остава в сила до март 2026 г. През 2025-2026 г. правителството премина от фиксирани тавани към инструменти за прозрачност и конкуренция. Те включват ежедневно електронно оповестяване на цените и целенасочена подкрепа на доходите за нуждаещи се семейства.

Post Views: 84

ПАРИ

Европейската централна банка все още изразява резерви към напъните на Борисов и Пеевски

Западни медии: Европейската централна банка все още изразява резерви към България

Световни издания коментират положителната оценка, която България получи от Европейската комисия (ЕК) и Европейската централна банка (ЕЦБ) по отношение на изпълнение на критериите за присъединяване към еврозоната от 1 януари 2026 г..

Пътят на България към единното европейско валутно пространство беше изпълнен със закъснения, понеже страната се бореше с политическа нестабилност и популистки отпор срещу общата европейска валута, пише в. „Файненшъл таймс“. През последните четири години в България се произведоха седем вота за парламент, като редица неустойчиви правителства допринесоха за забавянето на приемането на еврото, отбелязва британският вестник.

Съпротивата срещу присъединяването към еврозоната от страна на популистки проруски сили в България обаче не стихва. Независимият президент на страната Румен Радев също предложи произвеждането на референдум по въпроса – ход, който представители на правителството окачествиха като саботаж, допълва „Файненшъл таймс“.

Всички членове на ЕС, които все още не са приели единната валута, трябва да докажат, че са се сближили с останалите европейски икономики, за да се присъединят към еврозоната. Например те трябва да покажат, че инфлацията е под контрол и не надхвърля 1,5 % от средната в трите държави от еврозоната с най-ниска инфлация, пише още „Файненшъл таймс“.

България не успя да изпълни критериите за инфлацията през 2024 г., което забави присъединяването ѝ с една година. През април обаче инфлацията се забави до 3,5 % и с това бе изпълнено последното условие за приемане на еврото през 2026 г., обобщава „Файненшъл таймс“.
Изданието „Политико“ също се спира по-подробно върху трудностите, пред които беше изправена България по пътя си към еврозоната.

Балканската страна с население от 6,4 милиона души се ангажира да се присъедини към еврозоната през 2007 г., но неколкократно получи отказ, след като не успя да изпълни редица от т.нар. критерии за конвергенция, които имат за цел да гарантират икономическа и правна съвместимост, пише изданието. Трайно високата инфлация след пандемията и инвазията в Украйна провалиха шансовете ѝ да се присъедини към клуба през 2024 и 2025 г., отбелязва „Политико“.

Финансовите власти успяха да овладеят инфлацията, която през 12-те месеца до април възлизаше средно на 2,7%. В началото на тази година вътрешната инфлация се повиши до 4% поради прекратяването на някои мерки за подпомагане от времето на пандемията. Но този ефект ще бъде „временен“, заяви във вторник Масимо Суарди, ръководител на дирекция „Икономически и финансови въпроси“ към ЕК, добавя „Политико“.

Суарди също така поздрави България за „сравнително гъвкавите и ефективни“ пазари на труда и „много ниския“ държавен дълг, който със своите 24,1% от брутния вътрешен продукт е вторият най-нисък в ЕС и е значително под референтната стойност от 60%, необходима за присъединяване към еврозоната, пише още „Политико“.

Суарди обаче отбеляза, че страната е прекалено зависима от изкопаемите горива. Други слабости, които той отбеляза, са недостигът на квалифицирана работна ръка и недостатъците в образователната система. По данни на ЕК 30,3% от населението на България е изложено на риск от бедност или социално изключване, посочва „Политико“.

Въпреки че почасовите разходи за труд в България все още са най-ниските в ЕС, ръстът на заплатите трябва да съответства на този на производителността, за да се запази конкурентоспособността и привлекателността на страната за чуждестранните инвеститори, заяви ЕЦБ, добавя „Политико“.

Освен това монетарните власти са притеснени от резултатите на България в борбата срещу прането на пари, заради което страната беше включена в „сивия списък“ на Специалната група за финансови действия, изискващ засилено наблюдение. В този списък попадат страни като Сирия, Венецуела и Йемен, припомня изданието.

Германският в. „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ поставя акцент върху позициите, които ЕК и ЕЦБ изразяват в конвергентните си доклади.

ЕК препоръча на страните от еврозоната да приемат България като 21-вият член на единното европейско валутно пространство. Докато ЕК смята, че условията за присъединяване на България са изцяло изпълнени, ЕЦБ все още изразява леки резерви, но не се противопоставя на приемането на страната в еврозоната, отбелязва германското издание.

В доклада на ЕЦБ се посочва, че с оглед на „качеството“ на институциите и вземането на политически решения България все още е изправена пред някои „изисквания“, свързани с борбата срещу корупцията, ефективността на публичната администрация, справедливостта на данъчното облагане и независимостта на съдебната система, пише още „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“.

След като бе оповестено решението на ЕК обаче България разсея всички резерви, че предприема твърде малко мерки срещу корупцията и че страда от зле функциониращо върховенство на закона, коментира германският вестник.

„Брюкселският орган и без това посочва, че единствено той разполага компетенцията да взема решение по предложенията за присъединяване, докато ЕЦБ единствено го „подпомага аналитично“, допълва изданието.

Германското сп. „Шпигел“ обръща внимание на вътрешнополитическата ситуация около присъединяването на България към еврозоната.

Дебатите за въвеждането на еврото в България са съпроводени от силни протести, отбелязва „Шпигел“. В събота поддръжници на проруски и националистически партии излязоха на демонстрации по улиците на София и други градове. Те настояват за запазване на лева като национална валута, понеже се притесняват, че преминаването към еврото ще доведе до повишаване на цените, коментира германското издание.
През февруари националисти запалиха огън пред входа на представителството на ЕС в София. Освен това те напръскаха с червена боя стъклената фасада на сградата и хвърлиха по нея коктейли „Молотов“ и яйца, пише още „Шпигел“.

Проруската националистическа опозиционна партия „Възраждане“ обвини властите, че фалшифицират данни, за да направят възможно въвеждането на еврото. Опозиционната партия казва, че с въвеждането на единната европейска валута България би загубила своя национален суверенитет, отбелязва германското списание.

Българското население е разделено по въпроса за еврото. Според проучване на общественото мнение, проведено от българската социологическа агенция „Мяра“ от 10 до 13 май, повече от половината от пълнолетните (54,9) са против въвеждането на еврото през 2026 г., отбелязва „Шпигел“.

Германското списание цитира и резултатите от анкета на „Галъп интернешънъл Болкан“ от втората половина на май, които показват, че 33% от респонеднтите „са склонни да виждат ползи“ от въвеждането на еврото. За разлика от тях 33% „по-скоро се опасяват от недостатъци“, а 23% не очакват нито предимства, нито недостатъци.

Тази медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 162

ПАРИ

Печалбите на соларните паркове в Европа паднаха до историческо дъно

Печалбите на соларните паркове в Европа паднаха до рекордно ниски нива, което поражда прогнози, че колкото повече се разширява индустрията, толкова повече цените им и съответно приходите им ще паднат, съобщи Bloomberg.

Най-голям е спадът в Испания, където т.нар. степен на улавяне, ключов измерител на рентабилността на активите от възобновяема енергия, е средно само 7% досега този месец, според данни на London Stock Exchange Group Plc. Това е спад спрямо 43% преди година.

„Най-големият рисков фактор за разширяването на възобновяемите енергийни източници е намаляващата рентабилност в соларния сектор“, коментира Натали Герл, водещ енергиен анализатор в LSEG. „По-ниските темпове на улавяне подкопават бизнес казуса за слънчевата енергия, излагайки на риск политическите слънчеви цели“.

Испания е отбелязала скок на слънчевия си капацитет над 50 гигавата, което е шест пъти повече, отколкото преди десетилетие, според BloombergNEF. Бързият растеж отразява по-широка европейска тенденция, движена отчасти от рязкото намаляване на разходите за соларните паркове.

Когато производството на електроенергия надвишава търсенето, това е проблем, защото обемът на батериите, включени в мрежите, все още не е наваксал бума на възобновяемите енергийни източници. Тъй като произведената енергия не може да се съхранява, свръхпредлагането изпраща цените на електроенергията – понякога дори под нулата.

Т.нар. ниво на улавяне в Испания е най-ниското ниво в Европа и би било още по-ниско, ако соларните централи не трябваше да намалят производството си този месец. Тази промяна съвпадна с увеличаването на газовата енергия, за да се стабилизира мрежата след общонационалното спиране на тока през април, причинено от свръхпроизводството на зелена енергия.