БЛОГ

Родна стряха

“Царина пристъпи към входната врата на бабината къща. Пантите й бяха ръждясали. Натисна леко резето. С лека ръка и с чалъм, всяка врата се отваря, казваше баба й, и влезе. Плахо. Несигурно. Не като едно време, когато беше дете и нахлуваше в същият този дом като фурия.

– Като птиче си, момичето ми – смееше се тогава баба й и подаваше дебела филия с лютеница.

– Като какво птиче, бабо? – бузките й винаги бяха жарнати с лек загар от мартенското слънце навън.

– Като птиче, от тези, най-малките. – смееше се възрастната жена. – Стрелкаш се като лястовиче из двора и в градината. Обикаляш, обикаляш, а после пак в гнездото си се връщаш.

– Аз нямам гнездо, бабо. Аз имам дом. – отвръщаше Царина. – И теб имам.

Изяде остатъка от филията и замислена от мъдростта на седемте си години добави:

– Твоите ръце са моето гнездо, бабо. Както лястовичето след полета си ляга в своето, така и аз полягвам в ръцете ти, а те ме стоплят, докато ме галиш.

Насълзиха се очите на Цвета и тя се обърна към печката да ги скрие. Забрадката, която носеше от години, отново приласка с краищата си мъката в сърцето на старата жена, която винаги търсеше пролука от душата й.

– Не забравяй, детето ми, че когато лястовичетата укрепнат и станат самостоятелни, те напускат гнездото си и отлитат. Защото порастват и трябва да заживеят сами. И тогава майките им осиротяват.

– А какъв живот водят техните майки щом останат самички? – полюбопитства Царина.

– Опустял живот – въздъхна баба й. – Ничий, тъй да се каже. Останеш ли сам, всичко около теб губи цвета си, светлината си, смисъла…. След време и домът опустява и остава сам.

Малкото момиченце не доумяваше как цветната и китна градина на баба й и двора й, пълен с овошки и животинки можеше да опустее и да загуби светлината си и отново попита:

– А как разбираш, че един дом остава сам? Нали в него има толкова много неща?

– Когато пораснеш, ще разбереш, че един дом е опустял, когато на прага му отвориш вратата и тежко, протяжно проскърцване издава болката от самотата му. Когато съзреш паяжините, които с тънки и фини дантели са украсили ъглите. Старите семейни фотографии, пожълтели от тежестта на времето ще ти подсказват, че нечий живот е оставил своите следи чрез поколението си. Забележи, че краищата им винаги са намачкани и оръфани. Сякаш отлетелите години от мъка са загризали запечатаните спомени.

– А в такъв опустял дом аз как да открия спомена от теб? – упорстваше детето.

– Дори и да ме няма на този свят, аз винаги ще бъда в този дом, момичето ми. Запомни това. Виждаш ли това клонче, натопено в бурканче до прозореца? То е като мен. Сега седи и търпеливо чака да дойде пролетта. Живее от топлината на къщата ни, от слънцето, което наднича през прозореца и от силата, която му дава самото очакване. Та един ден и аз така ще бъда. Ще те очаквам, седнала до прозореца. Ще черпя живот от спомените и ще те чакам да се върнеш, когато отлетиш от гнездото си.

-А ако все пак умреш? – със страх попита детето. – Тогава как ще ме чакаш?

– Тогава душата ми ще те чака, момичето ми. Тя ще се прероди в това клонче. И винаги ще стои на прозореца в очакване.”

“Рошавите мисли на едно влюбено момиче”, Галя Кутулева

Post Views: 80

БЛОГ

Бях позабравил тази прочута българска злоба…

Ей, бях позабравил тази прочута българска злоба… или както модерно ѝ казват днес – хейт.

За десетте дни, които прекарах в България, си припомних колко настойчиво може да пробива мозъка. Цените в заведенията, цената на таратора, цената на цацата… Чак да ти се отядат тараторът и цацата, а бирата да ти се отпие.

Само че никой не ви е изпращал телеграма, че сте длъжни да ходите на ресторант. Истината е проста – имаш възможност, угаждаш си. Нямаш – отиваш до магазина, купуваш продуктите и си правиш таратора вкъщи. Само че, докато си на опашката, погледни колко струват продуктите. Виж и сметките за ток, вода, наеми. Провери си фиша за заплата – колко са се вдигнали осигуровките и разходите за труд.

Защо? Защото човекът, който ти сервира този таратор, плаща абсолютно същите разходи – плюс още десетки други, които ти дори не виждаш.

Превърнахте ресторантите и цените им в любимата тема на всяка неизмита уста. Да, неизмита. Качете се в градския транспорт и сами ще се уверите, че хигиената не ни е най-силната страна. Но никой не прави ежедневни анализи защо билетът е по-скъп, защо автомивката вече струва 25 евро, защо всичко поскъпва. Не – най-важното е колко струва тараторът в Слънчев бряг.

И знаете ли кое е най-тъжното?

Никой не е направил толкова силна антиреклама на българското Черноморие, колкото самите българи. Това го умеем без конкуренция. Пионер беше Waлери Симеонов с рупор онова подобие на репортер Лора Стаматис. От известно време ме гони усещането, че са се клонирали…

Post Views: 6

БЛОГ

Тогава, какъв съм аз?

Роден съм бял, което ме прави расист.

Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.

Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.

Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.

Аз съм християнин и не съм Атеист..

Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.

Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.

Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.

Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.

Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …

Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.

Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.

Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.

Пия значи съм Алкохолик.

Пуша цигари, което ме прави наркоман.

Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…

Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…

А наздраве!
😁😁😁😁😁

Post Views: 7

БЛОГ

Дебилно поколение

Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.

И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.

Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“

Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂

Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.

Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.

Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.

Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.

Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“

Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.

В България бях виждал само отвертка и чук.😳

Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.

Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇

💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.

Post Views: 6