БЛОГ

Родна стряха

“Царина пристъпи към входната врата на бабината къща. Пантите й бяха ръждясали. Натисна леко резето. С лека ръка и с чалъм, всяка врата се отваря, казваше баба й, и влезе. Плахо. Несигурно. Не като едно време, когато беше дете и нахлуваше в същият този дом като фурия.

– Като птиче си, момичето ми – смееше се тогава баба й и подаваше дебела филия с лютеница.

– Като какво птиче, бабо? – бузките й винаги бяха жарнати с лек загар от мартенското слънце навън.

– Като птиче, от тези, най-малките. – смееше се възрастната жена. – Стрелкаш се като лястовиче из двора и в градината. Обикаляш, обикаляш, а после пак в гнездото си се връщаш.

– Аз нямам гнездо, бабо. Аз имам дом. – отвръщаше Царина. – И теб имам.

Изяде остатъка от филията и замислена от мъдростта на седемте си години добави:

– Твоите ръце са моето гнездо, бабо. Както лястовичето след полета си ляга в своето, така и аз полягвам в ръцете ти, а те ме стоплят, докато ме галиш.

Насълзиха се очите на Цвета и тя се обърна към печката да ги скрие. Забрадката, която носеше от години, отново приласка с краищата си мъката в сърцето на старата жена, която винаги търсеше пролука от душата й.

– Не забравяй, детето ми, че когато лястовичетата укрепнат и станат самостоятелни, те напускат гнездото си и отлитат. Защото порастват и трябва да заживеят сами. И тогава майките им осиротяват.

– А какъв живот водят техните майки щом останат самички? – полюбопитства Царина.

– Опустял живот – въздъхна баба й. – Ничий, тъй да се каже. Останеш ли сам, всичко около теб губи цвета си, светлината си, смисъла…. След време и домът опустява и остава сам.

Малкото момиченце не доумяваше как цветната и китна градина на баба й и двора й, пълен с овошки и животинки можеше да опустее и да загуби светлината си и отново попита:

– А как разбираш, че един дом остава сам? Нали в него има толкова много неща?

– Когато пораснеш, ще разбереш, че един дом е опустял, когато на прага му отвориш вратата и тежко, протяжно проскърцване издава болката от самотата му. Когато съзреш паяжините, които с тънки и фини дантели са украсили ъглите. Старите семейни фотографии, пожълтели от тежестта на времето ще ти подсказват, че нечий живот е оставил своите следи чрез поколението си. Забележи, че краищата им винаги са намачкани и оръфани. Сякаш отлетелите години от мъка са загризали запечатаните спомени.

– А в такъв опустял дом аз как да открия спомена от теб? – упорстваше детето.

– Дори и да ме няма на този свят, аз винаги ще бъда в този дом, момичето ми. Запомни това. Виждаш ли това клонче, натопено в бурканче до прозореца? То е като мен. Сега седи и търпеливо чака да дойде пролетта. Живее от топлината на къщата ни, от слънцето, което наднича през прозореца и от силата, която му дава самото очакване. Та един ден и аз така ще бъда. Ще те очаквам, седнала до прозореца. Ще черпя живот от спомените и ще те чакам да се върнеш, когато отлетиш от гнездото си.

-А ако все пак умреш? – със страх попита детето. – Тогава как ще ме чакаш?

– Тогава душата ми ще те чака, момичето ми. Тя ще се прероди в това клонче. И винаги ще стои на прозореца в очакване.”

“Рошавите мисли на едно влюбено момиче”, Галя Кутулева

БЛОГ

Изглежда ли ви екологично? 😡

Едно старо дърво:

– поглъща около 22 кг въглероден двуокис годишно и изработва достатъчно кислород за двама човека;

– стабилизира почвата и предотвратява ерозията. Корените помагат за задържане на вода в почвата;

– отразява и поглъща част от слънчевата енергия и помага да се охлажда околната среда. Едно дърво може да има охлаждащия ефект на десет климатика;

– способства за образуването на облаци, така влияе положително на микро климата;

– падащите по земята листа се превръщат в тор и правят почвата плодородна, което поддържа растежа на други растения;

– поглъща праха и замърсителите, като азотен окис и серен диоксид, което подобрява качеството на въздуха;

– осигурява обитаема среда и храна за различни животни, птици, насекоми, гризачи;

– действа като естествена звукова бариера в населените райони;

– естествена защита е от вятър, студ и снегонавявания през зимата;

– намалява стреса и подобрява психическото здраве;

– прави околната среда красива.
Колко дървета е трябвало да бъдат унищожени, за да се разположат тези панели?

Изглежда ли ви екологично? 😡

БЛОГ

ДУМИТЕ НА НЕБИОЛОГИЧНАТА МИ ДЪЩЕРЯ ПРЕД СЪДА ПРОМЕНИХА ПРИСЪДАТА В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ

Влюбих се в Моли в момента, в който я видях. Тя беше великолепна, но това не попречи на бившето и гадже да я напусне, когато тя забременя.

Тя плака на рамото ми.

Бях лудо влюбен, затова я помолих да се омъжи за мен.

Просто исках да съм с нея.

Моли мразеше всяка секунда от бременността си.

Надявах се да се развесели, когато бебето се роди. Но когато Амелия се появи на бял свят, Моли само хленчеше, тъй като й липсваше старият й живот. Тя почти не се интересуваше от дъщеря си.

Но Амелия?

За мен тя беше целият свят, моята светлина.

Живяхме този странен живот в продължение на 5 години, докато един ден Моли хвърли бомбата: “Искам развод! Писна ми от теб и това дете! Иска ми се никога да не я бях имал!”

Това беше удар за мен.

Месец по-късно тя отново се събра с Танер – същият, който я заряза!

Докато Амелия и аз се карахме, Моли си играеше наоколо.

Дъщеря ми и аз тъкмо бяхме започнали да възстановяваме живота си, когато Моли се появи отново:

Тя: “Танър най-накрая е готов да стане баща. Дайте ми дъщеря ми.”
Аз: “Ти сериозно ли?! Тя ми е дъщеря. Бях тук, когато ти беше навън и правеше Бог знае какво!”
Тя: “Кой съд ще застане на твоя страна?! Тя е наша кръвна дъщеря. Ти си нищо за нея!”

Денят на страшния съд дойде а аз знаех как стават тези неща – майките винаги печелят.

Мисълта да загубя момиченцето си ме съсипваше.

Бяхме в съда и точно когато си помислих, че всичко е свършило, хванал глава в ръцете си, чух познат глас: “Извинете, мога ли да кажа нещо?”

Това беше моето дете. Тя ме погледна и се усмихна.

Изпитах надежда.

„Виждате ли… Ваша чест? Ваша чест, аз имам само един баща. Не искам да живея с този мъж, когото дори не познавам, или с майка ми – тя никога не ме е обичала. Спомням си, че тя каза, че съжалява, че съм се родила. Но, гатко Марк винаги е бил до мен. Той ме научи как да карам колело, грижеше се за мен, когато бях болна.

Моля, позволете ми да го запазя, той е моят най-добър приятел и баща.

След думите и съдията побърза да да оповести присъдата. Моето момиченце остана с мен. Моли крещеше, заплашваше и ни гонеше, но не ни пукаше.

Имахме се един друг.”