След неуспешния опит за пробив на „хуманитарния конвой” във Венецуела от територията на Колумбия, в началото на март правителството на Венецуела реши да не преследва самозванеца Хуан Гуайдо (макар и да е налице решението за ареста му) и му позволи да влезе в страната. Забележими вълнения по повод непристигналата в страната продоволствена помощ нямаше. Чуждестранните сценаристи надцениха антиправителствените настроения на населението на Венецуела.

Освен това буквално на следващия ден след появата в Каракас на Гуайдо се проведе хакерска атака срещу главната венецуелска ВЕЦ „Гури”, доставяща близо 80% от електричеството в страната. Голяма част на Каракас и много региони потънаха в мрак и това позволи на Гуайдо отново да призове населението на протест, обявявайки за причина за аварията „хроничното недофинансиране” на ВЕЦ.

Министърът на информацията и връзките на Венецуела Хорхе Родригес обвини за кибератаката САЩ. Правителството на Венецуела ще предостави доказателства за вината на Щатите на ООН. Аварии в електроснабдяването се случват във Венецуела откакто на власт през 1998 година дойде Уго Чавес. Причината винаги са хакерски атаки. Известни са и авторите им, в това число и групата „Бинарни стражи”, работеща под патронажа на американския сенатор Марко Рубио.

Следвайки призива на Гуайдо, миналите почивни дни на улиците отново наизлязоха неговите привърженици, но те бяха посрещнати от хиляди граждани, които подкрепят правителството. Убеждавайки се, че няма да събере достатъчно подкрепа в столицата, Хуан Гуайдо обяви своята обиколка по страната, след което той има намерение да „оглави марша към Каракас”. Ако му бъде позволено, то Каракас го очакват не само „общонационални маршове”, но и „венецуелмайдан”. В страната, която живее половин година в условията на хиперинфлация, с американски долари не е трудно да се купи необходимото количество статисти за ролята на „жадуващи да получат свободата”. Те може да се използват за провокирането на безредици с полицията. Ще се появи и сценарият с „мъчениците, паднали от ръката на тирана”.

Не случайно Вашингтон пуска в устата на Гуайдо фрази, които изглеждат преждевременни на пръв поглед: „При нужда ще разчитаме на външна намеса”. И тук се натрапват определени изводи.

На първо място, след като не разчитат на това, че Гуайдо ще успее да мобилизира населението за мирно отстраняване на правителството, във Вашингттон планират да използват „общонационалния протестен марш”, за да организират провокации и сблъсъци между привържениците и противниците на Мадуро с цел да се компрометира венецуелският режим в очите на международната общност.

На второ място, хакерските атака по енергийната система на Венецуела и нейните управленски органи задължително ще продължи.

Първостепенно внимание ще се насочи към икономическото удушаване на Венецуела. Затова и придобива особено значение икономическата помощ на Венецуела от страна на Русия. Не е изключено, че в скоро бъдеще тя може да стане решаващ фактор за оцеляване на венецуелския режим. Сега Русия доставя на Венецуела 600 хил. тона пшеница годишно, което е основата на борбата срещу глада. Предполага се увеличаването на помощта чрез разширяването на видовете хранителни стоки. При такава помощ ситуацията не може да се доведе до пълен колапс, но точка на критическия обрат може да стане решението на конгреса на САЩ за въвеждането на морска блокада на Венецуела.

На правителството на Мадуро няма да му остане нищо друго, освен да обяви извънредно положение, да ограничи възможностите на опозицията и да въведе категорична система за разпределение на продуктите. Страната не е в състояние да купува храна от другите партньори за „живи пари”, защото сметките на държавната петролна компания PDVSA (това е основният източник на валута във Венецуела) са замразени в американските банки.

Влошаването на ситуацията с продоволствието и мерките на венецуелското правителство по отношение на опозицията ще дадат повод на Вашингтон да обяви Венецуела за „провалена държава” (Failed State) и да пристъпят към осъществяването на варианта с „хуманитарната намеса”. Основното препятствие за провеждането на този вариант ще стане армията на Венецуела. Повечето венецуелски офицери идват от бедните среди и са антиамерикански настроени. Те са лоялни към президента Мадуро. Армията на Венецуела има достатъчно сили да отблъсне агресията. Тя разполага с 200 танка Т-72, няколко стотин бронетранспортьора, система за противоракетна отбрана С-300 и много други различни видове руска военна екипировка. Значителна част от офицерския корпус е обучен в Руската федерация.

ЦРУ несъмнено ще се опита да подкупи и разложи ръководството на армията, както беше направено с генералите на армията на Саддам Хюсеин преди началото на операция „Шок и благоговение” през 2003 година. Досега обаче венецуелските генерали са показали идеологическа и политическа твърдост.

Съдейки по ситуацията, Венецуела, след Сирия, се превръща в нова точка на сблъсък между стратегическите интереси на Русия и САЩ, и Русия възнамерява да даде решаващ отпор на политиката на едностранния американски диктат.

Водената от Америка намеса във Венецуела няма да се превърне в гражданска война, както би искал Вашингтон. Армията и мнозинството от населението ще останат на страната на правителството, те ще възприемат появата на чуждестранни войски, без значение какъв „покрив” имат, като агресия. Това ще даде на Русия всички международни правни основания за оказване на военна помощ на Каракас, включително модерно оборудване и съветници.

Вашингтон не взема под внимание факта, че всяка военна намеса с цел свалянето на венецуелското правителство ще бъде разглеждана от народа на страната като американска агресия и ще предизвика решаващ отпор. Съединените щати, стъпка по стъпка, се отправят към война във Венецуела, но тази война ще бъде препъни-камъкът, върху който ще бъде изпитана валидността на претенциите на Вашингтон за ролята му в суверенния свят.

И има шанс тези претенции да не бъдат оправдани.