АНАЛИЗИ

АЙНЩАЙН: ЗАЩО СОЦИАЛИЗЪМ?

Желателно ли е онзи, който не е никакъв експерт по икономически или социални въпроси да изказва своето мнение относно социализма? Поради ред причини считам, че е.

Нека първо разгледаме този въпрос от гледна точка на научното познание. Може би изглежда сякаш няма съществени методологически различия между астрономията и икономиката – учените и в двете области се опитват да открият законите на общата приемливост в ограничен кръг явления, за да направят връзката между тях колкото се може по-ясна и разбираема. Но в действителност методологически различия съществуват. Откриването на общи закони в областта на икономиката е трудно начинание поради това, че наблюдаваните явления често зависят от множество фактори, които изключително трудно могат да бъдат оценени поотделно. В допълнение опитът, който е натрупан от началото на така наречения цивилизован период на човешката история — както е добре известно – в голяма степен стимулира фактори, чиито характер далеч не е само икономически. Някои от водещите в исторически план държави, дължат своето съществуване на завоевания например. Завоевателите се обособяват – както законово, така и икономически – като привилегирована класа в завладяната страна. Добивайки права върху собствеността над земята, те назначават водачи от собствените си редици. Онези, от които зависи образованието, превръщат класовото разделение на обществото в трайна институция, създавайки ценностни системи, които оттам нататък, до голяма степен несъзнателно, направляват социалното поведение на другите.

Но историческата традиция е, така да се каже, от вчера. Никъде не сме превъзмогнали напълно онова, което Торстейн Веблен нарече “хищническа фаза” на човешкото развитие. Наблюдаваните икономически явления принадлежат тъкмо на хищническата фаза и следователно законите, които можем да изведем от тях, не са приложими към други фази. И тъй като действителните цели на социализма са именно преодоляването и отиването отвъд хищническата фаза на човешкото развитие, то икономическите науки в настоящото си състояние, могат да осветлят единствено малка част от бъдещото социалистическо общество.

Второ, социализмът има социална и етическа цел. Науката, от друга страна, не може да създава цели, още по-малко пък да ги възпитава в човешките същества. Тя би могла, най-много, да предостави средствата чрез които да се постигнат определени цели. Но самите цели биват заченати от личности с високи етически идеали и доколкото те не са мъртвородени, а витални и енергични, биват приемани и пренасяни от толкова много хора, които, отчасти несъзнателно, предопределят бавната, но сигурна еволюция в обществото.

Тези причини ни казват, че трябва да бъдем нащрек за опасността от това да надценим науката и нейните методи, когато става дума за касаещите човека проблеми. Също така, не трябва да приемаме и че експертите са единствените, които имат правото да изразяват своето мнение по въпроси отнасящи се до организацията на обществото.

От известно време се чуват гласове, които твърдят, че човечеството минава през криза и че стабилността ни е силно разклатена. Характерно за подобни ситуации е, че индивидите усещат безразличие и дори враждебност спрямо големите или малки групи, към които принадлежат. За да илюстрирам мисълта си, позволете да опиша нещо от личния ми опит. Наскоро, заедно с един интелигентен и благоразположен човек, обсъдихме опасността от нова война, която по мое мнение поставя под сериозна заплаха съществуването на човечеството и отбелязах, че единствено една наднационална организация би могла да предложи защита срещу нея. Тогава моят гостенин, с хладен и спокоен глас, отвърна: “Защо се противопоставяте толкова дълбоко на изличаването на човешката раса?”

Сигурен съм, че преди по-малко от век не би било така лесно да се изкаже подобно становище. Това е позиция на човек, който дълго се е борил да достигне до вътрешно равновесие и повече или по-малко е загубил надеждата за успех – израз на болезнена самота и изолация, от която страдат толкова много хора от нашето време. Каква е причината и има ли изход?

Лесно е да се повдигнат подобни въпроси, но е трудно да им бъде отговорено с каквато и да било степен на сигурност. Въпреки това трябва да опитам, доколкото мога, макар да съм наясно с факта, че нашите чувства и стремления са често противоречиви и неясни, и че не могат да се изразят в лесни и опростени формули.

Човек е едновременно самотно и социално същество. Доколкото е самотен, той претендира да защити своето собственото, както и на близките си, съществуване; да задоволи личните си копнежи и да развие присъщите си способности. Доколкото е социален, той се стреми да получи признанието и любовта на своите събратя, да сподели техните удоволствия, да ги утеши в скръбта им, но и да подобри условията им на живот. Единствено съществуването на тези променливи и често противостоящи си стремления отчита особеностите на човека. Тяхното специфично комбиниране предопределя степента, в която човек може да постигне вътрешно равновесие и така да допринесе за благото на обществото. Напълно възможно е относителната сила на тези два стремежа, в основата си да е наследствено предрешена. Но личността, която в крайна сметка се формира, е следствие от средата, в която се намира човекът по време на своето развитие – както от структурите и традициите на обществото, в което израства, така и от оценките за конкретните поведения в него. За човека абстрактната концепция за “общество” е сборът от неговите преки и непреки връзки, както със своите съвременници, така и с всички хора от предшестващите поколения. Отделният човек е способен да мисли, чувства, да се стреми да осъществява целите си и да работи за себе си, но той зависи до голяма степен и от обществото – в своето физическо, интелектуално и емоционално съществуване – и то така, че е невъзможно да го мислим или разбираме извън рамката, зададена от него. Обществото е това, което ни осигурява храната, дрехите, дома, средствата за производство, езика, формите и голяма част от съдържанието на мисълта. Нашият живот е възможен поради труда и достиженията на толкова милиони минали и настоящи съществувания, всички те скрити зад скромната дума “общество”.

Очевидно е следователно, че зависимостта на човека от обществото е естествен, природен факт, който не може да бъде пренебрегнат. Така стоят нещата и с мравките и пчелите. Въпреки това, докато при тях процесът на живота е фиксиран до най-малките си детайли от непоколебимостта на наследствените инстинкти, то нашите социални шарки, ведно с връзките помежду ни, са променливи и податливи на влияния. Паметта, способността за формиране на нови комбинации и дарбата на вербалното общуване са направили възможно независимото от биологическите необходимости развитие на човека. Подобно развитие се проявява в традициите, институциите и организациите; в литературата, в произведенията на изкуството, в науката и в техническите достижения. Това обяснява как става така, че в известен смисъл човек да може да повлияе на живота си чрез собственото си поведение и как в този процес съзнателността и желанието могат да изиграят съществена роля.

По рождение, посредством наследствеността, човек придобива една биологическа обвързаност, която трябва да приемем за фиксирана и непроменима, и която включва и естествените стремления специфични за нашия вид. В рамките на живота си, в допълнение към това, придобиваме и културнa обвързаност, която наследяваме от обществото не само чрез общуване, но и благодарение на ред други взаимодействия. С течение на времето тази културна обвързаност търпи промени, като по този начин определя в голяма степен отношенията между индивидите и обществото. Съвременната антропология ни учи, чрез сравнителни изследвания на така наречените “примитивни култури”, че голяма част от общественото ни поведение може драстично да се разминава и да бъде поставено в зависимост от преобладаващите културни и организационни модели в обществото. Тъкмо така онези, които се стремят да подобрят човешката съдба, могат да оправдаят надеждите си. Поради биологичните си дадености човешките същества не са осъдени да се унищожават взаимно или да се прекланят пред жестока, самоубийствена съдба.

Ако се запитаме как структурите на обществото и културните отношения на човека трябва да се променят, за да може животът ни да бъде пределно удовлетворителен, е нужно да сме наясно с факта, че има определени условия, които остават непроменими. Както вече споменах, биологическите дадености на човека, от гледна точка на своята практическа цел, са непроменими. Освен това технологичното и демографско развитие от последните няколко века създадоха социални условия, които се установяват трайно. В относително гъсто населени региони, ведно с необходимите за тяхното продължително съществуване блага, абсолютно необходими са както екстремното разделение на труда, така и високоцентрализирания производствен апарат. Времето, в което индивидите или относително малките групи можеха да бъдат напълно самодостатъчни, макар да събужда идилични копнежи, си отиде завинаги. Би било малко преувеличено да твърдим, че човечеството, дори и сега, формира цялостна общност на производство и потребление.

Достигнах до мястото, в което мога накратко да посоча кое е онова, което стои зад кризата на нашето време. То засяга връзката между индивида и обществото. Индивидът е по-съзнателен отвсякога за своята зависимост от обществото. Но той не изпитва тази зависимост като положителен актив, органична сплав или защитна сила, а по-скоро като заплаха спрямо естествените си права и дори икономическото си съществуване. Нещо повече – ситуацията в обществото ни е такава, че акцентът все по-често бива поставян върху егоистичните стремежи в нас, докато социалните такива, които са по природа по-слаби, прогресивно се израждат. Всички човешки същества, без значение от тяхната позиция в обществото, страдат от това израждане. Несъзнателни затворници на собствения си егоизъм, те усещат несигурност и самота, която ги лишава от наивността, простотата и обикновените удоволствия от живота. Човек може да открие смисъл в живота, напук на краткостта и опасностите му, единствено чрез посвещаването си на обществото.

Икономическата анархия на капиталистическото общество, такава каквато съществува днес, е по мое мнение истинският източник на злото. Пред нас се изправя масивната общност на производителите, членовете на които са в непрестанен стремеж да се лишат един друг от плодовете на колективния труд – не чрез сила, но чрез позоваване на законно установените правила. В този смисъл е важно да схванем, че средствата за производство – което включва целия производствен капацитет необходим за производството, както на потребителски стоки, така и на капиталови такива – може да се превърне в, и в по-голямата си част е, частна собственост на определени лица. За улеснение в следващите редове ще наричам “работници” онези, които не споделят собствеността върху средствата за производство, макар това да не съответства напълно на обичайната употреба на термина.

Собствениците на средствата за производство са в позиция, която им позволя да закупуват трудовата сила на работниците. С помощта на средствата за производство работниците произвеждат стоки, които стават собственост на капиталиста. Същественият момент в този процес е връзката между онова, което работникът произвежда и онова, за което му бива заплащано – и двете измервани по отношение на реалната стойност. Доколкото трудовият договор е “свободен”, заплатата на работника се определя не от реалната стойност на продуктите, които произвежда, а от неговите минимални нужди и от изискванията на капиталиста за работната сила и нейните отношения спрямо броя на работниците, конкуриращи се за дадена позиция. Важно е да се разбере, че дори на теория заплатите на работниците не са предопределени от стойността на техните продукти.

Частният капитал се концентира в ръцете на малцина, отчасти заради съревнованието между капиталистите, отчасти заради техническия напредък и повишаващото се разпределение на труда, стимулиращо формирането на по-големи производствени единици за сметка на по-малките. Следствие от това развитие е олигархията на частния капитал, безкрайната мощ на която не може да бъде ефективно контролирана дори чрез едно демократично организирано политическо общество. Това се случва откакто членовете на законодателните органи са избирани от политически партии, до голяма степен финансирани или повлияни от капиталистите, които от изцяло практически нужди, отделят избирателя от законодателната власт. Друга последица е тази, че така представителите на народа не защитават в достатъчна степен интересите на непривилегированите. Още повече, че при съществуващите условия капиталистите неизбежно упражняват контрол, директно или не, върху основните източници на информация – преса, радио, образование. Изключително трудно е, а в повечето случаи дори невъзможно за отделния гражданин да достигне до обективни заключения, на базата на които да осъществи политическите си права.

Преобладаващата ситуация в една икономика, основана на частната собственост върху капитала, се характеризира чрез два основни принципа. На първо място – средствата за производство (капиталът) биват разпределяни от техните собственици както сметнат за добре; на второ – трудовоправното договаряне е свободно. В този смисъл, разбира се, няма такова нещо като чисто капиталистическо общество. И по-специално – би трябвало да се отбележи, че след дълга и горчива политическа борба, работниците успяват с това да обособят донякъде подобрена форма на “свободен трудов договор” за определени работни категории. Но, като цяло, днешната икономика не се различава много от “чистия” капитализъм.

Продукцията се извършва за печалба, а не за употреба. Няма положение, в което всички способни и желаещи да работят хора да бъдат привилегировани от това да имат работа. Почти винаги съществува една “армия от безработни”. Работниците са в постоянен страх от това, че може да загубят работата си. И понеже безработицата и слабото заплащане не осигуряват печеливш пазар, като следствие производството на потребителски стоки бива ограничавано и затруднено. Техническият прогрес често води до по-високи нива на безработица, вместо до облекчение за всички от тежестта на труда. Мотивите на печалбата, заедно с конкуренцията между капиталистите, са отговорни за несигурността в натрупването на капитал, което пък води след себе си до по-чести кризи. Неограничената конкуренция пък води след себе си огромно разхищение на труд и така стигаме до израждането на социалното съзнание на индивидите, за което вече споменах. Тъкмо него считам за най-голямото зло на капитализма. Цялата ни образователна система страда от това зло. В учениците се насажда нагласата за едно преувеличено съперничество, която ги учи да се прекланят пред придобития успех като пред трамплин за бъдещата си кариера.

Убеден съм, че има само един начин да се отървем от тези прекомерни злини, а именно – чрез установяване на социалистическа икономика, придружена от социално ориентирана образователна система. В подобна икономика средствата за производство ще бъдат притежавани от самото общество, а тяхната употреба ще бъде планирана. Плановата икономика, която напасва производството на нуждите на общността, би разпределяла труда между онези, които са способни да го извършват, гарантирайки препитание за всеки мъж, жена и дете. Образованието на индивидите, в допълнение към насърчаването на вродените им възможности, ще се опита да развие в тях чувството за отговорност към ближния в противовес на настоящата възхвала на успеха и властта.

Но това не е всичко. Необходимо е да запомним, че плановата икономика все още не е социализъм. Като такава тя може да бъде придружена от абсолютно поробване на личността. Социализмът изисква от нас да открием решение на някои изключително трудни социални и политически проблеми, като например как, с оглед на широкото централизиране на политическата и икономическа власт, да попречим на неограничената власт и надменността на бюрокрацията? Как правата на личността да бъдат съхранени и защитени, в противовес на мощта на бюрокрацията?

Яснотата по отношение на целите и проблемите на социализма е от огромно значение в епохата на преход, в която се намираме. Тъй като при настоящите условия свободните и безпрепятствени обсъждания на подобни проблеми са силно табуизирани, аз считам създаването на това списание за изключително важна обществена заслуга.

Йордан Малджански

АНАЛИЗИ

Уиткоф отново отиде при Путин, а Кремъл определи разговора като конструктивен. Украйна се готви за прекратяване на подкрепата от САЩ

Руският президент Владимир Путин разговаря в Кремъл с американския специален пратеник Стив Уиткоф, съобщи прессекретарят на Путин Дмитрий Песков, цитиран от ТАСС.

Разговорът между руския президент Владимир Путин и специалния пратеник на президента на САЩ Стивън Уиткоф, който се проведе в Кремъл на 25 април, сближи позициите на Русия и САЩ не само по въпроса за Украйна, но и по редица други теми.

Това заяви помощникът на руския лидер Юрий Ушаков пред журналисти след близо тричасовата среща.

„Разговорът ни позволи да сближим допълнително позициите на Русия и Съединените щати не само по темата за Украйна, но и по редица други международни въпроси“, каза той.

По думите на Ушаков тричасовият разговор е бил конструктивен и много полезен.

Той добави, че „беше обсъдена възможността за подновяване на преките преговори между представителите на Руската федерация и Украйна“

Това е втората срещу между Путин и Уиткоф за последните две седмици и четвъртата от началото на годината. Предишната се състоя в Санкт Петербург на 11 април и продължи над четири часа, припомня агенцията.

В дневния ред е решаването на украинския въпрос. Песков вече е отбелязвал, че проблемът има много аспекти, “материята е много сложна и затова по правило разговорите са доста продължителни”.

В Кремъл определят контактите с Уиткоф като извънредно полезни и подчертават, че това е много добър и надежден канал за запознаването на Путин и Тръмп с позициите на другата страна.

Пратеникът на Доналд Тръмп Стив Уиткоф се среща с Владимир Путин в Кремъл в момента за важни разговори.

Обърнете внимание, че Путин говори английски. pic.twitter.com/xWIeDGD6V3

— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 26, 2025

На видео, публикувано от пресцентъра на Кремъл, се вижда как Уиткоф и Путин се ръкуват и си разменят любезности, преди да седнат в двата края на овална маса. Путин е съпровождан от своя съветник по външнополитическите въпроси Юрий Ушаков и от ръководителя на Руския фонд за преки инвестиции Кирил Дмитриев. “Как се чувствате, г-н президент?”, обръща се Уиткоф към Путин. “Добре, благодаря Ви! А Вие как се чувствате?”, отговаря руският президент и подава ръка на Уиткоф. “Много се радвам да Ви видя!”, добавя специалният пратеник на Белия дом. След което двамата с Путин се отправят към масата за преговори.

Настоящото му посещение в Москва се провежда, ден след като Тръмп разкритикува руските удари с ракети и дронове срещу Киев, при което загинаха най-малко 12 души. Президентът написа в социалните мрежи “Владимир, спри!”.

Същевременно обаче американският президент заяви, че Русия вече е направила “доста голяма отстъпка”, като се е отказала да превземе цяла Украйна. “Следващите дни ще бъдат много важни. В момента се водят срещи. Мисля, че ще сключим сделка. Мисля, че се приближаваме”, заяви той вчера пред репортери.

Украйна се готви за най-лошия сценарий

Киев се готви за възможно оттегляне на по-нататъшна подкрепа от Съединените щати. Това съобщава Bild, позовавайки се на източник от украинското правителство.

“Ние се подготвяме за най-лошия сценарий. А именно – за края на подкрепата от Съединените щати”, цитира изданието своя източник. Служителят, пожелал анонимност, казал още, че има нарастващо разочарование в украинското ръководство от мирния план, предложен от Вашингтон, както и липсата на натиск от страна на президента на САЩ Доналд Тръмп върху Владимир Путин и нежеланието на американската страна да засили санкциите срещу Русия.

“Надявахме се, че това е само неговата тактика на преговори. Но той не оказва натиск върху Путин, не налага никакви санкции и дори не изразява публично възмущение от бруталните атаки срещу мирни украински граждани”, обяснил източникът.

Той подчертал, че предложените от САЩ условия на мирното споразумение не отговарят на интересите на Украйна. “Това, което е записано на хартия и това, което получаваме като сигнали по време на преговорите, е неприемливо. Ние няма да се предадем просто така. Дори правителството да иска да направи това, а това не е така, народът ще се изкаже против”, добавил източникът.

Сега, както пише Bild, украинската стратегия е да търси преразглеждане на американските условия, като същевременно провежда консултации с лидерите на европейските страни. По-специално, като част от тези усилия се очаква президентът Володимир Зеленски да се срещне с Доналд Тръмп на церемонията за сбогуване с папа Франциск, която ще се състои в събота, 26 април.

На 18 април Тръмп каза, че преговорите за прекратяване на войната в Украйна са “близо до кулминацията си” и предупреди, че ако скоро не бъде постигнат напредък, Съединените щати могат да се оттеглят от процеса.

На украинската страна беше даден проект за мирно споразумение на една страница, в който ясно се посочва, че това е “последното предложение” на Вашингтон. Според Axios планът призовава за признаване на анексирането на Крим, както и запазване на руския контрол върху окупираните територии на Донецка, Луганска, Запорожка и Херсонска области. Като част от компромиса Украйна ще получи официален контрол над Запорожката АЕЦ, но тя ще се управлява от Съединените щати. Други условия включват Киев да се откаже от желанието си да се присъедини към НАТО и да подпише споразумение със САЩ за съвместно разработване на природните ресурси на Украйна. Освен това Тръмп обещава да премахне всички санкции, наложени на Русия след 2014 г.

На 23 април в Лондон беше планирана среща на външните министри на Великобритания, Франция, Германия, Украйна и държавния секретар на САЩ Марко Рубио. Ден преди това обаче Владимир Зеленски за пореден път публично заяви, че Украйна никога няма да признае анексирането на Крим. Тази позиция доведе до отказа на Рубио да участва в преговорите. Ръководителите на външните министерства на Франция и Германия скоро взеха подобни решения. В резултат срещата се проведе на по-ниско ниво.

Изявлението на Зеленски предизвика острата реакция на Доналд Тръмп. Той обвини украинския президент в удължаване на войната и каза, че “след три години Зеленски може да загуби страната”. На 24 април украинският президент обяви, че никакви мирни споразумения не могат да противоречат на Конституцията на Украйна. Той каза, че предложения за алтернативно мирно споразумение са били представени на Тръмп за разглеждане.

#thesofiatimes #bulgaria #news

Тази медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

АНАЛИЗИ

Фалшива демокрация с фалшив Коституционен съд водят до тирания

Ретроградността, комбинирана с невежество, чисти пътя към авторитаризма

Конституцията и законът би трябвало да дават гаранции за независимостта и безпристрастността на Конституционния съд като върховен пазител на основния закон и ценностите на демокрацията. 12 съдии, избирани и назначавани от Народното събрание, президента и съдебната власт – все институции, които по определение са носители на демокрацията и разделението на властите. Самите съдии по правило са юристи с високи професионални и нравствени качества, най-малко с 15-годишен юридически стаж. Ротацията на 9-годишните мандати е през 3 години, съставът се подменя на части постоянно, за мнозинство трябват поне 7 съдии. На теория изглежда чудесно.

Въпреки всички гаранции обаче, КС е отражение на държавата в момента на попълването на квотите в него. Той отразява институциите, които го попълват. Виждаме какво мисли президентът, какво е нивото на компетентност и какви са пазарлъците в парламента, ясно се очертава моралът, на който носители са двете върховни съдилища. И когато живеем в демокрация, ама не съвсем, тогава и КС е КС, ама не съвсем.

Имайки криза, предизвикана от опита на задкулисието напълно да овладее държавата, е съвсем логично, че то би се прицелило в реперите на справедливостта и правовия ред. КС по презумпция е такъв. Въпреки че някои от решенията им разколебават това (справка – делото за Истанбулската конвенция).

Ако президентът има някои ретроградни възгледи, няма как да очакваме да не прати юристи с консервативни нагласи в КС, за които Европейския съд за правата на човека, например, е плод на либералния заговор. Ако имаме пореден

парламент, който е абсолютно политическо дъно,

как да очакваме квотата му да е заета от хора, които не са калинки. Всъщност, в случаите, когато през парламентарната квота се е промъквал някой читав, то е било, за да бъде замазан скандал. Като например този с Венета Марковска. На партийните лидери и през ум не бива да им минава да пращат в КС хора от типа на Десислава Атанасова. Дори да приемем, че тя е добър юрист (за което няма доказателства), то дългата ѝ партийна кариера не може просто да бъде заличена с магическа пръчица и един ден тя да се събуди независима от ГЕРБ, без които вероятно още щеше да е юрисконсулт в русенската психиатрия. Атанасова винаги ще бъде свързвана с ГЕРБ и това ще я преследва с всяко гласуване като конституционен съдия, винаги ще има съмнения в нейната независимост и безпристрастност.

Между другото, с дипломата си от УНСС тя е вторият член на КС от създаването му насам, който не е възпитаник на Юридическия факултет на СУ “Свети Климент Охридски, Алма матер. Първият беше Анастас Анастасов, пак партиец от ГЕРБ, завършил Висшия институт на МВР в Симеоново. Вероятно около избора му за конституционен съдия щеше да се развихри голям скандал, ако не беше станала издънката с Венета Марковска. Но Анастасов си изкара 9-годишния мандат и вече си е в конституционна пенсия.

Атанасова го надминава,

защото беше определена от правителството и за представител на държавата във Венецианската комисия. Постът не носи материални облаги, но е много престижен. Комисията е консултативен орган по конституционно право към Съвета на Европа. Страните изпращат в комисията експерти, които трябва да работят не в интерес на държавата си, а като независими специалисти. Венецианската комисия се произнася по съответствието на законопроекти с конституционни норми, фокус са и изборни процедури, права на малцинства и т.н.

След като Атанасова стана конституционен съдия, при това с подкрепата на ПП-ДБ, изборът на Орлин Колев едва ли изненада някого. Въпреки че негов конкурент беше Йонко Грозев, доскоро съдия в Съда в Страсбург с безспорен авторитет, чиято номинация първоначално беше направена от ред уважавани юристи, а след това и припозната от ПП-ДБ. Изборът на Колев, случил се с подкрепата на ГЕРБ, БСП, ИТН и хората на Делян Пеевски, изобщо не беше убедителен, макар и формално той да има нужния стаж, за да заеме поста. Но явно всичко е било отдавна подготвяно, защото Колев в последните седмици не излизаше от тв студията.

Куп казуси висят в момента в КС, но

едва облякъл тогата, Колев получи най-важното дело

– това, което ще определи дали Борислав Сарафов ще стане титулярен главен прокурор за следващите 7 години, след като вече навъртя почти 2 като и.ф. Ако това се случи и Сарафов изкара мандата си, а не бъде свален без време като предшественика си Иван Гешев, той ще е най-дълго управлявалият главен прокурор в най-новата ни история.

Делото в КС трябва да реши дали са в синхрон с Конституцията законовите промени, прекратили процедурата за избор на Борислав Сарафов за главен прокурор, забранявайки и на Висш съдебен съвет с изтекъл мандат да избира главен прокурор и председатели на двете върховни съдилища. Делото беше образувано по искане на състав на Върховния административен съд, пред който пък Сарафов оспори прекратяването на процедурата.

Проблемът с Орлин Колев идва от това, че междувременно той не веднъж се изказа, че въпросните промени в Закона за съдебната власт са противоконституционни. Затова и редица юристи призовават той да се оттегли като докладчик по дело №5/2025. Едва ли ще го направи обаче. Факт е, че докладчикът по делото не го решава еднолично, че неговият глас е един от 12. Но все пак в случая очевидно имаме един предубеден съдия. Предстои делото да бъде разгледано по допустимост. Тогава може да се очаква, че ако има някакви здрави сили в КС, този въпрос поне ще бъде поставен на обсъждане. “Сега” опита да получи коментар от Орлин Колев, по темата. Той поиска въпросите да му бъдат пратени през КС и така и не отговори.

Също така прави изключително лошо впечатление, че изглежда ВАС е чакал клетвата на Колев, за да сезира КС с въпросите, поставени от Сарафов. В КС делата се разпределят по вътрешни правила – по реда на постъпването им по старшинство на съдиите. Т.е. разпределението започна от председателя и след това останалите по точно определен ред. Когато в състава влезе нов член, той поема първото ново дело и след това се “вмества” последен в реда за разпределение. Този начин на разпределение не е регламентиран в закона, но е възприет от КС от години.

Справедливостта трябва да е и видима.

Обществото трябва да е убедено в безпристрастността на съда. С дело №5/2025 г. това няма как да се случи.

Да го броим ли за предварително решено в полза на Сарафов? Засега изглежда точно така. И то дори не толкова заради пристрастния докладчик, а заради всички знаци на сериозно окопаване, които идват от прокуратурата. Нов Висш съдебен съвет скоро няма да има, тъй че същата компрометирано мнозинство, действащо от октомври 2022 г. ще гласува и за Сарафов. А после ще избере и следващия председател на Върховния административен съд.

Има ли решение? Ако мнозинството в КС взема решенията си под натиск, то той трябва да е обществен натиск да действат по закон и съвест. Иначе в КС ще остане да властва ретроградността, комбинирана с невежеството. А това би било твърде слаба спирачка, която може да се окаже крайно достатъчна България да се засили окончателно към авторитаризма и тиранията. И всички трябва да сме напълно наясно с това.

#thesofiatimes #bulgaria #news

Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

АНАЛИЗИ

Глобализацията приключва. Връщаме се в нормалния свят.

Франсоа Лангле: Глобализацията приключва. Върнахме се в нормалния свят

Перифразирайки Реймон Арон, Тръмп прави история, но не познава историята, която прави. Той се подготвя за друг, протекционистки свят, с по-големи търкания и възраждане на границите. Той е точката на промяна между тези два свята. Самият Тръмп обслужва една много мощна тенденция, която се изразява в нашите общества от десет или петнадесет години. Той отговаря на търсенето на ред и авторитет от населението, което е също знак за недоверие към традиционните елити, които от своя страна защитават свят с по-малко ред и граници, за да се занимават със своите бизнес дела. Не знам каква ще е съдбата на този мандат.

Малко вероятно е да приключи, както е предвидено. Но е вероятно идеите, защитавани от крайния американския президент, след това да бъдат подети от по-благородни политици, в моралния смисъл на думата. Доналд Тръмп е само карикатурно и грубо въплъщение на движение, което го предшестваше и ще продължи след него. Тази тенденция е извън него, казва френският икономически журналист Франсоа Лангле пред “Фигаро”.

– Как трябва да тълкуваме внезапната промяна на Доналд Тръмп, който отложи реципрочните мита за 90 дни, точно в деня на влизането им в сила? Заради финансовите пазари ли го направи?

– Да, очевидно. Миналата сряда положението заплашваше да излезе извън контрол със сриването на американските облигации и високия риск от финансова криза. Имаше и охкания на олигарси тръмписти, които явно не са чели програмата на президента преди да финансират кампанията му със стотици милиони долари и да му се преклонят. Технологичните предприемачи, финансисти и петролни босове от Пермския басейн получиха паническа криза, виждайки как курсът на черното злато се срива в началото на седмицата. Плачът на «Big Oil», «Big Tech» и « Big Money » беше прекален.

Тръмп удари твърде силно. Офанзивата му беше зле премерена, както по своя периметър – всички или почти всички страни в света – така и по своя размах, с безумни мита. Така че той мигна първи. С него ще трябва да свикнем с “бързи и яростни” преговори, като в онези автомобилни състезания, в които два болида се хвърлят един срещу друг и трябва да контролираш страха си, за да се отдръпнеш от пътя в последната секунда преди сблъсъка. Трябва да отбележим също, че към днешна дата Тръмп получи това, което искаше: отваряне на прозорец за световни преговори за продажба на достъпа до американския пазар възможно най-скъпо. В допълнение с универсална такса от 10% като начална точка, която вече е одобрена. Така че да не говорим за поражение. Засега всичко е съобразено с плана на президента.

– Какъв е този план и как да тълкуваме митническата офанзива на американския президент, която доведе до катастрофална борсова сесия в Азия и Европа в началото на миналата седмица ?

– Доналд Тръмп е бизнес маниак, който иска да прави пари от всичко. Обявеното увеличение на митата показва, че периодът на безплатен достъп до американския пазар приключва. Питър Наваро, американският търговски и индустриален съветник, беше определил цената на този нов пазар: той се надяваше да възстанови 600 млрд. долара годишно, за да може впоследствие да намали корпоративните данъци в страната. Така че навлизаме във фаза на наддаване за 90 дни.

Този план не е прищявка, той бележи последния етап от процеса на отслабване на световния господар, който беше Америка. От ерата на Обама бившата американска суперсила еволюира и изпраща едно постоянно послание: ние се оттегляме от световните дела. През 2013 г. президентът демократ постави “червена линия” по отношение на Сирия, преди да даде заден ход и да не нареди удари срещу сирийския режим след атаки с химически оръжия в предградието на Дамаск. През 2016 г. Доналд Тръмп продължи тази политика с обявената цел изолационизъм. Джо Байдън последва неговите стъпки с катастрофалното изтегляне от Афганистан и отказът да изпрати войски да се бият в Украйна.

Доналд Тръмп отива по-далеч в тази логика, като се обръща агресивно срещу своите съюзници, защото иска да постави защитата на Америка преди всичко. В очите на президента на САЩ поддържането на световен ред, подкрепяйки своите съюзници и многостранни организации, като Световната търговска организация, вече не е интересно от гледна точка на печалбите. Това струва твърде много пари в икономически план и твърде много хора във военно отношение. Според британския историк Пол Кенеди САЩ навлязоха в ситуация на “имперско свръхекспониране”, моментът, в който ресурсите на суперсилата вече не са достатъчни за финансиране на военни епопеи в четирите краища на планетата.

Великобритания го преживя между 1880 и 1914 г. Днес според Тръмп най-доброто съотношение качество-цена, за да могат САЩ да останат начело, е Maga: «Make America Great Again» (Да направим Америка отново велика). Следователно той пропилява капитала на меката сила, натрупан от неговите предшественици, който им позволи да ръководят световния ред. Една велика сила не може да се обърне срещу всички. Тя трябва да вдъхва доверие и възхищение у своите съюзници. Но Тръмп не го интересува, защото това не е неговата стратегия.

– Пекин обеща във вторник “да се бори докрай” в тази търговска война. Впрочем временното прекратяване на митническите тарифи не засяга Китай, на който бе наложена допълнителна такса? Това началото на китайско-американска ескалация ли е?

– Китай няма да отстъпи, защото вярва, че е дошло времето да утвърди силата си срещу Америка и най-накрая да заеме мястото, което Западът му открадна през 1842 г. с Договора от Нанкин, сложил край на Опиумната война. Това е часът за големия сблъсък. За Пекин Тръмп е само последният, гримасничещ етап на американския упадък, политическата поза на отслабналата суперсила – и това не е невярно. Обратно, според Доналд Тръмп търговската конфронтация е начин да “удари” Китай, да го изолира. Зад тази икономическа война стои китайско-американското съперничество за лидерството на световния ред, което ще бъде големият въпрос в близките години.

Значителните структурни слабости на Китай вероятно карат Си Цзинпин да мисли, че прозорецът на възможността да надделее може би ще се затвори след пет години. Първата слабост е, че китайският икономически модел се основава на свръхинвестирането на компании, свръхкапацитет, свръхчислени компании. Пекин произвежда, за да не прави нищо друго, освен да наводнява пазарите със стоки, които никой не иска, което понижава цените и подхранва един вид световна дефлация. Това не решава проблема с потреблението в страната. Противно на Япония, Тайван или Тайланд, вътрешното потребление не е изместило външното търсене. Защото, за разлика от тези страни, империята отказва да позволи на валутата си да поскъпне, което свива доходите на домакинствата и поддържа зависимостта от външните пазари.

Освен това Китай е на прага на зрелищен демографски срив. Между 1980 и 2017 г. 240 млн. души в активна възраст се присъединиха към редиците на световната работна сила, което обясняваше китайския бум. Днес 10 млн. души между 15 и 64 г. изчезват всяка година. Китай беше заводът на света, той ще се превърне в старческия дом на планетата.

– Дали САЩ гледат на спада на борсовия пазар като на “преходен период” към нова златна епоха и обновена американска мечта?

– За Доналд Тръмп борсовият срив беше много полезен: той размекна партньорите. Този предупредителен изстрел го постави в позиция на силата. Доказателството: светът се втурна да преговаря за митническите тарифи. Но сривът на облигациите все пак го принуди да преразгледа стратегията си. Каква роля изигра Китай в тази масова продажба на американски облигации? Дали искаше да предизвика някакъв “валутен Пъл Харбър” срещу Америка, който може да продължи само с по-нататъшни финансови смущения? Във всеки случай китайците залагат на отслабването на доверието, което вдъхваше доларът, и на международна валутна реформа. Вероятно имат право. Американската свръхсила и нейната мека власт можеха да поддържат фикцията за неограничена финансова мощ, с долара като световна котва. С Тръмп това приключи. Той вече няма съюзници, а само задължени и жертви. Това е съвсем друг свят, много по-крехък отпреди, където неприязънта срещу Америка ще набира сила, което служи на целите на Китай.

– Опитва ли се Тръмп да разизиграе картата на президента на народа срещу финансовите елити? Може ли да проработи тази стратегия?

– Това е безспорно. Видяхме го с постановката с работниците при представянето на митническите такси. Нека не се заблуждаваме: свободната търговия деиндустриализира вътрешността на нашите страни. Тази стратегия имаше двама големи бенефициенти, потребителят и акционерът, но тя причини жертви. Противно на онова, което твърдеше американският икономист Пол Кругман преди тридесет години, който по-късно се отказа от думите си, международната търговия с Китай нанесе щети на заетостта. Анализът на Тръмп в политическата икономия е добър. Митническите тарифи са един от инструментите за възстановяването на покупателната способност на средните класи, проблемът е, че те бяха въведени в безпорядък и по опасен начин с този всеобхватен залп. Но реиндустриализацията ще отнеме време.

– Може ли да се анализира тази последователност като форма на “интелигентен протекционизъм”, който се обръща срещу Европа?

– Перифразирайки Реймон Арон, Тръмп прави история, но не познава историята, която прави. Той се подготвя за друг, протекционистки свят, с по-големи търкания и възраждане на границите. Той е точката на промяна между тези два свята. Самият Тръмп обслужва една много мощна тенденция, която се изразява в нашите общества от десет или петнадесет години. Той отговаря на търсенето на ред и авторитет от населението, което е също знак за недоверие към традиционните елити, които от своя страна защитават свят с по-малко ред и граници, за да се занимават със своите бизнес дела. Не знам каква ще е съдбата на този мандат. Малко вероятно е да приключи, както е предвидено. Но е вероятно идеите, защитавани от крайния американския президент, след това да бъдат подети от по-благородни политици, в моралния смисъл на думата. Доналд Тръмп е само карикатурно и грубо въплъщение на движение, което го предшестваше и ще продължи след него. Тази тенденция е извън него.

– Приключват ли ерата на свободната търговия и разюзданата глобализация? Само отклонение ли бяха те?

– Да, преживяхме отклонение, изключителен микроклимат, който не беше нормален свят и който ще ни си струва учудващ след десет години. Либерално отклонение, чийто граници можем да очертаем. Началото беше падането на Берлинската стена през 1989 г., допълнено от излизането на Китай на световния пазар няколко години по-късно. Тази събития премахнаха геополитическия риск. Изведнъж компаниите се втурнаха в четирите краища на планетата, те глобализираха икономиката. Финалната межда беше инвазията в Украйна на 24 февруари 2022 г., която върна геополитическия риск, което кара компаниите да се върнат у дома. Връщането на Доналд Тръмп на власт ще засили още повече това центростремително движение на компаниите и капитала, от перифериите към техните родни или приятелски земи.

Това отклонение на напреднала глобализация съответстваше на апогея на американската мощ, която вече нямаше съперници. И това не е случайно. Една хиперсила плаши всички останали и следователно кара риска да изчезне. Освен това тя пуска в обръщение световна валута и определя универсалните правила за търговията. Преживяхме това между 1860 и 1914 г. с Pax Britanica (на латински “британският мир”, по модела на Pax Romana, бел. ред). Великобритания беше световният господар преди да бъде прекъсната от атентата в Сараево и неговите последици. Войната в Украйна току-що прекъсна американското превъзходство и върна геополитическия риск в Европа, така както избирането на Тръмп.

Така че преживяхме период на глобализация, какъвто има всеки век. Повече няма да го видим през живота си. Върнахме се в нормалния свят, този, който преобладава най-често, когато великите сили се сблъскват. В който, освен това, в момента короната на световния господар е заплашена. И за първи път от 1492 г. тази корона може да премине към незападен представител – Китай.

Превод от френски: Галя Дачкова