ФОКУС

Япония – формиране и крах на „икономиката на спекулативния бум“ от 80-те и 90-те години на ХХ век

Темата за дълголетната стагнация, в която се намира Япония е свързана с т.нар. «крах на икономиката на спекулатиния бум». Даденият материал е за това как се заражда този модел на неолиберално фуннкционирне и как той влияе на Страната на изгряващото слънце.

Промяна на макроусловията на функциониране на японската икономика

От втората половина на 80-те години на ХХ век може да се говори за нов етап в социално-икономическото развитие на Япония. Началото на този етап става т.нар. „Споразумение от Плаза“(на японски език „пураза гои“, на английски език – Plaza Accord). 22 септември 1985 година в хотел Плаза в Ню Йорк се осъществява предварително подготвената среща на финансовите министри и представителите на централните банки на G5, т.е. на ФРГермания, Франция, Великобритания, Япония и САЩ. На тази среща се подписва споразумение за обезценяване на американския долар спрямо германската марка и японската йена. САЩ не могат да се справят сами с курса на силно надценения в резултат на „рейгъномиката” долар и решават да включат в корекцията на курса му и гореуказаните страни.

„Спразумението от Плаза“ до голяма степен се разглежда като отговор от страна на американското правителство на тенденцията страните от G5, особено Япония, а също и Германия, да формират значителен търговски профицит в търговията със САЩ.Това споразумение оказва силно и сложно въздействие върху икономиката на Страната на изгряващото слънце.

За броено време след подписването на споразумението започва феноменът на т.нар. „силна йена“ – „ендака“ и „слаб долар“-„доруясу, т.е. растеж на йената спрямо долара. Така например, в периода 1975-1984 год. курсът на йената спрямо долара е 250 йени за 1 долар. В навечерието на споразумението е 240 йени за 1 долар. В края на 1985 год. вече 200 йени се обменят за 1 долар. Тази тенденция на поевтиняване на долара продължава и по-нататък за да се стигне в края на 1986 година до курс 120 йени за долар. Първоначално това влияе в депресивна посока, особено на ориентираните към износ малки и средни фирми, тъй като увеличава цените на тяхните крайни продукти, изчислявани в долари на международните пазари.

Формиране на условията за „раждане“ на „икономиката на спекулативния бум“ – т.нар. „бабуру кейдзай“

Съответно японското правителство, начело на което в дадения момент е Накасоне Ясухиро,, стремейки се да понижи американско-японските търговски противоречия, тръгва да разширява чрез увеличаване на обществените дейности общото потребителско търсене в страната. Пример за това е обществения проект за строителство на магистрален път през Токийския залив – т.нар. „Токио-ван акуарайн“. От друга страна за да се отговори на депресията, дошла в резултат на рязкото покачване на йената и още повече да усили вътрешното търсене Централната банка на Япония понижава от 5 до 2.5 процента равнището на рефинансиране на банките.В условията на ниско равнище на рефинансиране банките за да си гарантират нужните размери на печалбите тръгват на разширяване на кредитната политика.Вследствие на това се засилват възможностите на фирмите както по отношение на източници за кредитиране, така и по отношение на условията за получаване на кредити. Сниженият процент на рефинансиране от страна на Японската централна банка води не само сваляне на лихвите по кредитите, но и до това, че падат лихвите по влоговете. Много започват да предпочитат не да влагат парите си в банки, а да ги насочват на фондови пазари и такива на земи.

Освен това правителството сваля корпоративния данък от 42% на 30%, а данък доход от 70% на 40%. Като цяло в резултат на тези данъчни намаления държавните вземания спадат с 1/3, но с толкова нарастват приходите на имущите слоеве. Получените от тях свежи пари се насочват към покупката на земя и акции, което води до още по-голямо „загряване“ на фондовите борси и пазарите на недвижимо имущество.

Наред с горното в действие влиза и още един паралелен процес.В рамките на започнатата от правителството на Накасоне неолиберална политика стартира либерализацията на фондовите и паричните пазари. Това води да навлизане на международeн капитал на тези пазари. Друг ключов момент в неолибералния курс е и приватизацията на Японските държавни железници-„кокутецу“, Японската телефонно-телеграфна корпорация-„денден ко:шя“ и „Джепен тобако“-JT, което рязко увеличава инвестиционните възможности. Достатъчно е да се спомене случая с Японските държавни железници, поради това че тази държавна компания притежава значителни по размерите си имоти, особено в центровете на мегаполисите като Токио, Йокохама и други. Целият този процес е съпроводен и със смекчаване на ограниченията по отношение на размерите на притежаваната земя в крайградските райони, което допълнително усилва инвестиционните потенции.

При това нарастването на стойността на йената при увеличаване на кредитните възможности на фирмите, особено едрите такива, понижава разходите за внасяните отвън първични ресурси – енергия и материали, което немалко повишава равнището на тяхните печалби. Наред с това падат и цените на част от внасяните отвън хранителни продукти като друг тип първичен ресурс.

Част от разширените печалби се преразпределят сред работещите във фирмите, което увеличава доходите на населението като цяло, макар и в неравномерен план.Това води както до разширено потребление, но също и до ситуация, при която част от нарастналите доходи на населението също се насочват към фондовите пазари и пазарите на земя.

Широки размери взема т.нар. „дзай тек“, което е съкращение от термина „дзайму текнороджи:“, т.е. „финансови технологии“.. В случая става дума за това, че редица фирми, но също така и отделни граждани започват извън основната дейност на фирмата, респективно на гражданина, да се занимават с разработката на начини за повишаване на доходността на средства, получени като кредити с ниски лихви или акумулирани като излишъци като ги влагат в акции, облигации или недвижимост. С „дзайтек“ започват да се занимават малки и големи компании и даже студенти от универститетите.Това занимание се превръща за дадения момент едва ли не в „национален спорт“.

Базови характеристики на „спекулативния бум“ – „бабуру кейки“

Наслагването на всички гореуказани условия води до формиране на инвестиционна треска и финансови спекулации особено в сферата на пазара на акции и земя. Курсът на акциите на японските корпорации нараства с 20-30% годишно. Така например през 1986-1989 год. стойността на японските акции се увеличава три пъти. Като резултат от този растеж през 1989 сумарната капитализация на японските компании е шест пъти по-висока, отколкото през 1980 и 17 пъти по-висока, отколкото през 1970. За 40 години (1949-1989) курсът на акциите, котиращи се на престижната първа секция на Токийската фондова борса, нараства 200 пъти. За сравнение, през същия период, най-представителният индекс за акциите на американските компании ( S & P 500) нараства само 20 пъти. Съотношението между цената на акциите и печалбата (Р/Е) в Япония непрекъснато се повишава, достигайки, през 1989, до 71, за всички акции от първата секция на Токийската борса, като цяло, и до 250 за отделни компании. По абсолютни размери на капитализация, Япония значително надминава САЩ и твърдо заема първото място в света с 40% от световната капитализация.

Раждат се и някои „инвестиционни мита“, като този, че цената на земята в Япония ще расте непрестанно – „точи шинва“. Банките с удоволствие приемат недвижима собственост в качеството на залог при отпускането на кредити. Създават се спекулативни „пирамиди“, при които се вземат кредити като се залагат недвижимости. С взетия кредит се купуват нови имоти, които пак се залагат и се взема още по-голям кредит. Така подобни операции се повтарят 10-16 пъти.

В средата на 1989 ръстът на цените на недвижимите имоти (земи и жилища) на борсата вече поражда сериозна загриженост в японското правителствот. То взема решение да повиши основния лихвен процент, който между май 1989 и август 1990 е повишен от 2,5% до 6%. Това се оценява като прекалена реакция, имайки предвид равнището на инфлация само на стоковите пазари – индексът на потребителските цени устойчиво нараства, но не надминава 4% годишно, както и очерталите се признаци за забавяне ръста на БВП.

2 декември 1989 година се наблюдава невиждан скок на индекса на фондовата борса Никкей -„никкей хейкин кабука“, който достига максимални стойности от 38 957.44 пункта. Растат цените на земята особено в квартал Гиндза в Токио. Там 1 кв.м. се оценява през същата тази 1989 година на повече от 30 милиона йени, което е равно по тогавашния курс йена-долар на 215 000 долара. В Япония, къде на шега, къде на истина, започват да говорят, че цената на общия размер на земята на 23-те района на Токио е по-висока, отколкото цената на цялата територия на САЩ. Като цяло в Япония стремително нараства обемът на паричната маса. Фактически „балонът“ достига до граници на спукване.

Междувременно в периода от 1989 до 1990 год. се провеждат около пет японо-американски структурни съвещания- „ничи-бей ко:дзо: кьо:ги“ носещи наименоването на английски език „StructuralImpedimentsInitiative“(SII), т.е. «Инициатива във връзка със структурните пречки». Целта на тази съвещания е да се реши въпроса със значителния положителен баланс, който регистрира Япония в търговията със САЩ.

Крахът на „Икономиката на спекулативния бум“ – „бабуру хо:кай“ и неговите последствия

1 октомври 1990 год. се наблюдава рязък спад на индекса Никкей, сринал се до 20 000 пункта, което е почти 2 пъти по-ниско в сравнение с най-високото равнище регистрирано 10 месеца по-рано в началото на декември 1989 год. Като непосредствена причина за това снижаване на фондовата борса се посочват нарастването на цените на суровия нефт във връзка с войната в Персийския залив и повишаването на процента на рефинансиране от страна на Централната банка на Япония.

Спадът на фондовата борса допринася до възникване на проблеми на пазара на недвижими имоти, където също във времето се наблюдава срив, макар и неравномерен.Когато в Токио цените на имоти започват да падат в Осака те продължават да растат.

Даже през 1992 година при „изпускането на балона“ на цените на земите в големите градове – Токио, Йокохама и Осака, в такива райони като Хокайдо, Тохоку, Шикоку и Кюшю те продължават да растат.

Във втората половина на 1990 година в Япония започва дефлация, чието преодоляване става важна социално-икономическа и политическа задача.Така или иначе, но сривовете на пазара на недвижимости оказват значително негативно въздействие върху немалко редови японски граждани вложили средствата си в имоти, но също така и върху фирми и корпорации. Започват фалити не само сред малки и средни фирми, но и сред големите корпорации.

Сменящите се правителства на страната през цялото това време се опитват да оживят загубилата динамика икономика. След 1991 година са реализирани девет мащабни проекта за изход от кризата за сметка на увеличаване на държавните разходи. В резултат на това през втората половина на 1995 се очертава известно стопанско оживление – започват да нарастват и кредитите, и инвестициите в основен капитал. През 1996 пък, японският БВП нараства с впечатляващите 2.5% – темпове, непознати след 1990, които се оказват най-високо постижение сред страните от Г-7.Но това оживление се оказва краткосрочно и неустойчиво.

Японските банки се оказват забъркани в мащабни финансови спекулации. Значителна част от всички отпуснати през 1984-1990 кредити са предназначени за фирми, извършващи операции с недвижими имоти. През 1999 година обемът само на официално признатите „лоши” кредити на японските банки достига астрономически размери – 1 трилион долара, т.е. около 30% от японския БВП. Около 1/3 от тази сума се формира от кредитите, отпуснати на различни клиенти от Югоизточна Азия, които престават да се обслужват през 1997-1998, заради регионалния финансов „тайфун” – Азиатската криза. Повечето от тези дългове са обезпечени с ипотеки на поземлени участъци, чиято цена, в края на 90-те години, е три пъти по-ниска, отколкото десет години по-рано, т.е. във върховия момент, преди балонът с активите да се спука.Затова пазарната реализация на заложените имоти би донесла гигантски загуби на банките.

Така банките, отпускали значителни заемни средства след краха на спекулативния бум натрупват т.нар. „лоши дългове“ -„фурьо: сайкен“. През 1997 год. настъпва апогеят на кризата, когато се наблюдават поредица от фалити на банки и застрахователни институции такива като застрахователите – Ниссан сеймей и Ямаичи шо:кен, която е четвърта по големина брокерска компания в Япония. Фалира и десетата по активите си банка в страната – „Хокайдо: такушоку гинко:“. Този процес продължава и през 1998 година с фалита на Японската банка за дългосрочни кредити – „Нихон чо:ки шиньо: гинко:“ и Японската кредитна банка – „Ниппон сайкен шиньо: гинко:“. Едновременно с това стартира процес на сливане на големи банки и застрахователни дружества.Показателно е това, че в този момент правителството отказва да предостави помощ.

Междувременно обаче, увеличаването на данъците през пролетта на 1997 година, отмяната на облекченията по подоходния данък, увеличаването на потребителския данък от 3% до 5%, и ръстът на отчисленията за здравно осигуряване, съпроводени с разразилата се, през лятото и есента на същата година криза в Югоизточна Азия погребват надеждите за устойчиво развитие на японската икономика. Темповете на нарастване на японския БВП падат до 1,6%, през 1997, тъй като удари търпят основните „локомотиви” на японската икономика – вътрешното потребителско търсене и износът.

В този период Токио желае след отслабването на долара да направи йената регионална резервна валута за страните от азиатско-тихоокеанския регион-АТР. Но тези стремежи не се увенчават с успех. Несъмнено за негативния резултати влияе и възникването на споменатата Азиатска криза от 1997 година. Тя е най-мащабния спад на азиатския фондов пазар от времето на Втората световна война. Кризата е следствие от бягството на чуждестранните инвеститори от страните от Юго-Източна Азия. Причината е девалвация на националните валути от региона и высокото равнище на дефицит на платежния баланса на страните от Юго-Източна Азия. По изчисления на икономистите Азиатската криза снижава световния брутен продукт с $2 трлн.

Постепенно трудностите продължават да нарастват.През 1998 година резултатите са още по-лоши: икономическият ръст е отрицателен и БВП спада с 2%.

Започва да се оказва помощ на банките, въпреки че някои от последните до 1997 година продължават да отпускат ипотечни кредити с ниска равнище на възвращаемост. Държавата, поддържайки банковия сектор с парите на данъкоплатците не позволява на фалиралите банки и компании да изчезнат. Предприетите от правителството мерки за пряко бюджетно стимулиране се оказват доста полезни, макар че в тези условия икономиката започва да тъпче на място. В началото на 1998 окончателно се изяснява, че дори най-големите японски банки няма да могат да се оправят без подкрепата на държавата.

В резултат, финансовата политика на правителството се променя на 180 градуса. Значително са увеличени държавните инвестиции, предприети са стъпки към намаляване на данъците. Японският парламент приема закон, с който се отпускат 30 трилиона йени (215 млрд. долара) за подкрепа на националните банки. През ноември 1998 парламентът удвоява тази финансова подкрепа за банките и тя достига 12% от БВП на страната. Създаден е и специален Комитет за възраждане на финансовия сектор, който да контролира процеса на преструктуриране в банковата сфера.

Почти всички японски банки се възползват от тази държавна подкрепа. Всъщност, става дума за финансови инжекции чрез закупуване на държавни привилегировани акции или облигации, които могат да се конвертират в обикновени акции, ако банките не спазват изискванията, свързани с оздравяването им, например, ако в определен з срок – от три месеца, до 7,5 години за различните банки – не успеят да се справят с проблемите си. Фалитите на фактически нефункциониращите банки се избягват по всякакъв начин, като вместо това, по инициатива и под контрола на финансовото министерство, се осъществяват сливания на финансовите институции и паралелното вливане на държавни средства в техния капитал.

Фалиралите Японска банка за дългосрочни кредити, както и Японската кредитна банка, временно са национализирани. През септември 1999, американската компания Ripplewood Holdings получава разрешение от Комитета по възраждане на финансовия сектор да купи Банката за дългосрочни кредити, което е първия случай контролът върху водеща японска банка да се поеме от чуждестранна фирма.

В началото на 1999, Японската централна банка предприема поредица от неценови мерки за разширяване достъпа до ликвидност на банките. За целта тя на няколко пъти прибягва до преки пазарни покупки на държавни облигации, разширява списъка на ценните книжа, приемани за обезпечаване на репо-операциите, т.е. операции, при които собственикът на ценните книжа гарантира на купувача, че би ги изкупил обратно в определен срок и на определена цена и други.

Обратната страна на медала на тази политика на спасяване на банките е увеличаването на държавните разходи, а оттук и формирането на гигантски бюджетен дефицит. Последният в края на 90-те години надхвърля 35% от БВП. След 2000 година по стойност на намиращите се в обръщение правителствени облигации, Япония надминава дори САЩ. По показателя съотношение между държавния дълг и БВП Япония излиза на първо място сред индустриално развитите държави.

Наред с всичко това продължава да се засилва още една тенденция – тази на „ку:до:ка“, както наричат в Страната на изгряващото слънце „деиндустриализацията“. Под въздействие на високата йена за големите корпорации на Япония става по-изгодно да започнат да изнасят производството извън страната. Често пъти те са следвани от средни фирми – тяхни поддоставчици, които се стараят да ги следват и осигурят доставките даже, когато производството се осъществява извън Япония. Принципиално погледнато, както вече бе коментирано, тенденцията на износ на капитали, а фактически производство, започва още през 80-те години на ХХ век. Тогава целта е да се избегнат обвиненията от страна на САЩ и Западна Европа в нечестни търговски практики и предприемането на определени мерки срещу японските корпорации.Затова последните започват да изнасят производство в самите страни на Запада.

През 90-те години посоката на износа е основно в страни с ниска цена на работната ръка най-вече от Югоизточна Азия. При това става дума за увеличаваща се тенденция. Ако през 1985 година износът на производство е 3% през 1990 година достига 6%. Особено значителни размери взема износът на производство във водещите експортни отрасли на Япония като производството на електротехнически, електронни изделия и леки автомобили.

Както отбелязват някои японски експерти този процес „..е толкова скоростен, че загубата на производствени технологии буди безспокойство” – вж. в OdagiriH., А. Goto. TechnologyandIndustrialDevelopmentinJapan. N.Y. OxfordUniversityPress. 1996, р.268.

Фактически се наблюдава ситуация, при която едрият японски капитал се включва в процеса на глобализация, стартиран от САЩ. Самият този капитал започва да се „транснационализира”, придобивайки нов формат на функциониране и нови приоритети на развитие.

Следва да се каже, че този период, както и провежданата в неговите рамки

правителствена политика е силно критикувана, както от специалистите, така и от средствата за масова информация в Япония. Не се ползва той с популярност и сред широките маси от японските граждани. В края на 90-те броят на самоубийствата е два пъти повече, отколкото в началото на 70-те. Повечето от тях са свързани с фалити или с невъзможност да се върнат взетите дългове.

Поради това за този период се използва термина „изгубеното десетилетие на 90-те години“- „ушинаварета кю:джю: нендай“. Като цяло от 1990 год. до 2000 год. средногодишният темп на растеж за десетилетието е 1.5%, който е почти три пъти по-нисък, отколкото в САЩ и почти два пъти по-нисък от ЕС за същия период .

От индустриална към иновационна политика – „ко:гьо: сейсаку кара инобе:шон сейсаку-е“

Когато говорим за 90-те години на ХХ век в Япония не бива да не се забелязват и пренебрегват редица интересни позитивни мероприятия. На първо място ще посочим политиката на стартиране на масирано вливане на обществени средства с цел стимулиране на иновационно развитие като ключов инструмент за осигуряване на растеж и устойчиво състояние на икономиката и обществото.

В началото на 90-те години е извършена промяна в организацията на научноизследователската и развойната дейност под егидата на Министерството на външната търговия и промишлеността – „цу:саншо:“. През 1993 г. “Системата изследвания и развой на широкомащабни промишлени технологии”, “Системата за изследване и развой на ново (следващо) поколение базови промишлени технологии” и “Националните програми за изследване и развой на медицински и социални технологии” се обединяват в единна “Система за индустриална наука и технологии” – „сангьо кагаку гиджюцу кенкю: кайхацу сейдо“. Целта на промяната е преодоляване на противоречията възникнали във функционирането на различните системи, известното препокриване между тях, а също и оптимизиране на администрацията.

Институционализирането на промяната и изграждането на новата японска иновационна система започва с приетия през 1995 г. “Основен закон за науката и технологиите”- “кагаку гиджюцу кихон хо:“. Законът предвижда създаването на Основен план за развитие на науката и технологиите – „кагаку гиджюцу кихон кейкаку“ обхващащ пет годишен период. Планът се разработва от Съвета за наука и технологии към Кабинета на министър-председателя след консултации между представители на науката и на бизнеса.

“Първият основен план за наука и технологии” е одобрен от японското правителство през 1996 г. и обхваща периода до 2001 г. Това е стратегически документ, чието действие се разпространява над всички институции отговарящи и свързани с политиката за изследвания и иновации. На практика през този период се извършва дълбока трансформация и преход от „индустриална политика” към „иновационна политика” като ядро на социално-икономическото развитие на страната. Делът, отделян от БВП за научно обслужване, започва с 2.52% през 1990 год. и се задържа на това равнище предвид общата стагнация през 1998 год. Но въпреки това може да се каже, че се извършва качествена промяна във вярна посока – по-нататъшно развитие на информационните технологии, а също така разработка на нови перспективни иновационни направления.

ФОКУС

За разлика от България държавите от ЕС са провели 43 референдума: от приемане на еврото до влизане/излизане от Евросъюза

Референдумите дават на гражданите пряко право на глас по въпроси, които иначе биха били решени от избрани (или неизбрани) представители. По този начин, като инструменти на пряката демокрация, референдумите могат да насърчат участието на гражданите и да легитимират важни решения.

Въпреки че степента, в която държавите-членки на Европейския съюз (ЕС) използват референдуми, варира значително, няколко проучвания показват, че използването на референдуми и други инструменти на пряката демокрация се е увеличило през последните десетилетия, както в ЕС, така и по света, показва изследването „Референдуми по въпроси, свързани с ЕС“, публикувано на сайта на Европейския парламент.

От 1972 г. насам в Европа са проведени 58 референдума по въпроси, свързани с ЕС: за членство в съюза, ратифициране на договори или специфични политически въпроси (например приемането на еврото). 43 от 58-те референдума са свикани от държави членки на ЕС или от страни, които към момента на свикване на референдума са били кандидатки за членство в ЕС, докато останалите 14 са проведени в страни извън ЕС по въпроси, свързани с ЕС (например Швейцария, Норвегия и Лихтенщайн). В същото време, докато по-голямата част от държавите членки са провели един референдум за европейската интеграция, най-вече свързан с членството, само малка част от тях са прибягвали до референдуми по-често.

През последните години референдумите по въпроси, свързани с ЕС, поемат в нова посока. Докато преди това референдумите са засягали главно членството в ЕС и ратифицирането на договори, някои скорошни примери са фокусирани върху въпроси от „съществено национално значение“. Примерите включват референдума от 2015 г. относно предложенията на ЕС за спасителен план в Гърция, референдума от 2016 г. относно схемата на ЕС за преселване в отговор на бежанската криза в Унгария и референдума от 2016 г. относно Споразумението за асоцииране между ЕС и Украйна в Нидерландия. Референдум за членството на Украйна в ЕС предстои да се проведе в Унгария, обяви премиерът Виктор Орбан.

Референдумите, свързани с членството в ЕС, имат най-висока избирателна активност (средно около 75%) в сравнение с други видове референдуми, определящи съдържанието на членството, като например тези за преразглеждане на договори (общо 66%), предложената конституция на ЕС (50%) и референдумите по политически въпроси (около 40%).

Референдумите срещат силна критика в някои държави, тъй като управляващите не искат да приемат решения, които са взети не от тях, а от народа.

Гласуването на референдуми е въведено в процеса на европейска интеграция през 1972 г., когато Франция провежда първия референдум за разширяването на тогавашните Европейски общности.

22 от 27-те държави-членки на ЕС, както и 3 държави извън ЕС (Норвегия, Швейцария и Лихтенщайн), са провели поне един референдум по въпроси, свързани с ЕС. Предвид традицията си на пряка демокрация, само Швейцария отчита 8 референдума за ЕС до момента, докато в Германия, Белгия, Португалия, Кипър и България все още не е проведен референдум за ЕС. По-голямата част от референдумите за ЕС (24 от 58) се отнасят до референдуми за членство в ЕС, като 7 от тях са се провели в Норвегия, Швейцария и Лихтенщайн.

Степента, в която държавите използват референдуми по въпроси, свързани с ЕС, се различава значително: Ирландия (9), Дания (7) и извън ЕС Швейцария (8) заедно представляват почти половината (24) от общо 58 референдума за ЕС, докато в други държави (напр. Белгия, България, Кипър, Германия и Португалия) не са проведени референдуми.

Референдуми по въпроси, свързани с ЕС (1972-2016)

Референдуми в ЕСРеферендуми в ЕС

Референдуми по теми, свързани с ЕС

Източник: Referendums on EU issues, Micaela Del Monte, European Parliamentary Research Service

Референдуми за членство са организирани в 11 от 13-те държави, присъединили се към ЕС от 2004 г. насам, с изключение на Кипър и България. Трябва да се отбележи, че нито една от шестте страни-основателки (Белгия, Франция, Германия, Италия, Люксембург и Нидерландия) не поставя въпроса за присъединяването пред собствените си граждани. Практиката започва едва през 1972 г., като Ирландия и Дания одобряват, а Норвегия отхвърля членството в ЕС.

Референдумите за членство в ЕС са приети като инструмент за повишаване на легитимността на процеса. Това обаче не важи за България, където нямаше референдум за членството ни в ЕС.

Първият знак, че нещо е на път да се промени, е през 1992 г., когато датчаните отхвърлят Договора от Маастрихт, а французите го одобряват само с малка разлика (51,1%). След това датчаните провеждат втори референдум на следващата година, след като договорят четири изключения.

Референдумите по конкретен политически въпрос, свързан с ЕС, са най-рядко провежданите референдуми, въпреки че стават все по-популярни от 2012 г. насам. Примери за това са датският и шведският референдуми за присъединяване към еврозоната (съответно през 2000 г. и 2003 г.), като и двата доведоха до отхвърляне на приемането на единната европейска валута.

От 2012 г. насам се наблюдава постоянно увеличение на процента на референдумите в ЕС относно политиките на ЕС и за първи път Нидерландия проведе референдум, иницииран от гражданите, относно Споразумението за асоцииране между ЕС и Украйна през 2016 г., който отхвърли споразумението.

Преди 2012 г. държавите членки, провеждащи референдуми по политически въпроси, включват: Франция, която през 1972 г. проведе първия в историята референдум по въпрос на ЕС; Италия през 1989 г.; след това Дания и Швеция за единната европейска валута, съответно през 2000 г. и 2003 г.

Експерти посочват промяна в нагласите: от национални референдуми за членство в ЕС към все повече референдуми, оспорващи политиките на ЕС и преразглеждането на договори, като по този начин поставят под въпрос напредъка на ЕС към по-тесен съюз. Същите експерти твърдят, че това се дължи главно на партийни изчисления, когато например правителството иска народен вот, за да подкрепи избора му по даден въпрос на ЕС. В сила е и обратната тенденция, в България, където управляващите не желаят народният вот да решава дали да приемем еврото като своя валута в настоящия момент.

Тази медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

LITSA

Истината за Ахмед Доган

Истината преследва Ахмед Доган – бил ли е изобщо някога политически затворник и жертва на комунистите

Обладани ли са безвъзвратно турците и мюсюлманите в България от Стокхолмския синдром – да обичат насилника си?

Само преди дни ДПС- Москва отбеляза с пищен купон в хотел „Рамада“, зала „Диаманд“ в столицата 35 години от създаването на партията във Варна.

Съвсем неслучайно соченият за учредител и почетен бос на корпорацията Ахмед Доган не присъства на тържеството. Сокола не обича датата 4 януари и има комплекс от нея, защото през годините успя да изгони и отстрани всички свои съмишленици. От така наречените 33-а учредители днес е останал само той.

4 януари възпроизвежда и други

страхове за политика,

който няколко десетилетия разпределяше порциите в държавата по свой аршин. Рухна митът, че заверата във Варна в дома на Емин Хамди е автентичен акт на свободни от зависимости борци за права и свободи, репресирани от комунистическия режим. Без всякакво съмнение днес е ясно, че

ДПС е политическо ГМО,

създадено от БКП и Андрей Луканов, контролирано от ДС. Четирима от така наречените учредители заедно с боса по-късно се оказват агенти на Държавна сигурност. Но днешният ден поставя и въпроса на въпросите, който не е задаван до сега:

бил ли е Ахмед Доган изобщо някога политически затворник

и репресиран от режима на Тодор Живков? И историци, и наследниците на бившите репресивни служби дължат отговори. Но вместо обективната истина, обществото и електоратът на ДПС са жертва на изключително подла и продължителна фалшификация.

Още в зората на демокрацията стана ясно, че Доган е бил агент на ДС, че е топял и слухтял главно за своите – турци и мюсюлмани. Но този му грях остана пренебрежително незабележим, защото по-късно Меди е легендиран като борец срещу комунизма, уж осъден за тази си дейност, хвърлен в затвора, репресиран.

Всъщност Доган никога не е бил автентичен политически затворник, а

нелегал, внедрен в средите на изпратените по лагери и затвори истински борци за права и свободи

И в това няма нищо странно и нелогично, защото в качеството си на агент „Сава“ в продължение на няколко години той е готвен от секретния отдел „05“ на ПГУ на ДС точно за нелегал, който да бъде внедрен под чуждо име и самоличност в някоя капиталистическа страна (приоритетно Турция, б.р.), за да шпионира и разузнава. Но вместо в чужбина ситуацията налага „Сава“ да стане нелегал в Старозагорския, а по-късно и в Пазарджишкия затвор.

За тази му специална роля съществуват много факти, от които може да бъде направено обоснованото заключение, че почетният председател никога не е бил истински политически затворник. Последният документиран досег на Меди Доганов с водещите му офицери от ДС е от 9 юни 1986 година, когато получава последните официално дадени от полк. Иван Карамучев 200 лв. месечна стипендия. Тоест година и половина след приключването на Възродителния процес Доган е продължил да бъде

съпричастен към службите и взима пари от тях

След тази дата в архивите на ДС няма и ред за младия философ. Службите незнайно защо изведнъж престават да се интересуват от Доган, независимо че почти едно десетилетие са инвестирали в него. Оказва се част от така наречената Бакаловска група, която уж работи срещу властта, са разкрити, а Доган получава 9-годишнна присъда и попада в затвора. Малко преди това той е автор на анализ за Възродителния процес, който одобрява като форма на асимилация, но не приема някои от методите на провеждането. Има свидетели, че „Сава“ сам прави предложение до ДС, че ще бъде много по-полезен, ако е легендиран като политически затворник, за да разузнава за плановете на нелегалната турска съпротива.

По правилата на ДС – след като става враг на режима и сам е прекратил дейността си на агент и платен сътрудник, логично е да му бъде заведена друга разработка като оперативно интересно лице, което се занимава с противодържавна дейност и е опасно за сигурността на партията-държава.

Но комунистическите служби незнайно защо спират да се интересуват от него и официално не му е заведена никаква разработка. Вместо това се правят опити Доган да бъде представен като организатор и ръководител на Майските бунтове през 1989 година, довели до открит сблъсък между бунтуващи се турци и мюсюлмани с органите на реда.

Всъщност точно тези бунтове режимът на БКП използва като повод да екстрадира принудително извън страната „опасни лица, реакционно настроени“, разчиствайки пътя за бъдеща реализация на своите агенти и доверени лица. Ролята на „затворника“ Меди е демитологизирана от спомените на автентични участници в събитията като покойния дисидент Авни Вели, от политическия затворник и ръководител на нелегалната организация „Дългата зима“ Мохамед Узункъш и политическия емигрант във франция Петър Бояджиев.

За двойствения живот на Доган в Пазарджишкия затвор свидетелстват политически затворници, които нямат обяснения за необичайните му изчезвания от килията. Халибрям Ибрям, най-дългогодишният политически затворник от средите на турците след Нури Адалъ, казваше, че когато Доган влизал при тях всички спирали да говорят за политика, защото са били убедени, че философът всъщност е доносник. Думите му бяха потвърдени наскоро от дъщеря му Севдие в интервю.

Показателни са и разкритията на покойния режисьор Малина Петрова, която сочи с документи от архива на Пазарджишкия затвор, че през края на октомври и началото на ноември, само дни преди да падне режимът на Живков според един документ на затворническата администрация Меди е пуснат в полагащ му се отпуск, а според друг документ по същото време се намира за провинение в карцера на затвора.

Странно как „най-върлият бунтовник“ броди на свобода в София в най-драматичните за режима на БКП дни. Без обяснение е и фактът, че през декември 1989 година, преди да бъде освободен от затвора жената, от която Доган има син, получава със съдействието на Луканов гарсониера в София. Едва ли близък на друг политически затворник би се радвал по това време на подобен щедър жест и хуманно отношение от репресивната власт.
Най-голямото пропукване на легендите

около момчето от Дръндар е освобождаването му от затвора на 22 декември 1989 година. Тогава службите контролирано пускат на свобода определени затворници, като повече от тях са свързани с ДС.

Зад решетките до средата на август 1990 г. остават опасните за режима. Службите и номенклатурата на БКП започват да налагат Доган като лидер и политически водач, а формацията му като контрапункт на създадените пак от ДС националистически движения ОКЗНИ и ОПТ. Много от тези събития с легендирането на Сокола са документирани от камерата на режисьора Евгений Михайлов, а кадрите могат да бъдат видени и днес.

До средата на лятото ДПС, оглавена от агенти на ДС вече е наложена в обществото. Нелегалът „Сава“, който е готвен специално за тази роля (това сочат доклади на водещите го офицери, б.р.) контролирано е оглавил формацията, картите са раздадени, лидерските позиции са заети, ДПС става и част от първия демократичен парламент. Освободените едва през лятото политически затворници с оперативни хватки са отпратени към Турция, където преди това са натирени и семействата им.

Без всякакво съмнение днес трябва да се каже, че в началото на 90-те години в 3-те букви ДПС са събрани еклектично 2 абсолютно противоположни, ценностно несъвместими цели на различни субекти, които имат отношение към създаването на формацията, определяна като „проклятие за България“(според бившия премиер Иван Костов, б.р.).

От една страна, в това ГМО е ДС, която след падането на Берлинската стена разработва стратегия за контрол върху процесите на неизбежен преход към демокрация и смяната на собствеността от държавна към преобладаващо частна.

Комунистическите служби са наясно, че заради наследството на Възродителния процес и репресиите близо милион турци и мюсюлмани няма да гласуват за БСП, а за опозицията СДС. Това означава убедителна победа за демократичните сили и България да тръгне по пътя на Полша, Чехия, Словакия, Унгария, т.е.

да излезе от сивата зона на руското влияние

За да предотврати този риск, ДС и комунистите около Луканов на принципа “турците, ако няма да гласуват за нашите, да не гласуват и за СДС” създават най-успешния си проект – ДПС на Доган.

Стотиците хиляди, които стават членове и избиратели на ДПС, не знаят нищо за гнусната сделка между Доган(Сава) и началниците и покровителите му от ДС. Те са там за правата и свободите си.

И точно в това е

най-голямото престъпление на Доган,

много по-голямо от хилядите доноси, които е писал срещу свои “приятели” турци с агентурните си псевдоними „Ангелов“, „Сергей“ и „Сава“, а именно – че след 10-ноември превръща стотиците хиляди жертви в инструмент за реализиране на мръсните цели на същото ДС и наследниците на комунистическия режим. Няма по-цинична гавра с паметта на жертвите и страданията на цяла една общност, подложена на жестока репресия. Новата си роля на водач на тази общност Доган осребри през годините по най-наглия и циничен начин – политически, финансово и морално.

Но по ирония на съдбата днес ситуацията е различна. Доган загуби медийния си и финансов комфорт с разпада на единното му ДПС. Той е

в изолация от избирателите си

От сблъсъка си с ДОСТ преди години загуби почти 200 хил. последователи, които повече никога не се върнаха към него и мафиотската корпорация, в която бе превърната правозащитната организация. Пеевски с формацията ДПС Ново начало нанесе още по-съкрушителен удар. И Доган, и остатъкът от организацията му са в състояние близко до будната кома.

Проектът на ДС днес е

в изолация и от официалната власт в Турция,

която отказа да вземе явна страна между враждуващите ДПС-та, независимо, че едно бе оглавено от етнически българин. Всъщност политиците в Анкара винаги са били наясно, кой е сложил юзда на турците и мюсюлманите в България, както и за какви цели ги използват. Дистанцирането от Доган може да бъде ясно разчетено и от последните две знакови събития.

В края на декември на възпоменанието за жертвите на комунизма на Тюкрян чешма в Кърджалийско, президентът на Турция Ердоган изпрати свое послание по повод 40 години от насилствената смяна на имената на турците. Джавдет Чакъров и компания се опитаха да приватизират за свои цели и присвоят за свой актив думите му. Но един внимателен прочит показва, че посланието на Ердоган не е адресирано персонално към ДПС- Доган.

Турският държавник се обръща към „представителиТЕ на политическиТЕ партиИ“. Говори ясно в множествено число. Всеки, който познава реквизитите на турския държавен протокол, знае, че от президент до местен управник, когато отправя приветствие във връзка с получена покана, обръщението задължително е поименно към поканилия го, като задължително се споменава институцията, отправила поканата (държава, организация, партия, конкретно лице, б.р.), а освен това задължително се посочва и фамилията на титуляра. В обръщението на Ердоган не се споменава нито ДПС, нито Доган, нито Чакъров.

На 4 януари за отбелязване годишнината от създаването на ДПС, турското посолство в София също демонстрира дистанция – представено бе на най-ниско ниво – съветник.

Днес Доган и неговото ДПС имат един

голям и истински враг – ИСТИНАТА

Тя ще ги преследва неизменно и от нея не могат да се скрият. Мълчанието им не е спасение. Предстоят разкрития, които турската и мюсюлманската общност в България трябва сами да осмислят. В противен случай ще бъдат ярък пример, че са обладани безвъзвратно от Стокхолмския синдром.

Тази медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

ФОКУС

Съвсем неочаквано: Русия тайно помири 1,82 милиарда души

САЩ и Китай постигнаха бързи тарифни споразумения след посещението на Си Дзинпин в Русия

През последните 24 часа водещите световни конспиративни центрове бръмчат музикално като мухи, преяли с ферментирали ябълки: САЩ и Китай едновременно публикуваха изявления, според които страните отменят повечето от взаимните си търговски мита за три месеца и планират през това време да „разрешат съществуващите противоречия“. Вашингтон обяви намаляване на митата върху китайски стоки от 145 на 30 процента, а Пекин върху американски стоки от 125 на десет процента.

На този фон дори не съвсем посветените наблюдатели си представяха монета, появила се внезапно от нищото.

Конспираторите дори не трябваше да преувеличават истината: само преди няколко дни САЩ и Китай бяха в задълбочаваща се търговска война, нямаше официални разговори за сближаване, а финансовите пазари навъсено играеха домино върху щайга с бира.

Въпреки това, съвсем случайно, буквално на следващия ден след историческото посещение на Си Дзинпин в Русия за разговори с Путин и участие в честванията на 80-годишнината от Победата във Великата отечествена война, в Женева веднага започнаха преговори между САЩ и Китай в тесен формат, чиято бързина би била обект на завист за самия Шумахер. Основният двигател от САЩ беше министърът на финансите Скот Бесент, а от Китай – вицепремиерът на Държавния съвет на Китайската народна република Хъ Лифенг.

Всички все още чуваха думите на Доналд Тръмп, че „Съединените щати категорично няма да намалят тарифите без промяна в позицията на Китай“ и „няма да спрем“. И още по-изненадващо беше колко ясно, бързо и хармонично делегациите подпечатаха купища формуляри, а също и с каква сърдечна усмивка на лице ръководителят на Министерството на финансите Бесент обяви, че „САЩ и КНР не искат прекъсване на икономическите отношения“, тоест, вие си го въобразихте.

Изключително забавно е, че западните медии и всякакви експерти и коментатори започнаха с такъв плам да убеждават публиката, че преговорите между Дзинпин и Путин са „напълно без значение“, че човек веднага искаше да помоли: „Оттук нататък, по-подробно“ и „Защо сте толкова нервен?“.

Въпреки това, за всички беше ясно, че многодневното посещение на китайския лидер в Русия и многочасовите преговори с руския президент имат голяма роля в това. По-специално, професор Джоузеф Махони от Източнокитайския университет в Шанхай заяви пред китайските медии: „Видяхме (по време на посещението), че Китай и Русия са в силна позиция срещу американската агресия. И това постави САЩ в позиция, в която трябва да деескалират, за да продължат напред.“

Без съмнение, характерът на посещението, броят на подписаните споразумения и напълно недвусмислената формулировка на съвместното изявление на лидерите на Русия и Китай за „сътрудничество, здраво като стомана“, изпратиха абсолютно ясни сигнали до правилните получатели. Въпреки това, скоростта и дълбочината на започналите промени показват, че освен декларациите, е имало и интензивна работа на четири ръце „извън камерата“.

Според експерти и наблюдатели, близки до източниците, провеждането на преговори между Си Дзинпин и Владимир Путин в продължение на седем часа не е имало технически смисъл, тъй като всички детайли са могли и е трябвало да бъдат разработени от специално обучени и доверени хора, тоест толкова дълга среща е трудно да се обясни с обикновения протокол.

Ако обаче приемем, че между Путин и Тръмп съществуват напълно доверителни и открити отношения, тогава с голяма степен на вероятност можем да предположим, че в ситуация, в която два товарни влака ще се сблъскат челно на прелез, единственият идеален регулировчик на движението би могъл да бъде Путин.

Важен, но пренебрегван от мнозина, детайл относно тази ситуация е една от централните теми на преговорите между лидерите на Русия и Китай. Като цяло малко хора четат междудържавни документи в оригинал и особено не в такива количества, както сега, но понякога там може да се намерят много интересни неща.

По-специално, сред многобройните документи и споразумения, подписани от Русия и Китай, има характерна фраза: „Страните потвърдиха приоритета на арктическото направление в контекста на реализирането на националните интереси и стратегическото партньорство“.

По-специално, бяха постигнати конкретни споразумения по енергийни проекти в региона (включително разработване на въглеводородни находища, изграждане на нови заводи за втечнен природен газ (ВПГ) и инфраструктура за износ на енергийни ресурси), както и по развитието и използването на инфраструктурата на Северния морски път (СМП) като част от китайската инициатива „Полярен път на коприната“, интегрирана в глобалния проект „Един пояс, един път“.

Според изявление на руското външно министерство, „двустранното сътрудничество по тези и други належащи въпроси от арктическия дневен ред ще продължи да се засилва, а следващият кръг от консултации ще се проведе през 2025 г. в Русия“.

Тези с добра памет ще си спомнят, че през март тази година Владимир Путин, като приятелски и искрен жест, предложи на Тръмп съвместно разработване на арктическите ресурси и съвместно развитие на региона паралелно с руско-китайските проекти.

Например, беше предложено „включване“ при много добри условия в разработването на най-големите арктически находища, както и съвместно използване на СМП за транспортиране на втечнен природен газ до Европа, което би могло да намали логистичните разходи с десетки проценти.

Нашите американски почти партньори са забравили, че Путин винаги дава най-добрата и най-изгодна оферта в началото, такава, която е интересна за всички, но ако започнат танци с дайрета и опити за отхапване на пръст и цялата ръка, тогава кранът се затваря много бързо и завинаги.

Очевидно антируската фракция в екипа на Тръмп е придобила известно влияние и Русия е стигнала до заключението, че природата не търпи вакуум. Но след като осъзнаха какво всъщност означават празничните споразумения между Си и Путин и си представиха, че вместо Арктика за трима, лесно може да се получи дует, американците изведнъж поискаха да сключат мир с Китай. В същото време започнаха подозрителни движения относно нови преговори с Русия.

Разбираме политическата гъвкавост и опита да се седи на всички столчета едновременно, но в червения ъгъл днес имаме сутрешно парти само за нашите, а останалите засега могат да се разходят в градската градина.