Родна стряха

“Царина пристъпи към входната врата на бабината къща. Пантите й бяха ръждясали. Натисна леко резето. С лека ръка и с чалъм, всяка врата се отваря, казваше баба й, и влезе. Плахо. Несигурно. Не като едно време, когато беше дете и нахлуваше в същият този дом като фурия.

– Като птиче си, момичето ми – смееше се тогава баба й и подаваше дебела филия с лютеница.

– Като какво птиче, бабо? – бузките й винаги бяха жарнати с лек загар от мартенското слънце навън.

– Като птиче, от тези, най-малките. – смееше се възрастната жена. – Стрелкаш се като лястовиче из двора и в градината. Обикаляш, обикаляш, а после пак в гнездото си се връщаш.

– Аз нямам гнездо, бабо. Аз имам дом. – отвръщаше Царина. – И теб имам.

Изяде остатъка от филията и замислена от мъдростта на седемте си години добави:

– Твоите ръце са моето гнездо, бабо. Както лястовичето след полета си ляга в своето, така и аз полягвам в ръцете ти, а те ме стоплят, докато ме галиш.

Насълзиха се очите на Цвета и тя се обърна към печката да ги скрие. Забрадката, която носеше от години, отново приласка с краищата си мъката в сърцето на старата жена, която винаги търсеше пролука от душата й.

– Не забравяй, детето ми, че когато лястовичетата укрепнат и станат самостоятелни, те напускат гнездото си и отлитат. Защото порастват и трябва да заживеят сами. И тогава майките им осиротяват.

– А какъв живот водят техните майки щом останат самички? – полюбопитства Царина.

– Опустял живот – въздъхна баба й. – Ничий, тъй да се каже. Останеш ли сам, всичко около теб губи цвета си, светлината си, смисъла…. След време и домът опустява и остава сам.

Малкото момиченце не доумяваше как цветната и китна градина на баба й и двора й, пълен с овошки и животинки можеше да опустее и да загуби светлината си и отново попита:

– А как разбираш, че един дом остава сам? Нали в него има толкова много неща?

– Когато пораснеш, ще разбереш, че един дом е опустял, когато на прага му отвориш вратата и тежко, протяжно проскърцване издава болката от самотата му. Когато съзреш паяжините, които с тънки и фини дантели са украсили ъглите. Старите семейни фотографии, пожълтели от тежестта на времето ще ти подсказват, че нечий живот е оставил своите следи чрез поколението си. Забележи, че краищата им винаги са намачкани и оръфани. Сякаш отлетелите години от мъка са загризали запечатаните спомени.

– А в такъв опустял дом аз как да открия спомена от теб? – упорстваше детето.

– Дори и да ме няма на този свят, аз винаги ще бъда в този дом, момичето ми. Запомни това. Виждаш ли това клонче, натопено в бурканче до прозореца? То е като мен. Сега седи и търпеливо чака да дойде пролетта. Живее от топлината на къщата ни, от слънцето, което наднича през прозореца и от силата, която му дава самото очакване. Та един ден и аз така ще бъда. Ще те очаквам, седнала до прозореца. Ще черпя живот от спомените и ще те чакам да се върнеш, когато отлетиш от гнездото си.

-А ако все пак умреш? – със страх попита детето. – Тогава как ще ме чакаш?

– Тогава душата ми ще те чака, момичето ми. Тя ще се прероди в това клонче. И винаги ще стои на прозореца в очакване.”

“Рошавите мисли на едно влюбено момиче”, Галя Кутулева