Битката започна: Кой ще облече тогата на Г. Прокурор?
Тримесечният срок за дебати по избора на главен прокурор започна да тече, но нека се уточним – става дума не за временен, а за постоянен. Щото с ИД вече се сподобихме, макар „на тагадък”, сбъркано и почти конспиративно. За жалост – и специално у нас – изборите на титуляри се провлачват във времето и ни „даряват” с най-неприятното за една държава – безвластие, безправие и хаос. Знаем, че няма нищо по-трайно от временното – но с този постулат трябва да се разделим и незабавно да натиснем „старт”.
Някой ще каже, че точно сега не сме опрели за тая процедура – все пак, макар несполучлив, държавата си има главен прокурор. Така е, но и не съвсем. Защото сме свидетели до какви разфокусирания и проблемности може да ни доведе една „служебна” власт. А и за друго – обществото ни достатъчно се напати от Гешев с неговите гешевчета, гешевизми и гешевлъци.
Две аномалии
Доскоро бе позната само Курската магнитна аномалия в Русия, където подземната желязна руда побърква компасите. А у нас се появи „Българска съдебна аномалия”, при която ситуациите също са превъртени – престъпниците се сдобиват с чадър, а прокурорите – с бухалки.
Ето я първата ни аномалия: с избора на ИД главен прокурор се зае не целият Висш съдебен съвет, а само прокурорската му част. Тоест, бяха „отсвирени” съдиите. А те са по-разсъдливи и обективни от колегите си прокурори.
Които за мен са нещо като „правосъдно ГМО”- микс на полицаи, дознатели, следователи и обвинители, сиреч силоваци, при които юриспруденцията е почти „беден роднина”. Освен това – може да прозвучи обидно, но е факт – те са по-податливи на „правни гимнастики”. Няма спор, че повечето провали са именно при тях; безчет са връщаните от съда неиздържани обвинения. Главни прокурори като Филчев, Татарчев, Цацаров, Гешев, не оставиха добро име в правораздаването, което не важи за председателите на върховните съдилища.
Прокурорските издънки като „Златото на Златанов” и „Осемте джуджета” са много, докато в съдийската колегия се помнят единици, от рода на „Двете каки Ченалова и Янева”. Че прокуратурата е предимно чиновник-изпълнител и „адвокат на държавата” се обяснява и фактът, че в някои държави главният прокурор е обикновен директор в правосъдно министерство, а другаде ролята му се изпълнява от самия министър на правосъдието. Тоест, ролята му е повече полицейска, отколкото съдебна.
И втората аномалия. Още не влязъл в Гешевия кабинет (стопанинът му отказа да го освободи своевременно), още не открехнал митичната секретна каса (май нищо интересно не е останало в нея, „българският Едгар Хувър” непременно я е „почистил”) – новопокръстеният Сарафов се зае не с нещо съществено, а с най-обикновено кадруване. Първата му работа бе да отстрани конкурентите, четиримата зам.-главни прокурори Филипова, Машева, Пиронева и Цветанова.
Но защо ли? Ами защото, както сам каза – „те са лично привързани и безрезервно подкрепящи” предишния си шеф. Тук е прав – ала следва питането: не бе ли и той „привързан” като колежките си и не трябваше ли също да си тръгне? Което обаче не стори – и ПП-ДБ незабавно му поискаха оставката, тъй като провидяха основната му цел – не да реформира прокурорските процеси, а да оцелее на поста и да „изпере” компроматите, с които е богат…
Но какво стана? „Героят на статуквото” за една нощ се избара като негов разрушител! Обеща да освободи делата „на трупчета” – браво!, да не фелдфебелства с прокурорите – отлично!, тоест – да не бъде повече „бутонче на задкулисието” (според съдия Керелска). Но няма ли тук да се сбъдне приказката „Пременил се Илия, погледнал се – пак в тия”, не получихме ли всъщност „Гешев-2”?
Третата аномалия: не бе нужно в претоварената програма на Народното събрание да се набутват експресно промени в Конституцията. Трябвало да се редактира разделът „Съдебна власт”.
Прекрасно, но това е свръхвисока топка. Парламентът е раздиран от конфронтации, унизителни компромиси и „плаващи мнозинства”, обществени и партийни критики и хули, действа „правителство на антагонисти” (по израза на Христо Иванов) – не може при всичко това да се отдели свободно време, енергия и здрав смисъл за промяна на Конституцията. А не са малко и текущите проблеми: бюджет и дефицит, капиталови разходи, регулатори, украинска и „вагнеровска” криза, ЕС, НАТО, Република Северна Македония.
Без да разбирам от конституционализъм, се осмелявам да кажа, че на първо време съдебната реформа може да бъде решена, без да се пипа Основния закон на държавата – и тя е да се ограничи в единствена, но съдбоносна поправка: главният прокурор да няма право да извършва т.нар. „надзор за законност”; да му бъде оставено само „методическото ръководство” на структурата. Защото именно „надзорът” бе в основата на феодалния диктат към районните прокурори.
