Съществуват достатъчно представителни социологически данни, че 20% от хората са склонни към лъжа.
Но при част от тях тази склонност е с патологически параметри и определено представлява психично разстройство.
То може да се идентифицира като обсесия – митомания, като характеропатия, като временна деформация на комуникативния процес, свързана с действието на различни психични фактори (например, демонстративност, нарцисизъм, злост).
Като психичен феномен лъжата представлява съзнателно утвърждаване на неистини или противопоставяне на истини, съответстващи на действителността.
Тя е поведенски акт (най-често вербален), с който един човек въвежда в заблуждение друг, без предварително уведомяване за своите цели да го излъже, като при това лъганият не е изразил изрично желание да не му се казва истината.
Лъжата предполага обмяна на информация. Предполага друг човек, който да е обект на лъжата, който да е излъган, измамен. Затова е в сферата на общуването и взаимодействията между хората.
Лъжата може да бъде дефинирана апофатически (определяне чрез отрицание) като антоним (противоположност) на истината. Лъжата е не-истина.
От гледна точка на лъжещия, лъжата е негово средство (инструмент) за постигане на някаква цел, което той използва съзнателно и преднамерено. Несъзнателна или невинна лъжа няма. Ако излъжеш, без да искаш, това формално си е също лъжа, но за нас представлява по- скоро грешка, пропуск, случайност
От гледна точка на този, който е лъган в момента (или е бил излъган в миналото), лъжата най-често е зло; той понася някакви негативни последствия от нея. Самият факт, че е излъган, най-често сам по себе си го натоварва психически и допълнително го обременява, влияейки върху чувството му за достойнство и върху самопрезентирането му в социума. Никой не иска да е лъган.
От морална гледна точка лъжата е укоримо деяние и самата тя е зло.
За християнството лъжата е грях и трябва сурово да се наказва – “Който говори лъжи, ще погине” (Пр. 19:9).
В психичен план лъжата извежда човека от душевното му равновесие и го поставя на особени позиции в системата на междуличностните отношения.
Предизвиква преживявания, които често са доста силни. Влияе на самооценката. Възможно е да провокира угризения на съвестта и да причини мъки и страдания.
А в някои случаи, когато излъгването е особено успешно и/или резултатите от него са много полезни за лъжещия, лъжата може да му донесе радости и възторг.
Нека да видим тънките различия в синонимите и антонимите на лъжата.
Прави впечатление, че синонимите на истината са значително по-малко от синонимите на лъжата.
Действително, ако истината е една, то начините (разновидностите) за лъжа по отношение на нея са повече.
Лъжата може да има множество модификации: измама, лицемерие, демагогия и др.
Докато при измамата се предполага наличието на интереси (често материални), то при лицемерието не е така – на фактическата лъжа се приписват несъществуващи възвишени мотиви, добри намерения, нравственост и хуманни цели.
Виждаме лицемерието като рафинирана лъжа, поставяща си, освен всичко друго, и целта да представи по добър начин лъжеца и измамника. Което често става даже чрез самата лъжа и измама, придобиващи при лицемерието различен образ – на помощ, на добродетелна постъпка, на хуманен акт и т.н.
В този смисъл лицемерието спада към по-сложните форми на лъжа. Изисква повече интелект и повече опит на лицемера.
Счита се, че някои от чертите, необходими за лицемерието, са наследени: склонност към лъжа, желание за добра презентация, егоизъм, пластичност на поведението, усет за възможността другия да бъде излъган и т.н.
Ако бъдем по-прецизни по отношение техниката на лицемерието, трябва да кажем, че тя изисква разлика в мисловната състоятелност на лицемера и лъгания (или лъганите).
С други думи, даже и един прост човек може да прояви успешно лицемерие пред по-прости от него. Както и един много умен човек би могъл да се “хване” на лицемерието на друг още по-умен (и по-опитен) от него.
За някои хора твърдо можем да се произнесем, че са лицемери, тъй като точно такова поведение е твърде ха- рактерно за тях в много жизнени ситуации. Лицемерието е включено в Аза им.
По моя преценка разпространеността на лицемерието наистина е шокираща. И може би това произхожда от самата природа на човека, научил се във филогенезата да бъде такъв, какъвто трябва да бъде в дадената социална ситуация, а не какъвто си е всъщност.
Демагогията (от гръцките δημος – народ, и αγωγος – водач) е разновидност на лицемерието и се отнася по-скоро до лица, които чрез лъжи и празни обещания се стремят към някакво влияние върху други лица.
Демагогията се дефинира и като измамване на незрели хора чрез безнравствени средства. На практика па- циентъдемагог представя пред широки публики не себе си, не своята истинска същност, а нещо съвсем друго, което той като личност не е.
Подобни пациенти често се представят като добри, хрисими, честни, почтени, демократи, християни, народолюбци, пълни с добродетели и т.н., което в никакъв случай не отговаря на истината за тях като хора.
Демагогията, двуличието, лицемерието, измамата и лъжата са психопатологични феномени от един и същ порядък.
Те имат близка същност, но различни нюанси на социалното си реализиране и на резултатите от тях за околните и за пациента.
За разлика от нормалните хора пациентът със патологична склонност към лъжа не изпитва тревоги, чувство за вина и угризения на съвестта от своето поведение. Напротив, изпитва задоволство и особено удовлетворение от лъжите и измамите си.
Обикновено, както е и при други психопатологични случаи, психотерапевтична помощ у нас за прекомерна склонност към лъжи се търси само в краен случай – когато постъпките на пациента станат шокиращи и опасни за него и за околните.
