Кризата в България има четири измерения – тя е политическа, финансова, икономическа и ценностна.
Четири са и основните характеристики на сегашната ситуация, които говорят за навлизането ни в дълга вълна на нестабилност и резки, понякога силно противоречиви, трудно контролируеми промени.
1.”ГЕРБ” са изчерпали своите управленски възможности. През годините те все повече се нуждаят от подкрепата на други партии, вкл. и на партия-идиотка – във всеки парламент има по една такава. А това говори за нарастващо безсилие и спихващ се потенциал. Няма как внезапно в “ГЕРБ” да се появят нито нови идеи, нито нови лица, нито нов тип поведение, нито нова енергия за нещо съзидателно.
2. Сегашният политически модел не може повече да бъде поддържан и, следователно, не може да продължава съществуването си. Той доведе до превръщането на властта в йерархия от мрежи – на всяко ниво се изгражда мрежа, която се храни с корупция и концентраторът, сгъстъкът, сплъстъкът, хъбът, т.е. водещата група в тази мрежа трупа ресурс, който да ѝ позволи да се издигне по-високо в йерархията, за да има много повече възможности за трупане на ресурс и, съответно, за издигане в йерархията. А най-висшата властова група, тази на върха на йерархията, се стреми само към едно – да стане част от олигархията. Такава конструкция на властовия механизъм е достигнала своя максимум, започва да се руши под тежестта си и да се превръща в основна заплаха не само за националната сигурност, но и за самата държавност в България.
3. Българската икономика е деградирала до състояние да не може да поддържа жизнените функции на държавата. Това е консуматорска, клептоманска, кланова, трофеййна икономика на назначените “бизнесмени”. Тя потребява обществен (държавен и европейски ресурс), влага го в бетон и асфалт, в неща, които не могат да се изнасят, задъхва се от недостиг на квалифицирани работни места (които не създава) и от дефицит от високи технологии (които не внедрява), не разработва, не произвежда и не експортира, а претака, препродава и препира. Затова заради нея България чрез кредити и внос изяжда бъдещето на следващите поколения. В един момент всичкото бъдеще, което може да бъде изядено се оказва изядено и по-нататъшното функциониране на икономиката става блокирано, превръща се в тъпчене на място, декапитализация, движение на заден ход и нови вълни на емиграция – не просто на кадърни и пробивни хора, а на всеки, който се чувства излишен тук дотолкова, че независимо от шансовете си за успех на Запад – решава да се изнесе от родината си.
4. Най-пострадалото поколение на Прехода – това на родените 1965-1975 г., вече навлиза в периода на изчерпване на възможностите си за успех и развитие, за движение нагоре по статусния вертикал и за смяна на професията и-или поминъка. Това поколение е на вълна равносметка. И като цяло тази му равносметка от Прехода е негативна. То тегли чертата и се вижда губещо. И няма някакъв запас от воля и здраве, знания и алтернативи, за да си повярва, че не всичко е загубено. Затова настроението му е протестно, яростно, отчаяно и донякъде озлобено. То не знае какво трябва да се прави нататък, а и обикновените хора не са длъжни да знаят това, нито да чертаят стратегии – те затова са обикновени хора. Но то знае какво повече не бива да бъде нататък. Те не се За, те са Против. Те не искат това, което е досега, да продължава и занапред.
Ако моето поколение – 1955-1965 г. навлезе в Прехода с постигнати някои неща – създадено семейство, утвърдена професия, собствен дом, мрежа от социални контакти, т.е. имаше запас от прочност, от ресурси, с които да посрещне драматизма на промените;
и ако поколението 1975-1985 г. (да уточня, че всички години приведени тук са донякъде условни!) започна своята социална реализация директно в кипежа на демокрацията, в реална и сложна среда, благодарение на която формира своя характер, мобилност, принципи и средства за оцеляване и развитие; то поколението 1965-1975 г. имаше жестокия малшанс да бъде възпитавано, учено, подготвяно и насърчавано за живот в едни (соц) условия, и точно, когато навлезе в живота, всичко се промени и то трябваше да се гмурне от първия си ден като самостоятелни и активни субекти, в качествено различните (кап) условия. Все едно да е тренирано през цялото време за дълъг скок и в момента, в който за първи път излиза на стадиона, да му кажат, че дисциплината е вече висок скок. Това му донесе много мъки и страдания, битки и разочарования. Ето защо то днес е сърдитото и недоволно поколение.
То днес е на площадите. И трябва да се знае, че с всяка измината седмица, с всеки изминат месец, с всяка измината година нови и нови хора от това поколение ще достигат до ръба на равносметката и тази им равносметка ще ги изкарва на площадите. И те ще бъдат на тези площади решителни, агресивни, смели и непримирими. Тяхното излизане на площадите тепърва започва и няма да приключи скоро. Тъпа мисъл е, че, виждате ли, БСП ги ръчкала. БСП, вярна на себе си, се прилепва до протестите, за да паразитира върху тях и те да свършат работата ѝ, за която тя е нескопосана и неадекватна. Но дори и тези протести да я докарат на власт, те ще продължат и когато тя е на власт, при това с още по-голяма сила, защото ако ГЕРБ е виновен за ада на втората половина на проваления в много отношения Преход, то БСП е тази, която в първата половина на Прехода попречи в най-голяма степен Преходът да сполучи. А и по принцип и по инерция в България най-лесно се протестира срещу БСП и тя е най-лека за сваляне от власт.
Така че ни чакат много трудни и много на брой години. Те могат да бъдат и не чак толкова непоносимо трудни и не чак толкова непозволимо значителни на брой, ако поколението 1965-1975 (най-вече) излъчи качествени лидери с качествена програма. Това поколение сега е на площадите, но неговите най-добри представители трябва да излязат на сцената – на сцената на управлението.
Първо, за да изнесат като Фортинбрас политическите трепове от нея; сетне, за да отворят демократичните прозорци и да проветрят застоялата и започнала да вони политическа атмосфера в страната; после, за да предложат реалистичен, модерен, европейски и демократичен път за излизане от тежката политическа, финансова, икономическа и ценностна криза; и накрая, за да запретнат ръкави и да изтеглят България от блатото на постпреходното статукво и застоя на прогнилата с некомпетентност, арогантност, нарцисизъм, лошо възпитание и безпътица “стабилност”.
Алтернативата на този позитивен сценарий е агония, преминаваща в хаос, израждаща се в анархия и завършваща с разпад.
Николай Слатински, Фейсбук
